Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

След като вече бе взела решение как да се държи, Мелиса се почувства много по-добре — макар че не всичките й съмнения бяха разпръснати. Тя не беше от вечно сълзливите и кършещи ръце жени, а предпочиташе да вземе нещата в свои ръце. За съжаление първо действаше, а след това размишляваше и оценяваше случилото се, така постъпи и този път. Ала преди да пристъпи към осъществяване на отчаяния си план, трябваше да реши кой от познатите й мъже е подходящ за избраната от нея роля.

Първият й избор беше братовчедът Ройс, но тъй като не можеше да му довери причината за внезапно пламналия интерес към компанията му, положението можеше да стане твърде неприятно. Ройс непременно щеше да забележи какво се разиграва, още преди да е успяла да го дари с първия копнеещ поглед. Разбира се, и дума не можеше да става да се обърне към мъж, който да приеме сериозно ухажванията й, защото не искаше да усложнява ненужно положението си.

След като претегли един по един джентълмените от околността и ги отхвърли, Мелиса реши, че най-добрата жертва ще представлява Джулиъс Лейтимър. Възрастта и опитът му й позволяваха да очаква, че ще се справи с един флирт с подобаваща лекота.

Преди сватбата Лейтимър й бе написал съкрушено и изпълнено с разкаяние писмо, за да я умилостиви, но Мелиса не бе забравила в какво неприятно положение я беше поставил с позорното си предложение. Все пак това не й попречи да го включи в плана си, дори напротив. Нека и той се поизмъчи малко, реши тя в пристъп на справедливо възмущение. Той се отнесе толкова зле с нея, защо сега тя трябваше да прояви милосърдие…

Мелиса нито за миг не се усъмни, че ще съумее да държи Лейтимър на разстояние. Тя имаше богат опит в отблъскването на обожатели, много по-богат, отколкото в изкуството да се сближава с младите мъже. Едновременно с това съзнаваше, че пристъпва в опасен терен, че хитростта й може да отприщи събития, които няма да може да държи под контрол. Ако можеше да се сети за някой по-подходящ кандидат, непременно щеше да избере него. За съжаление никой не й се струваше по-подходящ от Лейтимър.

След това решение й оставаше да направи само едно: да обясни на съпруга си как си представя по-нататъшния брачен живот. В продължение не един дълъг, изпълнен с копнеж миг тя си представи какво ли ще стане, ако просто обвие с ръце врата на Доминик и му признае любовта си. Ала отхвърли тази идея, защото не смееше да се изложи на опасността признанието й да бъде посрещнато с присмех.

Часовете минаваха. Тя чакаше завръщането на Доминик и решението й да отговори на огъня с огън ставаше все по-непоколебимо. Когато удари четири часът сутринта, й станаха ясни две неща: първо, скъпият й съпруг нямаше да се прибере в къщи и второ, не й оставаше нищо друго, освен да приведе в изпълнение дръзкия си план. Най-после, със сухи очи и натежало сърце, тя се пъхна в самотното си легло.

 

 

Доминик би дал много, ако можеше и той да прекара нощта в самотно легло, или по-добре казано — в каквото и да е легло, вместо в онова, в което се принуди да преспи тази нощ. Всъщност, то не беше легло, а купчина слама в плевнята.

След раздялата с Мелиса той препусна като луд, накъдето му видят очите, избягвайки всяка човешка близост. В това си състояние не можеше да дава обяснения за усамотението си. И тъй като се бе заклел на свадливата си съпруга, че вечерта няма да се прибере в къщи, трябваше да удържи на думата си — затова прекара нощта в купата сено, без нито за миг да затвори очи. Накрая престана да се опитва да заспи, а просто остана да лежи неподвижно, устремил поглед в обсипания със звезди небесен свод.

Все още не можеше да проумее какво се е объркало и къде е сгрешил самият той. Ожени се, което само по себе си беше достатъчно лошо, на всичкото отгоре беше обвързан за цял живот с една вещица, която го вбесяваше и едновременно с това го възбуждаше като никоя друга жена досега. Дори да беше помислял понякога за брак, и в най-смелите си мечти не си беше представял, че ще прекара втората нощ след сватбата на купа сено в плевнята.

