Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Денят завърши с това, че Доминик остана на вечеря, която протече много приятно, макар че Мелиса беше затворена в себе си и не се поддаваше на очарованието на госта си. Все пак той съумя да забавлява и нея, и Закари, та дори Етиен и Франсиз. Трудно й беше да запази самоналожената сдържаност, особено след като имаше всички основания да му бъде благодарна. Все пак той й даде възможност да пресече ужасния план на Лейтимър. Решението й да не се поддава на излъчването му се разколебаваше все повече, особено когато посрещаше топлата му, леко подигравателна усмивка и веселите му сиви очи се впиваха в нейните. Колкото и да се стараеше да си повтаря думите на чичо Джош, това не й се удаваше, а споменът за онази нощна целувка беше направо непоносим. Нима никога нямаше да забрави удоволствието, изпитано в обятията му, упойващата сладост на устните му!

Доминик, от вниманието на който не убягна изразът на лицето й, прекъсна разговора си със Закари и пошепна в ухото й:

— Какво не ви харесва в предложението ми да си поделим Фоли?

Всички присъстващи устремиха поглед към Мелиса — достатъчна причина бузите й да пламнат от смущение.

— Не, не е това — побърза да обясни тя. Сметнала, че Доминик иска да обсъди с нея подробностите около продажбата, тя допълни: — Не е зле да поговорим на четири очи, преди да си тръгнете.

Доминик я изгледа въпросително.

— Не мислите ли, че е редно брат ви и чичо ви да уредят този делови въпрос вместо вас? Разбирам извънредните обстоятелства, които са ви направили собственица на коня, но е обичайно финансовите проблеми на семейството да се решават от мъжете.

Мелиса едва не избухна. За нея беше болезнено да приеме, че Доминик също е привърженик на възгледа да не се позволява на жените да участват в сключване на сделки. Като си припомни обърканите дела на баща си, с които трябваше да се справи съвсем сама след смъртта му, гневът я надви и очите й засвяткаха. Тонът й едва ли можеше да се нарече учтив:

— Мистър Слейд, Фоли е моя собственост и ако искате да го купите, трябва да преговаряте с мен, все едно приятно ли ви е или не.

Доминик, който вече я познаваше достатъчно добре, за да различи признаците на наближаващата буря, не можа да устои на изкушението да я подразни:

— Само наполовина!

Мелиса не беше в настроение за шеги, но ъглите на устата й издайнически потръпнаха. Надигна се с неосъзнатата грация, която й беше присъща, и рече:

— Бихте ли ме последвали?

Усмивката й е омагьосваща, помисли си замаяно Доминик. А когато се изчерви, стана почти красива. Той я последва безмълвно, местейки поглед от тесните рамене към тънката талия, без да обръща внимание на тъмния коридор. Горда и дива като тигрица, каза си развеселено той.

Влезе след нея в библиотеката, която носеше всички признаци на притеснено материално положение, и огледа съчувствено износените, многократно кърпени кожени кресла и избелелите от слънцето кадифени завеси.

Мелиса се отпусна на тапицирания с дамаска диван и посочи на Доминик креслото срещу нея.

— Е, коя точка от споразумението искате да обсъдим на четири очи? — попита с лека усмивка мъжът.

Мелиса не можа да сдържи гнева си.

— Аз не съм дете, мистър Стейд, и бих оценила високо способността ви да се отнесете сериозно към този разговор. Не е нужно да се държите с мен като с някоя слабоумна.

Доминик присви очи и гласът му прозвуча враждебно:

— Повярвайте ми, аз винаги говоря сериозно, особено когато се касае за сума от двадесет и пет хиляди долара.

Мелиса прехапа устни. Не биваше да настройва Доминик срещу себе си — така нямаше да спечели нищо. Освен това той не носеше никаква вина за положението, в което беше изпаднала. Само й се искаше присъствието му да не оказва толкова силно въздействие върху сетивата й. Душевното й спокойствие беше застрашено от силното, почти неустоимо желание да прокара ръка по тъмното, остро изсечено лице, да опише гордо извитите вежди, да помилва гъстите мигли, засенчващи подигравателните сиви очи, да се спре върху пълните, иронично присвити устни, а после да зарови пръсти в гъстите черни коси. Много й беше трудно да се върне на деловите въпроси.

