Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Като двама заловени на местопрестъплението грешници Мелиса и Закари се обърнаха рязко и погледнаха ужасено Доминик. Полагайки отчаяни усилия да скрият от него не само темата, но и сериозността на разговора, двамата се оплетоха в невероятни глупости.

— Отплата? — повтори с подозрителна невинност Закари. — Не е, ставало въпрос за това… само се опитвах да убедя Лиса, че съм много виновен пред нея. Последните седмици й посвещавах твърде малко време.

— Така е — присъедини се забързано Мелиса, докато Доминик вдигаше вежди с неприкрито недоверие. — А аз му казах, че не му се сърдя за нищо. През последните седмици всички мъже бяха много заети.

Възцари се напрегнато мълчание. Братът и сестрата очакваха със страх реакцията на Доминик. Облекчението им беше видимо, когато той отвърна небрежно:

— Вашата взаимна привързаност е достойна за похвала. — После хвърли бърз поглед към Закари и продължи провлечено: — Не ми се иска да те отнемам от сестра ти, но е крайно време да тръгваме, не мислиш ли?

— О, да, разбира се — побърза да отговори Закари, целуна сестра си по бузата, потупа я успокоително по ръката и светкавично изскочи навън.

Доминик пристъпи към Мелиса, спря на сантиметри от нея и я погледна право в очите. На устните му се появи странна усмивка. Лицето му се смекчи. Нервите на Мелиса бяха опънати до скъсване и тя едва успя да скрие нервното си треперене, когато Доминик посегна към ръката й. Той залепи гореща целувка върху студените й пръсти и проговори дрезгаво:

— Искаше ми се да прекараме една спокойна вечер само двамата и нямам никакво желание да се забавлявам в мъжка компания… но може би така е по-добре — има неща, които повече не могат да бъдат отлагани.

Той стисна ръката й и с едно-единствено мощно движение я вдигна от дивана и я привлече към себе си. Докато устните му се плъзгаха по бузата й, прошепна с треперещ от желание глас:

— Цяло чудо е как издържах през последните седмици!

Мелиса, пронизана от стрелата на удоволствието, събра цялата си смелост и попита едва чуто:

— Защо? Аз мислех… мислех, че след онази нощ… че ти… Срамът й попречи да продължи, но Доминик разбра какво искаше да му каже. Лицето му изразяваше бурна нежност.

— Смяташе, че ще повторя процеса, нали? — подразни я мило той. Пръстите му се впиха в рамото и, устните му се сведоха към нейните — чувствени, търсещи. — О, скъпа моя, ти дори не подозираш колко силно копнея да дойда отново в леглото ти, колко нощи съм лежал буден и съм мислил за теб, как се чувствах, когато те държах в обятията си, но… — Той изкриви отвратено уста. — Има известни… задължения, от което трябва да се освободя, преди да се поддам на изкушението, което ти представляваш за мен. Когато отново легна до теб, помежду ни не бива да има сенки и неразбирателства. — Той я погледна настойчиво. — Разбираш ли за какво говоря?

Мелиса кимна бавно. Красивите й очи бяха изпълнени с надежда и копнеж.

— Мисля, че разбирам — отвърна задавено тя. — Но те моля… погрижи се това да стане по-скоро.

Доминик простена и устните му завладяха нейните в страстна целувка, целувка, която въплъщаваше целия глад и разочарование на изминалите седмици. Целувката свърши така внезапно, както беше дошла. Доминик се отдръпна от нея и проговори накъсано:

— Бих го направил още сега, в този момент. Но ти се кълна, че въздържанието няма да трае дълго. — След още една бърза целувка по тръпнещата й уста той се обърна и изскочи от салона.

Мелиса, в чийто очи грееха звезди, докосна с трепереща ръка устните си, неспособна да повярва в току-що разигралата се сцена. Дали можеше да се надява? По гърба й пробягаха сладостни тръпки. После, поддавайки се на някакъв внезапен импулс, тя сложи ръце на кръста си и затанцува като безумна из стаята. На устните й играеше по детски непосредствена усмивка.

