Шърли Бъзби
Циганката (2)

ЗАВРЪЩАНЕ

Корнуел в Англия, октомври 1796 година

Небето беше забулено от облаци, нощта черна и беззвездна. Сребърният сърп на луната рядко надничаше зад носещите се с голяма скорост дъждовни облаци; от провлака към сушата вееше леден вятър и брулеше сърдито крайбрежните скали на Корнуел.

Между полусрутените руини на стар нормански замък беше полегнало стройно младо момиче и напрегнато наблюдаваше сцената, която се разиграваше долу на брега, огряна само от оскъдната светлина на няколко фенера. Подобни на сенки човешки фигури трескаво прибираха дървени сандъци и каси в тясна пещера. Зад момичето стоеше дребен, мършав мъж, чиито черна коса и тъмен тен издаваха циганска кръв. Мануел беше дошъл само да я наглежда; Тамара обаче беше тук, за да наблюдава контрабандистите.

Момичето отчаяно се опитваше да намери по-удобно местенце върху острите камъни. От гърдите й се изтръгна жална въздишка. Колко й се искаше и тя да бъде долу на брега! Брат й Адам също беше там; не беше честно той да преживее подобно приключение, а тя да стои и да го чака. Обърна се недоволно към придружителя си:

— Не можем ли да слезем и ние долу, Мануел? Само да видим дали са донесли и нещо друго освен коприна и бренди!

Мануел заклати енергично глава; Тамара стисна сърдито устни и отново се обърна, за да не пропусне нищо от действията на контрабандистите. Не беше честно, че Мануел и Адам не се съгласиха с предложението й да облече мъжки дрехи и да ги последва, каза си възмутено тя. При това идеята беше лично нейна! Колкото повече размишляваше, толкова повече се разгневяваше. Ритна сърдито изгнилата стена и по склона се затъркаляха камъчета. Мануел стреснато я помоли да пази тишина, но тя не му обърна внимание. Как може да са толкова подли, мислеше тя. Само защото Адам беше на петнайсет, а тя едва на дванайсет!

След малко насочи поглед към неясните очертания на френския товарен кораб „Мариан“, който беше хвърлил котва непосредствено зад пенестия прибой. Само след няколко минути корабчето щеше да излезе от защитения от вятъра залив — с екипаж, чиито джобове тази нощ бяха натежали от английско злато.

Силен порив на вятъра я накара да пристегне тънкия шал около раменете си. Остана загледана в бавно отдалечаващия се кораб, докато не осъзна, че Рейна ще бъде ужасно ядосана, ако узнае за среднощното им приключение. В душата й се надигна чувство за вина. Старата циганка беше отгледала като майка нея и Адам. А пък ако откриеше, че собственият й син Мануел е помагал на контрабандистите, щеше да им одере кожите…

Мануел също мислеше за Рейна и се чувстваше все по-неловко от представата какво ще му се случи, ако майка му узнае, че е дал позволение на двете деца да участват в нощното приключение. Въздъхна от облекчение, когато суетнята на брега престана. Побутна Тамара и решително нареди:

— Адам ще се върне всеки момент. Време е да изчезваме. Чакай тук, докато доведа конете. И не смей да ми противоречиш! Ако някой разбере къде сме били, не се знае какво ни чака.

Когато Адйм изникна внезапно иззад един черен скален блок, Тамара се стресна и нададе уплашен писък. Блестящо-сините му очи искряха. Той размаха ухилено фенера и гордо показа на сестра си двете златни монети.

— Не е лошо за половин час работа, какво ще кажеш? Но ти нямаше да се справиш, сестричке. А ако беше изпищяла само веднъж, както направи току-що, цялата работа щеше да отиде по дяволите.

Не съм пищяла! — отговори гневно тя. — Ти нарочно се промъкна така, за да ме изплашиш.