При това не можеше да се сърди на Мелиса, че е реагирала така гневно на сцената с Дебора. Трябваше да бъде достатъчно почтен и да признае, че тя се бе държала много по-достойно, отколкото би се държал той, ако я беше заварил в подобно положение с някой мъж. Ала фактът, че тя се справи без усилия с неловката ситуация, го настройваше още повече срещу нея — в момента не можеше да се утеши дори с приятното подозрение, че жена му го ревнува. Ако тя изпитваше поне малко любов към него, защо беше реагирала толкова хладно? Ако той я беше заварил в компрометиращо положение, веднага щеше да извика съперника си на дуел. Но първо щеше да отведе жена си в къщи и да я люби толкова пламенно, че никога повече да не помисли да тръгне с друг мъж!

Макар че фактите говореха сами за себе си, той не можеше да повярва, че Мелиса се е омъжила за него единствено заради парите. Гордостта и инстинктът не го допускаха. Разбира се, беше възможно да е била тласкана от чисто физическо желание, но не му се искаше да повярва и в това. Не можеше само чувствеността да я е довела в обятията му — толкова топла и примамлива. Не, онова, което ги свързваше, беше повече от плътско желание, макар да не можеше да го определи и в момента да го приписваше единствено на своенравието на жена си. Когато се зазори, мислите му не бяха по-подредени или по-ясни отколкото предишната вечер. Простена измъчено, изправи се и прокара пръсти през косата си. Не можеше да отлага повече завръщането си. Развърза стягащата го вратовръзка и си каза, че брадясалото му лице и посипаният със сламки жакет ще накарат Мелиса да помисли, че мъжът й е прекарал нощта в някоя долнопробна кръчма. Е, така поне няма да реши, че съм потърсил забрава в прегръдките на някоя проститутка, утеши се той.

Вероятно прислугата се изненада от ранното завръщане и не особено приличния външен вид на младия съпруг, но с нищо не го показа. Нито новият портиер, нито английският камериер Бартоломю, който познаваше Доминик от години, си позволиха дори най-дребна забележка.

Бартоломю, чието продълговато, бледо лице никога не изразяваше вълнение, попита с подозрителна кротост:

— Желаете ли да се изкъпете, сър?

Без да чака отговор, той излезе от спалнята, за да даде необходимите нареждания. Доминик погледна след него, не можейки да удържи усмивката си. Двамата с Бартоломю се разбираха без думи, връзката им беше много повече от обичайното отношение между господар и слуга. Той захвърли ботушите си в ъгъла, просна се на леглото и зачака с нетърпение освежителната баня.

За съжаление трябваше да минат няколко часа, преди да успее да й се наслади. Когато слугата се върна, намери господаря си дълбоко заспал. Бартоломю хвърли бърз поглед към тъмните кръгове под очите на Доминик, докосна с върха на показалеца си дълбоките бръчки, прорязали челото му, и тихо се оттегли. Появи се отново едва когато чу скърцането на леглото и оповести тържествено, сякаш нищо не се беше случило:

— Банята ви е готова, сър.

Така Доминик се яви пред очите не Мелиса свеж и отпочинал — нещо, което не можеше да се каже за нея. Докато той спеше непробудно в спалнята си, тя се разхождаше нервно напред-назад, опитвайки се да си вдъхне кураж, преди да застане пред мъжа си и да му заяви, че не намира нищо лошо в това двамата да търсят забавления в различни посоки.

Мелиса не беше особено щастлива от начина на действие, който си беше избрала, но не виждаше друг изход от създалото се положение. Все пак съществуваше искрица надежда, че собственическият му инстинкт ще се обади, като я види да флиртува с някой друг. Въпреки това се колебаеше да приведе плана си в действие. Вече беше направила толкова грешки в общуването с Доминик, че се страхуваше от следващата, която можеше да предизвика окончателно скъсване. Защо го изхвърли така жестоко от леглото си! Какво от това, че не я обичаше — нека поне да спи в нейното легло, а не в чуждите! Защо не можах да отворя уста и да му заявя, че съм променила мнението си? — питаше се непрекъснато тя.

При това знаеше отговора. Гордостта и чувството, че е била измамена, й бяха попречили. Не можеше да отстъпи, не можеше да се помири с него, след като го беше заварила да прегръща друга — и особено, след като й беше заявил кратко и ясно, че му е все едно с кого си прави удоволствието! Все пак Мелиса признаваше, че тя е усложнила още повече проблема, като е тръгнала по път, от който нямаше как да се отклони, освен ако не отстъпи, а тя не беше готова да го направи.