Не по-малко глупава беше усмивката на Доминик, който намери Закари в галерията. Ала само след няколко минути езда усмивката се изпари, очите му се присвиха в тесни цепки. Цялото му същество се бунтуваше. Как можа да бъде толкова сляп? Всичко се беше разиграло пред очите му, а той не пожела да го види! Своенравен и дебелоглав, какъвто си беше, той не поиска да се довери на инстинкта си. Но сега вече край, каза си решително Доминик. Никога няма да погледна жена си със студени, преценяващи очи. Мелиса беше точно такава, каквато изглеждаше — красива, смела, безстрашна, накратко, истинско съкровище! Глупавата усмивка отново огря лицето му, докато погледът му беше устремен право напред. В главата му танцуваха представи за бъдещето, една от друга по-прекрасни.

Въпреки слабата лунна светлина, която бе потопила местността в синкав полумрак, Закари скоро забеляза усмивката на зет си. Времето беше подходящо за доверителен разговор.

— Аз… надявам се, че между теб и Лиса всичко е наред? — попита почти плахо той.

— Добре сме — отговори безгрижно Доминик, — но се надявам, че много скоро ще бъдем още по-добре.

Окуражен от думите му, Закари отиде по-нататък. Устремил поглед в тесния път, той попита направо:

— Лейди Боудън постигна ли целта си при теб?

Доминик го изгледа подигравателно.

— Лейди Боудън никога няма да постигне целта си — дори ако целият свят повярва, че вече е успяла.

Закари дръпна юздите на коня си.

— Какво означава това? — попита остро той.

— Това, което казвам. Тази млада дама не ме привлича ни най-малко. — Доминик също спря, осенен от внезапно хрумване, и прибави, подчертавайки всяка дума: — Прелестите й загубиха всякакво значение за мен от мига, в който срещнах сестра ти.

— Значи ли това, че аз напразно съм ухажвал и отрупвал с внимание тази самовлюбена, повърхностна личност? — попита невярващо и малко ядосано Закари.

— Скъпи Закари, ти ме засрамваш — отвърна развеселено Доминик. — Да не би да твърдиш, че си се пожертвал?

Закари заби шпори в хълбоците на коня си и препусна напред.

— Ами да, аз повярвах, че си в интимни отношения с онази нахална англичанка, и си казах…

— Че малко конкуренция няма да ми навреди?

— Да, защо не? Лиса ми е сестра и трябваше да ти попреча да я направиш нещастна — провикна се в отговор Закари, чийто очи святкаха войнствено.

Веселието на Доминик се изпари. Гласът му прозвуча тържествено:

— Нямам никакво намерение да правя Мелиса нещастна и никога повече няма да й давам основания за тревога. Ако ми позволи, през всички дни, които ми остават, ще й показвам какво означава за мен и колко празен щеше да бъде животът ми без нея.

Закари, засрамен от този изблик на чувства, се постара да скрие обхваналото го вълнение и отвърна с нарочна небрежност:

— Не убеждавай мен! Аз отдавна знам, че си мъж на място, но увъртането ти около тази жена ме разтревожи до смърт.

— Можеш спокойно да забравиш лейди Боудън, приятелю. Тя изпълни предназначението си.

Закари се изкушаваше да продължи тази интересна тема, но нещо в поведението на Доминик му подсказа да си мълчи. Преди да са намерили друга тема за разговор, в края на тесния път се появи къщата на Том Нортън. След минута двамата скочиха от конете си и бяха посрещнати сърдечно от очакващия ги домакин.

Том Нортън, едър рус младеж, великодушен по природа и дарен от съдбата със значително богатство, не си отказваше никое развлечение. В негова полза говореше фактът, че, макар и единствен син на рано овдовяла майка, не беше разглезен, нито се отличаваше с някакви екстравагантности. Навършил пълнолетие само преди няколко месеца, той сметна, че е крайно време да заживее самостоятелно. Купи си неголяма, но много удобна къща, като заяви, че това е само първата крачка към независимостта. В тази къща щеше да се състои и днешната мъжка вечер.