Докато Мелиса подлагаше Доминик на този щателен оглед, той също не откъсваше очи от нея, отново изправен пред загадката, която представляваше тази привидно безлична и толкова лесно гневлива личност. Откъде идваше омаята, която упражняваше върху него? Не можеше да отговори на този въпрос, а не беше от хората, които понасят да живеят в неизвестност.

Това е направо смешно, каза си ядосано той. Тази жена дори не е красива. Не, тя изобщо не му харесваше и въпреки това беше готов да сложи в краката й огромна сума само защото се опасяваше, че е заплашена от негодник като Лейтимър. Дали пък не беше полудял? Той, който никога не беше почитал особено любовта към ближния… Тази жена го дразнеше и едновременно с това събуждаше в душата му собственическия инстинкт. Невероятно! С всичките тези пари беше купил само половината кон! И то само защото видя надвисналите по ресниците й сълзи и не пожела да й създава още повече тревоги. Внезапно се досети, че зад действията му се крие и друг мотив: след като беше станал съдружник на мис Сеймур, от само себе си се разбираше, че занапред двамата щяха да прекарват много време заедно. Кой знае по каква причина той искаше точно това!

Убеден, че го е налегнало старческо слабоумие, Доминик направи няколко предложения за бъдещото съдружие, които да направят общото владеене приемливо и за двете страни. Мелиса се показа учудващо разумна и повдигна твърде малко възражения, което отново събуди гнева му, тъй като не можа да си обясни внезапната й отстъпчивост.

Колко ли щеше да се учуди, ако знаеше, че в това време Мелиса си блъска главата как да му обясни, че трябва да получи цялата сума, преди да са изтекли двадесет и четири часа. Затова тя слушаше с половин ухо обясненията му и когато Доминик млъкна, попита направо:

— Бихте ли могли да ми дадете цялата сума утре сутринта? В злато?

Ако се беше съмнявал, че зад изненадващото й решение да продаде Фоли се крие дългът към Лейтимър, сега Доминик можеше да бъде сигурен, че предположенията му са били правилни. Да, Лейтимър беше настоял да си получи парите. Сигурно беше определил срок до първи юли и я беше заплашил с крути мерки, ако не му плати… Тъй като познаваше добре англичанина, Доминик не си правеше илюзии за нахалството му. От друга страна обаче му беше трудно да повярва как една толкова безлична наглед жена е могла да наведе англичанина на похотливи мисли. Той побърза да се поправи и ядно изкриви лице. Щом самият той беше омагьосан от Мелиса, защо и с Лейтимър да не се е случило същото?

За съжаление молбата на Мелиса да получи парите още на следващия ден, и то в злато, щеше да му създаде проблеми. Вярно е, беше много богат, но не можеше за толкова кратко време да събере сумата в злато. Той се стъписа за миг, после учтиво отговори:

— Съмнявам се, че ще ми е възможно да събера парите толкова бързо, мис Сеймур, но ви уверявам, че в края на седмицата ще държите сумата в ръцете си. — Той хвърли бърз поглед към лицето й и продължи, обмисляйки внимателно следващите думи: — Убеден съм, че евентуалният… кредитор, който изисква да получи парите си, няма да предприеме нищо срещу вас, ако му обещаете, че ще ги получи само след няколко дни.

По лицето на Мелиса се изписаха страх и смайване.

— Откъде знаете, че парите ми трябват за… кредитор? — попита едва чуто тя.

— Просто предположих, скъпа моя — отговори небрежно Доминик. Но не разбра какво го накара да стане, да отиде при нея и да вземе ръката й. — Ако има и друг начин, по който бих могъл да ви бъда полезен…

В първия миг думите му я изкушиха да признае за предложението на Лейтимър. После я завладя усещането за близостта му и тя престана да мисли. Слава Богу, влезлият в библиотеката Закари я спаси от неудобното положение.