Ана й съобщи, че Доминик се е върнал в къщи и спи в стаята си. За миг тя се изкуши да влезе при него и да се пъхне в леглото му, а после да остави изгарящото от копнеж тяло да каже това, което устата й не смееше да изговори. После обаче решително обърна гръб на свързващата врата. Сигурно цяла нощ се е забавлявал с прекрасната Дебора, каза си ядно тя, и сега няма да ме иска…

Заля я гореща вълна на ревност. Опита се да си представи Дебора и Доминик в леглото и гневът й избухна с нова сила. По дяволите, щеше да покаже и на двамата, че не е някое плахо момиченце, което покорно приема ударите на съдбата!

С искрящи очи тя се запъти към гардероба, в който висяха подарените й от Доминик рокли и се зае да избира тоалет, едва удържайки треперенето на ръцете си. Прогони решително съзнанието, че сама си е виновна за трудностите си, и започна да се облича. Отдели невероятно много време за себе си, дори повика Ана да я среше и гримира. Трябваше да бъде сигурна, че е подчертала всичките си предимства, преди да се изправи пред очите на неверния си съпруг. Все още не знаеше как ще му изясни намеренията си. Макар, че продължаваше да държи на плана си, съмненията й в разумността на избрания път непрекъснато се засилваха. Когато Доминик най-сетне слезе в малкия салон, тя се люшкаше между желанието да го наругае, както заслужаваше, и също така силното желание да се помири с него. Вече беше обмислила всички възможни последици от плана си да го накара да ревнува и се страхуваше от намерението си.

За съжаление Доминик не се беше отказал от намерението си да играе ролята на неверен и неблагоразумен съпруг и още с влизането си заговори подигравателно:

— Ах, ето къде си била, скъпа моя. Трябва да се извиня, че те оставих толкова дълго сама, но за съжаление някои… случки през изминалата нощ ме умориха до смърт. — При това не можеше да откъсне очи от твърдите млади гърди, които възбудено се вдигаха и спускаха под тънкия корсаж на роклята. За съжаление изразът на тъга в красивите й очи убягна от вниманието му.

С това поведение той сам подпечатваше съдбата си. Мелиса му обърна гръб, за да не покаже болката и ревността си, и отговори невъзмутимо:

— О, това няма значение. Аз съм свикнала сама да си намирам забавления и бракът няма да промени начина ми на живот.

Доминик не очакваше такава реакция и желанието му да отиде при нея и да впие устни в прекрасната й уста стана почти неудържимо. Това беше най-добрият начин да й покаже, че никога повече не бива да го посреща с безразличие. Все пак успя да се удържи, защото се страхуваше, че след целувката може да я удуши. Тази проклета жена бе внесла такава буря в добре подредения му досегашен живот! Той я огледа сърдито, изпълнен с желанието да открие някакви недостатъци, които да му докажат, че няма защо да я желае толкова силно. На всичкото отгоре се беше омъжила за него само заради парите му!

Ала тази вечер Мелиса изглеждаше по-привлекателна от всякога. Лилавата копринена рокля с висока талия, пристегната с черни сатенени панделки, създаваше идеален контраст с тъмнорусата коса, придаваше на кожата й перлен блясък и подчертаваше възбуждащо черните мигли и златнокафявите очи. Грижливо сресаната коса беше хваната на тила с гребен от костенуркова черупка. Доминик не можеше да откъсне поглед от красивата рокля, макар че под нея виждаше тялото, което толкова желаеше. Погледът му се плъзна с възхищение по кехлибарения гръб, разкрит доста щедро от дълбокото деколте. Широката пола скриваше бедрата и дългите стройни крака, но споменът му за тези прелести беше по-жив от всякога и заплашваше да взриви душевния му мир.

В салона се възцари напрегната тишина. Доминик се овладя пръв и заговори провлечено, стремейки се да постави на изпитание безразличието й:

— Това е много великодушно от твоя страна, скъпа. Надали има друга млада съпруга, която би проявила твоето разбиране. Искрено се радвам, че не ме посрещаш с изблици на ревност.

Но аз те ревнувам ужасно! — искаше да изкрещи Мелиса. С най-голямо удоволствие бих издрала лицето на Дебора и бих те накарала да забравиш всички друга жени, освен мен! Потискайки с мъка вълнението си, тя се обърна към него и промърмори с принудена усмивка:

— След като се показах толкова снизходителна, очаквам от теб да ми разрешиш същата свобода.

Доминик, който беше повярвал, че открива по лицето й израз на ревност, чу думите й и по гърба му пробягаха студени тръпки. Дали жена му намекваше, че…?