Нортън беше поканил цяла дузина господа, повечето от които бяха на неговата и на Закари възраст. Четири или пет гости бяха в началото на тридесетте, така че Доминик не се чувстваше като старец между момчета. Тъй като беше дошъл само поради настояванията на Ройс, той не се учуди, като завари приятеля си в големия, елегантно обзаведен салон, небрежно облегнат на мраморната камина. Присъствието на Лейтимър до една от масичките за игра също не представляваше изненада.

След като бе представен на няколко младежи и получи чаша с превъзходно бренди, Доминик се запъти с отмерени крачки към Ройс.

— Както виждам, нашият общ познат продължава да доказва сръчността си на онези, които не са се вразумили — проговори тихо той, вдигайки чашата към устните си.

— Така изглежда. Онзи там е младият Франклин. Лейтимър играе с него вече няколко седмици и е загубил значителна сума пари. Сигурен съм, че скоро ще се погрижи съдбата да стане благосклонна към него. Не бих се учудил, ако Франклин почне да губи още днес — отбеляза сухо Ройс, без да сваля очи от младия мъж с кръгло детско лице, който седеше срещу Лейтимър.

Лейтимър и Франклин играеха карти на малка масичка в другия край на салона. Тъй като Лейтимър беше с гръб към тях, двамата приятели можеха да наблюдават играта, без англичанинът да забележи интереса им. И двамата видяха как в мига, когато щастието мина на негова страна, от ръкава му се плъзна карта.

— Много е добър, трябва да му се признае — отбеляза лениво Доминик. — Толкова добър, че въпреки огромното си внимание едва успях да проследя движението му.

От устата на Ройс се изтръгна сочно проклятие.

— И с този негодник трябваше да се държа любезно и приятелски! — изсъска ядно той. — Повярвай ми, твоята задача беше много по-лесна.

— Може би… но лека-полека започвам да мисля, че Лейтимър и сестра му ни правят на глупаци въпреки всичките ни усилия. Дълго размишлявах и стигнах да някои много важни заключения… — когато Ройс вдигна вежди, Доминик докосна ръката му и настойчиво продължи: — Лейтимър не е шпионин. Играч, измамник и изнудвач, да, но не и шпионин — за това му липсва разум. Смятам, че оскъдните сведения, които получих от Дебора, са достатъчни. Тя също не е особено умна, но никога не би издала връзката с Роксбъри или намерението му да осъществи контакт с бивши британски офицери, ако беше имала основания да предполага, че това ще застраши положението на брат й.

— Ами ако не е посветена? Ако Лейтимър има и други задачи? Ако не й е казал всичко?

Доминик поклати глава.

— Помисли малко, Ройс. Двамата работят заедно. Сега ми е ясно, че го правят открай време. Двамата се интересуват единствено от себе си, от подобряването на финансовото си положение и в никакъв случай не биха рискували живота си в такъв опасен терен, какъвто е шпионажът. Забрави ли, че шпионите у нас ги бесят?

Ройс, втренчил замислен поглед в гърба на Лейтимър, отговори прегракнадо:

— Убийците също увисват на бесилката… а ние сме почти сигурни, че старият Боудън тежи на съвестта на Лейтимър… и че Дебора е съучастница.

— Знам това. Но рискът е бил твърде малък. Един старец, останал сам, след като прислугата се е оттеглила за нощта… Какъв шанс би могъл да има срещу двама? Лесно са осъществили плана си. Но шпионаж? — Доминик смръщи чело. — Един шпионин, още повече човек, който на всяка цена държи да се отърве жив, не може да избира хората, с които работи… а да шпионираш означава да си имаш работа с много хора по цялата страна, не само с един оглупял от любов старик. — Тъй като Ройс продължаваше да мълчи, Доминик заговори нетърпеливо: — За Бога, само погледни ясната следа, която са оставили двамата, идвайки от изток! Изобщо не са се опитвали да се прикрият. Дори са подчертавали факта, че са британци и ще останат тук само докато трае войната. Е, навсякъде твърдят, че вършат всичко това само от симпатия към нашето дело, но направили ли са нещо, за да ни подкрепят? Влезли ли са в някоя организация, който работи за войната? Лейтимър споменал ли е поне веднъж, че би желал да се присъедини към армията?

— Това нищо не доказва. Ако е шпионин, военните задължения няма да му попречат да си върши работата. А и не е било възможно да скрият факта, че са британци.