Тримата продължиха да бъбрят още известно време, а накрая Доминик и Мелиса подписаха временно споразумение, което изброяваше условията на продажбата. Скрил хартията в джоба си, Доминик се сбогува доволен от постигнатото и в същото време обезпокоен. Не му беше приятно, че от сделката между него и Мелиса щеше да се обогати човек като Лейтимър. Само ако можеше да намери начин да сложи кръст на пъклените му планове…

Когато се прибра в гостилницата, там вече го чакаше Ройс. Приятелят му не спести хапливите си намеци, а когато прочете подписания временен договор, стана просто непоносим.

— Добре де, приеми, че съм изгубил ума си — отговори примирително Доминик. — Но не е нужно да ме упрекваш.

Утвърдителното кимване на Ройс не допринесе за повдигане на настроението му, защото приятелят му очевидно беше решил да се позабавлява добре за негова сметка. Едва когато Ройс завърши с покана за вечеря, атмосферата се разведри.

Скоро след това господата излязоха от гостилницата. Тъкмо бяха възседнали конете си, когато Доминик забеляза влизащия в кръчмата мъж. Той замръзна на мястото си и Ройс, учуден от бавенето на приятеля си, попита нетърпеливо:

— Случило ли се е нещо?

— Мога да се обзаложа, че преди минута видях Лейтимър да влиза в гостилницата — гласеше отговорът.

Ройс вдигна рамене.

— Е, и какво от това? Няма как да го промениш, нали? Не можеш да му забраниш да посещава гостилницата, в която си отседнал.

Доминик изкриви лице. Ройс беше прав. Без да каже дума, той обърна коня си и препусна след приятеля си към Оук Холоу. Все пак не можа да прогони от мислите си образа на мъжа, когото бе видял да влиза, в кръчмата. Дали наистина е бил Лейтимър? Много по-важен обаче беше въпросът дали не е дошъл в кръчмата, за да се срещне с Мелиса.

Отговорът и на двата въпроса гласеше да. Човекът, видян от Доминик, беше наистина Лейтимър и нашият герой никак нямаше да се зарадва, като узнаеше, че врагът му обитава стая номер три, само на пет врати от неговата. Още по-недоволен щеше да бъде Доминик, ако разбереше, че веднага щом се прибра в стаята си, Лейтимър седна да пише на мис Мелиса Сеймур.

Изпълнен с похотливо очакване, англичанинът написа, че е пристигнал в Батън Руж и много би искал да се срещне с нея. Усмивката му стана още по-широка, когато допълни, че е дошъл, за да могат да обсъдят на спокойствие подробностите около уреждането на дълга й. Завърши с нечетливия си почерк, че е отседнал в Уайтхорн, стая номер три. Щяло да й бъде само от полза, ако приемела да се срещне с него, за да не се получат някои недоразумения относно „условията на сделката“.

Този обиден намек разтърси Мелиса до дън душа, когато още същата вечер прочете писмото. Ала тъй като беше очаквала вест от Лейтимър, пристигането на писмото беше и едно голямо облекчение. Приседнала на крайчеца на един стол в спалнята си, тя го прочете още веднъж, неизразимо облекчена, че благодарение великодушието на Доминик Слейд Лейтимър вече не представляваше заплаха за нея — нито за добродетелта, нито за душевното й спокойствие. Ако Слейд не беше реагирал на писмото й или беше закъснял само с един ден, или пък беше отказал да заплати тази извънредно висока цена… Мелиса се покашля, за да прочисти пресъхналото си гърло, и се опита да си представи последствията. Как ли щеше да се чувства сега без утехата, че в края на седмицата ще запрати в лицето на Лейтимър цял куп златни монети?

Тя седя дълго в стаята си, устремила поглед в писмото на англичанина. Все още не можеше да проумее докрай, че е избягнала заплашващата я пропаст. И то, когато беше почти склонна да се съгласи с унизителните му условия…

Мелиса прочете още веднъж краткото писъмце, с което Лейтимър й съобщаваше, че желае да я види още днес. Защо е толкова настоятелен, запита се недоволно тя. Какво ли е замислил пак? Опита се да прецени възможностите, но не й хрумна нито едно задоволително разрешение на загадката. Може би беше решил да се наслади на отчаянието й. Очите й засвяткаха гневно и за миг тя се изкуши да го остави да чака напразно цялата вечер. След малко обаче устните й се отпуснаха унило. Не биваше да се опълчва така открито срещу този човек. Ами ако му омръзнеше да чака и се явеше тук, в Уилоуглен, за да говори с нея? Побиха я студени тръпки. Закари непременно щеше да заподозре нещо… Тя прегледа още веднъж писмото, стараейки се да разчете номера на стаята. Три ли беше или осем? След грижливо изследване Мелиса стигна до заключението, че сигурно е осем.