Той пристъпи крачка напред и макар че лицето му си остана безизразно, в очите проблесна заплашителна искра.

— Какво трябва да означава това? — попита с опасна мекота той.

Мелиса преглътна конвулсивно. Едно беше да вземе решение за битка, но съвсем друго да го осъществи. Все пак трябваше да го удари със собственото му оръжие. Тя вдигна рамене и отвърна с добре изиграна небрежност:

— Казах това, което казах. И двамата сме възрастни хора и не виждам причина да се преструваме, че сме искали този брак. Тъй като не се оженихме доброволно, не намирам нищо лошо във факта, че всеки ще се движи в свое собствено… общество.

— Общество! — Доминик направо изплю тази дума. Изразът на лицето му накара сърцето на Мелиса да потръпне от радост. Едновременно с това се уплаши. Той направи няколко бързи крачки към нея, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Ти си моя жена, малка глупачке! Ако си мислиш, че можеш да ме пренебрегнеш и да ми слагаш рога, когато пожелаеш, много се лъжеш!

Мелиса вдигна глава. Златните искри в прекрасните й очи го заслепиха. Сърцето й биеше като лудо — отчасти от страх пред избухването му, отчасти от внезапно пламналата в душата й надежда. Все пак успя да запази невинното си изражение и попита:

— Не знам дали те разбрах правилно… Значи всичко е наред, ако ти потърсиш чужда компания, но на мен не ми е позволено да сторя същото?

Доминик веднага усети, че е готов да падне в клопката, и едва успя да потисне едно проклятие. Тази малка вещица! Как умело извърташе думите му! Успя да го улови в собствения му капан! Или трябваше да признае, че между него и Дебора не се е случило нищо и е прекарал нощта самотен в купата сено, или… Той се поколеба. Нима можеше да й каже, че му е безразлично с кого ще общува тя, след като само при мисълта, че друг мъж би могъл да я докосне, вътрешностите му се свиваха на топка! Най-добре да каже и едното, и другото, но поведението на Мелиса му създаваше проблеми. Тя изглеждаше толкова далечна, а фактът, че бе намекнала за някакви свои забавления, ни най-малко не беше в състояние да го изпълни с доверие и оптимизъм. Не можеше да допусне да изглежда смешен в очите й, а ако сега й признаеше, че няма основания за ревност… че не иска никоя друга жена, освен тази, която държи в обятията си…

Без да иска, той разхлаби хватката си и пръстите му нежно се плъзнаха по рамото й. Ароматът на парфюма й го удари право в носа, а близостта на топлото тяло замая главата му. Споменът за голата й кожа го завладя с изненадваща сила и той усети надигащото се желание. Ала в усмивката му нямаше топлина, нямаше радост. Ама че вещица, повтаряше си вбесено той, как успя да ме възбуди посред една толкова сериозна караница!

И колебанието, и усмивката му бяха болезнени удари за самолюбието на Мелиса. Беше се молила мъжът й да й откаже с гръм и трясък правото да търси забавления извън собствената си спалня, ала когато минаха няколко минути и той продължаваше да мълчи, усети, че нещо умира в нея. Той сигурно размишлява дали наистина да ми разреши общуването с други мъже! — каза си стъписано тя. Не можеше да повярва, че мъжът й няма морал, но когато мълчанието се проточи и той продължи да я гледа безмълвно, обяснението за поведението му стана повече от очевидно. В този момент Мелиса го мразеше и едва се удържа да не го зашлеви през лицето и да му изкрещи, че няма никакво намерение да играе ролята на проститутка — макар че си е взела за мъж закоравял женкар!

Гневът й стигна върха си, когато доби впечатлението, че мъжът й сериозно обмисля да превърне брака им във фарс. В този миг усети, че докосването му се е променило.

Срещна очите му и прочете в тях изгарящо желание… Господи, той искаше да я прелъсти! Отвратена, тя се изтръгна от прегръдката му и изсъска като змия:

— Май Дебора не е успяла да те задоволи! Трябва ли да ме гледаш като някой разгонен стар котарак!

Доминик се вкамени. Топлият блясък в сивите очи угасна.

— Прощавай! — изръмжа ядно той. — Забравих, че се отвращаваш от близостта ми. Колко жалко, че онази вечер в Уайтхорн беше лишена от всякакви морални скрупули…

Мелиса едва се удържа да не избухне в плач.

— Е, поне не изневерих на съпруга си след по-малко от двадесет и четири часа брак.