Доминик въздъхна уморено.

— Не, това не, но аз просто не мога да повярвам, че Лейтимър е шпионин, макар че много ми се иска да го видя на бесилката! — Той помълча и прибави замислено: — По-скоро бих го определил като авангард на някой по-добър агент…

Ройс го изгледа смаяно.

— Ама разбира се, точно това е! — извика невъздържано той и веднага сложи ръка на устата си. Трябваше на всяка цена да скрие вълнението си.

Доминик, чиито мисли работеха интензивно в тази посока, заговори отново:

— Как не се сетихме по-рано! Той не е шпионин, той е само инструмент, който подготвя почвата, който влиза във връзка с определени хора, склонни да предадат страната си. Конкретното предложение ще дойде от онзи, който излезе на сцената след Лейтимър.

— Това е единственото смислено обяснение — промърмори унило Ройс. — Особено като се има предвид какво знаем за Лейтимър и склонностите му.

Доминик отпи голяма глътка бренди, без да откъсва очи от стария си враг. Вече не се интересуваше от основанията му да дойде в Америка, вълнуваха го други мисли. Този негодник трябваше да си получи заслуженото. Доминик изкриви уста. Всъщност Лейтимър му беше направил услуга. Ако не беше… тогава и Мелиса нямаше да… Внезапно бе обзет от дива жажда за отмъщение. Какво ли щеше да стане с Мелиса, ако онази нощ не беше объркала стаите в гостилницата! В сивите му очи засвяткаха опасни искри. Крайно време беше Лейтимър да получи урок. Урок, който освен унижението ще му струва и много пари, каза си той и на устните му се изписа заплашителна усмивка.

Веднъж взел решение, той остави чашата си.

— Мисля, че е време да отида при нашия приятел Лейтимър. Все пак той заслужава по-добър противник от онзи младок с жълто около устата.

При тези думи Ройс застина на мястото си. Погледът му издаваше отчаяние. Не можеше да не забележи, че приятелят му има по-дълбок мотив за действията си. В позата на Доминик имаше нещо от решителността на звяра, който дебне плячката си. Ройс хвана приятеля си за ръка и се опита да го разубеди:

— Не ставай глупак! Нямам намерение повторно да ти бъда секундант и да гледам как излагаш живота си на опасност за някаква дреболия.

Доминик го изгледа пренебрежително и издърпа ръката си.

— Нямам намерение да рискувам. Освен това не ми е достатъчно просто да го убия. Искам да му сторя нещо, от което да го заболи истински — и най-доброто е да опразня кесията му!

Ройс беше безпомощен. Той познаваше много добре приятеля си и разбираше, че е безсмислено да го разубеждава. Запътилият се към масата на Лейтимър Доминик се държеше съвсем естествено, но приведената глава и отпуснатите рамене бяха недвусмислено предупреждение за всеки, който го познаваше добре. Ройс въздъхна, защото знаеше, че ще защитава приятеля си, каквото и да се случи. Изруга тихо, отдели се от любимото си място до камината и също се запъти към масичката за игра.

Сякаш усетил надигащата се опасност, Лейтимър хвърли бърз поглед към врага си. Изразът на самодоволна небрежност се изпари в миг и отстъпи мястото си на бдителна загриженост. Все пак се постара да изпише на лицето си учтив интерес и проговори лениво:

— Днес младият Франклин не играе в обичайния си стил. Струва ми се, че още не е дорасъл за опитен играч като мен… Бихте ли заели мястото му?

Доминик се усмихна с вълча усмивка, в сивите му очи проблеснаха стоманени искри.

— Точно такова намерение имах! — Той се обърна към смутения младеж, който седеше срещу Лейтимър на тапицираната с филц маса, и му се усмихна топло и с разбиране. — Нали нямате нищо против, Франклин? — попита учтиво той. — Лейтимър и аз сме стари… противници и тъй като в момента съдбата явно е благосклонна към него, струва ми се, че е дошло времето да съживим старото си… съперничество. Разбира се, само в случай, че вие нямате нищо против!