След малко тя остави писмото, стана и пристъпи към въртящото се огледало, за да разреши свободно пуснатата си коса. След като Доминик си отиде, тя се беше изкъпала и сега блестящите медноцветни къдрици падаха тежко по раменете й. Равномерното движение на четката я успокои, но мислите й все още бяха заети с писмото на Лейтимър.

Защо пък да не се срещна с него? — продължи да размишлява тя. Трябваше да си достави удоволствието да види лицето му, когато му заявеше, че отхвърля позорното му предложение. Колкото повече размисляше, толкова повече се опияняваше от тази мисъл. Защо не? Този мъж я унижи, принуди я да изслуша позорните му предложения, защо сега и тя да не го принуди да я изслуша? Защо да чака до утре?

На лицето й се появи колеблива усмивка. Толкова беше приятно да си представя гнева и разочарованието на Лейтимър в мига, когато узнаеше, че жертвата му се изплъзва…

След като взе решение, тя обмисли внимателно как би могла да се добере до стаята му, без да предизвика обществен скандал. Какъв ужасен шум щеше да се вдигне, ако хората узнаеха, че Мелиса Сеймур е отишла в някаква си гостилница и, още по-страшно, е влязла сама в стаята на мъж!

Лейтимър не беше споменал точен час, затова тя можеше да се престори, че се оттегля рано в стаята си, а после да се измъкне тихичко и да отиде в града на кон, без никой да я забележи. Тази част от набързо съставения план не й създаваше грижи — най-трудното беше да се вмъкне незабелязано в стаята му. И дума не можеше да става да използва главния вход. Сети се за задната стълба и въздъхна облекчено. Тази стълба беше поставена там точно за целта, за която възнамеряваше да я използва и Мелиса — за да се влиза незабелязано в осемте малки стаи за гости.

Мелиса се усмихна доволно и отвори стария махагонов шкаф, поставен в ъгъла. За съжаление роклите в него бяха твърде малко и никоя от тях не беше нова. Усмивката й угасна. Искаше да изглежда възможно най-добре, когато застане пред Лейтимър, за да види той какво му се изплъзва и да съжалява. Не особено благородна постъпка, призна с хихикане тя, но много й се искаше да му причини поне малко страдание след всичко, което й беше причинил… Трябваше да изглежда очарователно, когато му каже открито мнението си за позорното му предложение.

Ръката й случайно напипа една доста стара копринена рокля с цвят на кехлибар. С внезапно събудил се интерес тя я извади и бързо я облече. После застана пред огледалото и доволно се завъртя на всички страни. Прекрасно, помисли си тя. Само ми е малко тясна и гърдите ми всеки миг ще изскочат от деколтето.

Роклята отдавна висеше в гардероба й. Баща й я беше донесъл от Англия и не й даваше сърце да се раздели с нея, макар че й беше станала малка. И кройката, и цветът много й отиваха и подчертаваха високите гърди и белите рамене. Кехлибарената коприна придаваше на косата й топъл меден тон и задълбочаваше очите с цвят на топази. Доволна от вида си, Мелиса направи дълбок поклон пред отражението си в огледалото. Само как се спускаше коприната от високата талия и колко богати бяха полите! Вярно, роклята беше стара и малко тясна, но тя нямаше по-хубава дреха и днес щеше да излезе с нея.

Планът й се оказа неочаквано лесен за изпълнение. Когато всички изразиха съжаление по повод внезапно появилото се главоболие, което я принуждаваше да се оттегли в стаята си, тя дори усети угризения на съвестта. С треперещи ръце младата жена се освободи набързо от невъзможната роба, която беше носила цял ден, и се пъхна в тясната копринена рокля. Още няколко разчесвания на косата, после наметна износената кадифена пелерина, нахлупи качулката и се запъти към вратата. Ослуша се, огледа тъмния коридор и се промъкна към изхода.