Думите й се забиха като остри ножове в гърдите му. Като видя надвисналите по ресниците й сълзи, гневът му изчезна. Думи за защита напираха на устните му, той пристъпи крачка напред и понечи да улови ръката й, но разтърсената до дън душа Мелиса го отблъсна с цялата сила, на която беше способна. Тя изтри нетърпеливо очи и проговори с приглушен, но режещ глас:

— Не ме докосвай — никога вече — не и когато току-що идваш от друга!

Доминик я наблюдаваше внимателно. Макар че не му беше до смях, ъгълчетата на устните му се изкривиха развеселено.

— Току-що ли? Скъпа моя, мога да те уверя, че тъкмо идвам от ръцете на камериера си. Ако искаш да го поразпиташ, нямам нищо против.

Мелиса зяпна от учудване. Не можеше да разбере, че мъжът й се шегува с толкова важни неща. Това потвърждаваше най-лошите й опасения — Доминик не изпитваше нищо към нея! Все пак тя се овладя бързо и отговори с леко треперещ глас:

— Много се радвам, че намираш положението толкова забавно! Надявам се, че ще запазиш доброто си настроение и когато аз прекарам нощта в обятията на някой… любовник!

Гневът я правеше още по-привлекателна. Доминик не устоя на златните искри в очите й и протегна ръка да помилва издайническата червенина, заляла бузите й. Ала мисълта, че жена му наистина би могла да си вземе любовник, го накара да се вцепени насред движението. Без да мисли какво говори, той изрева:

— Има само един мъж, който ще споделя леглото ти, и той стои пред теб!

— О! — изплака Мелиса, която едва се удържаше да не се хвърли в обятията му и да му признае, че никога не би пожелала друг мъж освен него. Колко красив беше днес, с тази разбъркана черна коса! А засмените очи, класическият нос, дръзко изкривената уста — той беше най-красивият мъж, когото беше срещала. Колко жалко, че зад тази красива външност се криеше черно сърце! Мъката я тласна към необмислен отговор:

— Ти си нахален и отвратителен! Знаеш ли как ми се иска очите ми никога да не се бяха спирали върху теб!

— Ако бяха само очите, които спря върху мен… — отговори сухо той, — …сега нямаше да сме в това положение.

Мелиса подпря ръце на хълбоците си и попита със заплашително спокойствие:

— Значи обвиняваш мен за тази катастрофа?

Мъжът вдигна едната си вежда.

— Ти се промъкна тайно в стаята ми и отговори на нежностите ми с изненадваща пламенност, даже ме окуражаваше да продължа по-нататък. — Устните му потръпнаха. — Откак се оженихме, в поведението ти настъпи достойна за съжаление промяна.

Мелиса беше чакала с нетърпение този момент. Макар че нямаше приемливо обяснение за присъствието си в Уайтхорн през онази нощ, можеше поне да му обясни прибързаните си думи от миналата вечер. Ала си припомни историята с Дебора и липсата на разкаяние у Доминик и думите замряха на устните й. По-добре да падне мъртва, отколкото да му даде обяснение за каквото и да било. Събра последните остатъци от достойнството си и заговори високомерно:

— Както виждам, не стигаме доникъде. Ала преди да се разделим, държа да узнаеш, че нямам намерение да скръстя ръце в скута си и да гледам как се забавляваш с онази невзрачна женичка! Щом се чувстваш свободен да търсиш забавления другаде, аз ще направя същото.

Доминик я изгледа несигурно. Колко от това, което бе хвърлила в лицето му, беше истина и колко беше казано в пристъп на ярост? Наистина ли искаше друг мъж? Или избухването й и предполагаемото намерение да си потърси любовник бяха само фарс, скриващ истинските й чувства? Ревнуваше ли го или не?

Много му се искаше да повярва, че поведението й се определя от изблик на дива ревност, но не можеше да бъде сигурен — откакто я познаваше, напразно се стараеше да проникне в душата й. Какво да прави сега? Дали жена му блъфираше с надеждата да получи ясен отговор или говореше сериозно?

Има само един начин да открия, реши внезапно той. С тон, в който звучеше подчертано равнодушие, той попита:

— Тъй като по всичко личи, че си обмислила подробно този въпрос, ще ми разкриеш ли поне кой е ощастливеният с твоето внимание?

Спокойствието му преля чашата на търпението й. Още преди да е успяла да помисли, от устата й изскочиха думите:

— Да, разбира се, че мога! Говоря ти за Джулиъс Лейтимър!