Франклин, който се беше почувствал засегнат от обидното пренебрежение на Лейтимър, остана поласкан от учтивостта на Доминик.

— Не, разбира се, че не, сър! — отговори веднага той и фино изрязаната му уста се разкриви в горчива гримаса. — Тази вечер наистина играх ужасно.

Доминик зае мястото на Франклин и проговори многозначително:

— Е, може би причината е в картите, не в умението.

Лейтимър застина на мястото си, но бързо се овладя и попита заплашително:

— Какво трябва да означава това?

— О, съвсем нищо — отговори небрежно Доминик. — Да започваме ли? — Вълчата му усмивка накара англичанина да се почувства несигурен.

Закари, който разговаряше оживено с Даниел Манчестър на другия край на салона, също забеляза раздвижването на Доминик. Ала едва когато видя накъде се е запътил зетят му, интересът му се събуди. Когато Джордж Франклин стана и отстъпи мястото си на Доминик, по гърба на младежа пробягаха студени тръпки. Страхът му нарасна, когато видя лицето на Ройс, изправил се като статуя зад стола на приятеля си.

Закари разбра, че предстои решителна битка. Усмивката на Доминик и преувеличената му учтивост криеха заплаха. Неволно Закари си припомни вечерта в гостилницата, когато случайно беше споменал името на Лейтимър. Никога нямаше да забрави реакцията на Доминик и предстоящата партия между двамата стари врагове можеше само да обтегне до краен предел нервите му.

— Искам да погледам партията между Доминик и Лейтимър — обърна се той към Даниел. — Ела и ти, ако желаеш.

Следван от учудения поглед на братовчеда си, Закари се запъти с бързи крачки към масичката за игра и зае място до Ройс. Даниел, зад чийто небрежни маниери се криеше остър ум, веднага усети надигащата се опасност и без да се бави, последва братовчед си. Повечето от младите господа забелязаха стълпилите се около масата гости и побързаха да се присъединят към тях, за да разберат има ли нещо интересно.

Може би Лейтимър се притесни от внезапния интерес към предстоящата игра на карти и от това, че изведнъж се оказа в центъра на вниманието на всички гости, но по лицето му не пролича нищо. Той посрещаше с усмивка и учтиво кимане всеки нов зрител. Присъствието на толкова зрители щеше да му попречи да приложи някои от известните си номера и тъй като не искаше да рискува да го уловят, той реши да играе честно. Наблюдаван от толкова много очи и то по време, когато почти всички господа бяха още трезви, всеки опит за измама щеше да бъде забелязан.

Доминик веднага разбра, че противникът му е притеснен. В дълбините на сивите очи пламна студена подигравка, когато проговори полугласно:

— Тъй като около нас се е събрала такава изискана публика, смятам, че е редно да й предложим подобаващо представление… На колко играхте с Франклин?

След кратко колебание Лейтимър отговори:

— Партия между приятели — десет долара точката.

Доминик вдигна вежди.

— Хиляда долара за партия — доста висока цена за приятелството, не намирате ли? Но тъй като ние с вас също сме стари приятели, бих предложил да увеличим ставката. Какво ще кажете за петдесет долара точката?

Това не беше твърде високо, но и не беше никак малко, особено като се имаше предвид обстоятелството, че Лейтимър бе загубил от Франклин много повече, отколкото възнамеряваше първоначално. Той познаваше отлично уменията на Доминик и опита му в хазарта. Не особено доволен от обрата на събитията, той мълчеше, докато мислите лудо се блъскаха в главата му в търсене на някакъв изход. На всяка цена трябваше да обърне нещата в своя полза. Светлите му очи оглеждаха замислено затвореното лице на противника. От опитния му поглед не можеше да убегне, че Доминик търси открит сблъсък. Разбрал това, Лейтимър едва не избухна в смях. Мъж, който се оставяше да бъде воден от избухливия си темперамент, беше лесна жертва. Убеден, че ще спечели и ще си възвърне част от загубената от Франклин сума, той отвърна небрежно:

— Петдесет? Нали казахте, че трябва да се представим добре? Аз смятам, че по сто за точка е много по-приемливо от някакви си мършави петдесет.