След това хукна бързо по стълбата, молейки се да не я срещне никой. Стигна до обора, оседла една от кобилите и внимателно я изведе навън. Едва когато достигна главния път, биенето на сърцето й престана. От гърлото й се изтръгна облекчена въздишка. Слава богу! — каза си доволно тя. Никой не ме видя! Сега й оставаше само разговорът с Лейтимър…

Пристигна в Батън Руж само след минути, стараейки се да се движи в сянка, за да не я познаят случайните пътници. За щастие кръчмата беше в самия край на градчето. Мелиса насочи коня си към тъмния заден двор, скочи гъвкаво от седлото, завърза кобилата за един млад дъб и се втурна към външната стълба.

Изкачи няколко стъпала и сърцето й отново заби като лудо. Едно беше да си представя срещата с Лейтимър, докато седеше в собствената си спалня, и съвсем друго да се вмъкне неочаквано в стаята му. Внезапно осъзнала, че й предстои да извърши нещо опасно и едновременно с това неприлично, тя се поколеба. Понечи да тръгне обратно, но си припомни, че Лейтимър може да довтаса в Уилоуглен и да заплаши Закари. Страхът за брат й я накара да продължи пътя си. Никой нямаше да я види, а Лейтимър щеше да си мълчи, защото в противен случай щяха да го изобличат като прелъстител на невинни момичета. Тя предполагаше, и с право, че той никак не е склонен да загуби доброто си име и славата на „очарователен англичанин“.

Събрала цялата си смелост, тя изтича нагоре по стълбата, преди отново да е променила намерението си. При отварянето вратата изскърца и сърцето й се качи в гърлото. Тя се промъкна внимателно в оскъдно осветения коридор и с облекчение установи, че стая номер осем е първата до вратата. Всички опасения изчезнаха. Обзе я справедливо възмущение. Решена да се справи с врага, тя отвори вратата и се втурна вътре със святкащи от гняв очи.

За нейно разочарование, стаята се оказа празна. Уплашена, Мелиса огледа обстановката и потърси свещ. Запали я и отново се огледа. Намираше се в ниска, оскъдно обзаведена стаичка. Леглото беше оправено, покривката беше на зелени и жълти ивици. Грубо издялан чамов стол и мъничък свещник създаваха известен уют.

Покрусена от отсъствието на неприятеля, Мелиса остави свещта и започна да се разхожда напред-назад в малкото помещение. Трябваше да обмисли внимателно думите, с които щеше да се обърне към Лейтимър. Ала времето минаваше, без той да се появи. Накрая тя приседна на стола и се опита да прецени колко часа са минали. Не знаеше колко е часът, но й се струваше, че е чакала цяла вечност, и започна да се пита дали пък не е прочела добре писмото му.

Първоначалният гняв, който я беше тласнал към това приключение, се изпари. Скоро я обзеха съмнения. Лейтимър все още не идваше. Внезапно Мелиса почувства умора и започна да се прозява. След малко хвърли изпълнен с копнеж поглед към леглото. Защо се бави този човек? — запита се изтощено тя. Сигурно го прави нарочно. Иска му се дългото чакане да опъне до скъсване нервите ми. Иска да ме уплаши, за да се примиря с участта си. Мелиса се изправи решително. По дяволите, тя щеше да му докаже, че няма никакво полза от евтините му трикове!

Тя се прозя още няколко пъти и реши да полегне за малко. Със сигурност нямаше да заспи — беше твърде нервна за това, — но поне можеше да си почине няколко минути. Убедена, че постъпката й е разумна, тя разпростря наметката си и се отпусна на леглото.

Не мина много време и очите й се затвориха. Само след секунди вече спеше дълбоко. Медноцветната коса се разпиля по възглавницата, старата наметка, с която се беше завила, се плъзна надолу и откри прелестната извивка на гърдите й, подчертани още повече от тесния корсаж на копринената рокля.