Доминик се усмихна доволно и Лейтимър бе обзет от неприятната мисъл, че сам е пъхнал главата си в примката. Ала преди да е успял да размисли, противникът му проговори в най-добро разположение на духа:

— Отлично! Вие ли ще давате или да започна аз?

Лейтимър сви рамене. Погледът му издаваше бдителност.

— Моля, раздавайте!

Доминик размеси бавно колодата от тридесет и две карти и раздаде по дванайсет с умение, свидетелстващо за дълга практика. И двамата бяха отлични играчи и партията напредна бързо, тъй като никой не се колебаеше в тегленето на карти и обявяването на взятките. Всеки отразяваше майсторски ударите на противника. Скоро се разбра, че двамата са равностойни. Загубите и печалбите се уравновесяваха.

Все пак първата партия бе спечелена от Лейтимър. Без да крие задоволството си, англичанинът промълви:

— Мисля, че ми дължите около десет хиляди долара, Слейд!

— О, надявам се, че ще ми дадете възможност за реванш? — попита невинно Доминик.

Сред гостите се надигна одобрително мърморене. Макар че Лейтимър много искаше да прибере парите на Доминик и да си тръгне, той знаеше, че е невъзможно да откаже реванша и с това да намали шансовете си за успех при младия Франклин. Освен това фактът, че беше победил стария си враг, му достави огромно удовлетворение. Самочувствието му нарасна, а перспективата да спечели още беше твърде привлекателна за човек като него, за да може да й устои.

Следващата партия трая много по-кратко и бе спечелена от Доминик. Когато последното раздаване свърши, той изгледа противника си с безизразно лице, облегна се назад, отпи глътка бренди от чашата, която бе помолил да му донесат, и проговори провлечено:

— Е, сега сме квит… Няма нищо по-скучно от игра, завършила наравно, не намирате ли? Още една партия?

Вбесен от загубата и в същото време сигурен, че е била случайност и че е многократно по-добър от противника си, Лейтимър се съгласи и в очите му просветнаха алчни пламъчета. Започна следващата партия. С всяко раздаване самодоволството на англичанина нарастваше, макар че печалбите и загубите запазваха сравнително равновесие.

С напредването на вечерта тълпата зрители започна да се разрежда, ала Ройс и Закари не се помръднаха от местата си. И двамата наблюдаваха внимателно представлението, което им се предлагаше. Даниел, който усещаше, че нещо става, макар да не знаеше точно какво, също не се отделяше от масата. От време на време разменяше по някоя дума с гостите или правеше кратка обиколка на салона, без да изпуска от очи двамата играчи.

Полунощ дойде и отмина. Стана един часът, после два. Свещите догоряха, някои гости се сбогуваха, но Лейтимър и Доминик не спираха да играят. Около три и половина, след края на поредната партия, резултатът отново беше равен. Доминик се прозина и уморено предложи:

— Както изглежда, няма да има победител. Да свършваме ли?

Лейтимър прецени предложението и неистовото желание да спечели срещу мъжа, когото смяташе за свой враг, надделя над тъмното предчувствие за надигаща се беда. Все още беше уверен, че равенството е случайно и че има реален шанс да увеличи печалбата. На всяка цена трябваше да спечели. Беше забелязал, че Франклин го наблюдава отдалеч, и не искаше младежът да го сметне за недостоен противник — мнение, което щеше да унищожи в зародиш всичките му планове. Потънал в мрачни размишления, той изгледа противника си, отбеляза мътните очи зад натежалите мигли, празната чаша до ръката му. После вдигна чашата си и отпи голяма глътка.

— Желаете ли да продължим? — попита бавно той.

Сякаш за да потвърди, че късният час му създава проблеми, Доминик се прозя отново.

— Зависи само от вас — отвърна любезно той и махна с ръка на застаналия наблизо слуга да му напълни чашата.

Окуражен от тези признаци на умора, Лейтимър се усмихна.

— Защо не? — попита небрежно той. — Не ми е за първи път да седя на масата до разсъмване.

Доминик сведе поглед.

— Както желаете, но тъй като е вече късно, а и имахме достатъчно време да се опознаем, бихме могли да увеличим ставката.

— Какво предлагате? — попита спокойно Лейтимър. — Може би по сто и петдесет на точка?

— Слабо, скъпи мой, извънредно слабо! Имах предвид нещо съвсем друго… Да речем, по петстотин?

Зрителите извикаха в един глас. Дори Ройс вдигна изненадано вежди. Това вече беше прекалено! Какво, по дяволите, беше намислил Доминик?

Лейтимър, чиято алчност се бореше с предпазливостта, се поколеба. Петдесет хиляди долара бяха цяло състояние! Ако изгубеше, финансовото му положение щеше сериозно да се разклати. Загубата щеше да погълне всичко, което бе успял да събере до този момент, и да го изправи на ръба на пропастта. Обаче ако спечелеше… Непоправимият играч, който живееше в него, отказваше да мисли за бъдещето в случай на загуба. В крайна сметка изкушението да спечели такава огромна сума именно от Доминик Слейд надделя над всички останали мисли.

— Много добре — отговори той с алчно святкащи сини очи.

— Само една партия — заяви решително Доминик. — Както и да свърши, няма да настояваме за реванш, нали?

Беше ясно, че това ограничение е неприятно на Лейтимър. Доказа го нервното потръпване на лицето му. Предчувствието за опасност, което досега успешно потискаше, отново се обади, този път по-ясно от всякога. Но след като тълпата зрители го бе принудила да играе честно, така сега същите тези зрители и неблагоприятното впечатление, което щеше да предизвика в случай на отказ, го накараха да отговори кратко и ясно:

— Съгласен.

Лейтимър загуби правото да дава и от този миг нататък късметът го изостави. Той губеше непрекъснато, а Доминик играеше с такава безмилостна агресивност, че англичанинът изгуби голям брой точки, смятани за сигурна печалба. Когато започна последното раздаване, в салона вече проникваха първите утринни лъчи.

Доминик се облегна назад в креслото си. Лицето му издаваше сънено безразличие.

— Точката ви е добра, сър — проговори раздразнено Лейтимър.

— А квинтата ми?

Лейтимър изкриви уста.

— Тя също.

Партията продължи и стана ясно, че Доминик е по-добрият. Краят дойде бързо. След кратък поглед към отворените пред Доминик карти Лейтимър втренчи невиждащи очи в единствения коз, който Доминик държеше в ръка. Тъй като знаеше, че всичко зависи от тази единствена карта, той огледа внимателно всички свои бройки и след минута проговори решително:

— Купа! — И със замах остави последната си карта на масата. Доминик се усмихна.

— Това е за мен — промълви бавно той и показа девет пики. Събра набързо спечелените точки и продължи подчертано любезно:

— Не е лошо за една нощ. Сумата, която ми дължите, възлиза на около петдесет хиляди долара.

Скривайки с мъка гнева и отчаянието си, Лейтимър сви рамене.

— Една вечер загубих в лондонския Уайт Клуб двойно повече от това. — Той се надигна, издуха от ръкава си несъществуваща прашинка и прибави с уморено безразличие: — Най-добре е да се срещнем утре при банкера ми. Вероятно разбирате, че не нося у себе си толкова пари.

Доминик се усмихна отново с вълчата си усмивка и отговори дружелюбно:

— Както ви е удобно. Да кажем, в два часа?

Лейтимър се съгласи, без да трепне:

— Много добре.

Ройс и Закари едва сдържаха любопитството си. Без да се съобразяват с присъствието на Даниел, те нападнаха Доминик с въпроси веднага щом се сбогуваха с прозяващия се домакин, който търкаше зачервените си очи.

— Ще ми обясниш ли най-после защо го направи? — развика се Ройс. — Всички знаят, че нямаш нужда от пари, освен ако не те е постигнала някоя внезапна катастрофа.

— Нали не можеше да понасяш Лейтимър! Защо цяла вечер игра с него? — попита обвинително Закари.

Доминик се усмихваше невъзмутимо.

— Да речем, че имаше да ми връща известна сума… с лихвите.

Ройс го изгледа с присвити очи.

— Е, и уреди ли дълга си?

Доминик му намигна и отговори през смях:

— В пики, драги мой, изцяло в пики.