По същото време Доминик, Джош и Ройс седяха долу в кръчмата и се черпеха с последната за тази вечер чаша бренди. След като вечеряха в Оук Холоу, тримата господа решиха да се отбият за малко в Уайтхорн, за да отпразнуват покупката на Доминик. Джош беше много щастлив от развоя на събитията и де зарадва още повече, когато узна, че Доминик и Мелиса ще си поделят собствеността върху Фоли — всичко, което ги обвързваше един за друг, беше истинска благословия в очите му!

— Все още не мога да повярвам, че Мелиса се е съгласила да ти продаде коня. Даже да е само половината — засмя се по някое време Ройс. Вече бяха изпили по не знам колко чаши бренди.

Доминик се ухили широко.

— Ти май се съмняваш в чара ми, стари приятелю? Нали знаеш, че дамите правят всичко за мен?

Ройс отговори на усмивката му, после поклати глава.

— Няма защо да ми го казваш. Щом си наумиш нещо, ти правиш всичко, за да го постигнеш.

— Може и да си прав — промърмори помирително Доминик. — Но знай, че веднага щом видях това великолепно животно, бях готов да направя всичко, което е по силите ми, за да го имам.

— Но тази цена! — провикна се невярващо Джош. — От днес се съмнявам в славата ви на делови човек.

Доминик изкриви лице. Джош беше прав — в последно време и той беше започнал да се съмнява в своята вменяемост. А и нямаше как да им обясни защо беше предприел тази безумна стъпка. Затова сви рамене и отбеляза сухо:

— Както и да е, нали постигнах, каквото си бях наумил?

— Наполовина! — изсмя се весело Ройс.

— Е, добре, нека е наполовина. Кой знае, в крайна сметка може да се наложи да платя цялата сметка — промърмори полугласно Доминик.

Думите бяха произнесени без задни мисли, но накараха Джош да застане нащрек.

— Какво искате да кажете? Какви други планове имате по отношение на племенницата ми? — попита недоверчиво той. Дълбоко в себе си, той беше на мнение, че общата собственост върху Фоли е отлична предпоставка за бъдещото предложение за женитба. Забележката на Доминик само затвърди това мнение. Разбира се, младежът нямаше да плати цялата сметка — трябваше само да се ожени за Мелиса! Колко хубаво щеше да бъде да го приемат в семейството си! Защо ли днешните млади хора не бързаха да се женят?

За разлика от баща си, Ройс не беше много заинтересуван от евентуалните намерения на Доминик по отношение на братовчедката му. Наведен над масата, той се намеси подигравателно:

— Я ми покажи още веднъж хартийката, която днес сте подписали с Мелиса! Искам да се уверя със собствените си очи в тази абсурдна сделка.

— Оставих я в стаята си. Ако толкова държиш да я видиш, ще ида да я донеса, макар да смятам това за излишно.

Доминик изглежда беше забравил колко упорит можеше да бъде приятелят му. Ройс многословно настоя да види договора и накрая Доминик трябваше да отстъпи.

— Е, добре, отивам да го взема. А ти поръчай по още едно.

Без да престава да се усмихва иронично, той се качи по стълбата и скоро достигна до стаята си. Влезе и се запъти право към пътната си чанта, когато внезапно осъзна, че свещта е запалена. Смаян, той се обърна към леглото и видя заспалото в него очарователно женско същество. Не вярвайки на очите си, направи няколко крачки напред и спря на сантиметри от леглото.

Омаян от златната красавица, обляна от трепкащата светлина на свещта, мъжът втренчи поглед в меките извивки на гърдите й. След малко отмести очи към буйната медноцветна коса, разстлана върху възглавницата, но после отново се загледа в разкошното, толкова примамливо закръглено деколте. Гърдите на спящата жена се вдигаха и спускаха равномерно от лекото дишане и Доминик не можеше да откъсне поглед от движението им. Все пак той забеляза възхитителното личице, дръзко вирнатото носле и гъстите мигли, разпрострели се като черни ветрила върху нежните бузи. „Кое ли е това прекрасно създание?“ — запита се объркано той. — „И какво, по дяволите, търси в леглото ми?“