— Ау, промъкнал съм се значи! — подигра я с приповдигнат глас Адам. Тамара не можа да понесе новата обида и се нахвърли отгоре му като зверче. Боричкането престана едва когато се появи Мануел с трите коня. Циганинът спря неподвижен, загледан в брата и сестрата. Вярно е, че са пораснали, каза си неволно той. Майка му непрекъснато му го втълпяваше. Тамара беше още дете, но напъпилите й гърди издаваха, че скоро ще се превърне в жена. Адам, едър и широкоплещест, вече привличаше възхитените погледи на младите циганки. Катраненочерните коси бяха в странно противоречие с безгрижните сини очи, а усмивката му беше не по-малко очарователна от тази на сестра му. Децата никак не си приличаха, с изключение на черната коса, но това не беше чудно, като се имаше предвид, че са несъщи брат и сестра. Имаха различни бащи. Бадемовидните очи на Тамара блестяха с невероятен виолетов цвят и бяха обкръжени от най-гъстите черни мигли, които беше виждал някога. Малката Тамара сигурно ще плени сърцата на много мъже, каза си тъжно той.

Потънал в мислите си, Мануел поклати глава. Не се знаеше какво е приготвило бъдещето на тези две невинни деца. Дали поне щяха да узнаят истинската си история…

Както обикновено, караницата между Адам и сестра му завърши с буйна прегръдка.

— Хайде, престани, Кейт! — засмя се момчето. — Права беше, промъкнах се като змия.

Мануел стисна устни. Колко пъти бяха наказвали Адам, колко пъти го предупреждаваха да не нарича сестра си Кейт! А той продължаваше да го прави. Мануел го помнеше като петгодишно дете, с объркани сини очи, което не преставаше да повтаря: „Тя не е Тамара! Тя е Кейт!“

За щастие никой не обръща достатъчно внимание на детските викове, каза си мрачно Мануел и извика:

— Ей, вие двамата, не вдигайте толкова шум! Знаете, че митничарите дебнат наоколо. Нима искате да ни заварят тук?

Децата побързаха да се метнат на конете. Мануел също се готвеше да възседне своя, когато стъписаният израз по лицето на Тамара го накара да се обърне.

Кръвта се отдръпна от лицето му; точно зад него се беше изправила Рейна. Очите й изпущаха искри. Тесните й рамене бяха загърнати с изпокъсан огненочервен шал. Тя трепереше от гняв и четиридесетгодишният Мануел се почувства като уплашено дете.

— Така значи… — прошепна задавено тя. — Ето как прекарвате вечерите си!

Мануел преглътна.

— Виж, Рейна… — започна той, но старата жена го прекъсна с яден жест.

— Млъкни, мързелив плъх такъв! С теб ще се разправям после. А вие двамата… — Очите й бяха корави, без следа от обич. — Ще има да съжалявате за тази вечер! — И тя заповяда със студен глас да се връщат веднага в циганския табор…

Братът и сестрата хвърлиха бърз поглед към Мануел, защото знаеха, че лошо му се пише.

И наистина, майка му се нахвърли върху него с такива остри думи, че когато бурята най-после утихна, той се почувства слаб и безсилен. Рейна го изгледа сърдито, обърна се и се запъти към лагера, без да я е грижа дали той я следва. Мануел тръгна послушно след нея, водейки коня за юздата. След малко я огледа скрито отстрани и забеляза, че бурният й гняв е отслабнал.

— Какво ще правиш с децата? — попита плахо той. — Ще ги набиеш ли? — След като старата жена не отговори, той продължи все по-смело: — Адам вече не е дете и няма да ти позволи да го сториш. Няма да понесе, ако натупаш Тамара. Как ще ги накажеш?

Пътят продължи в мълчание. Мануел вече се беше примирил с упоритото нежелание на майка си, когато тя заговори:

— Нямам намерение да ги бия — изсъска гневно тя и мрачно прибави: — Но ще ги накарам да си мечтаят за дните, когато се отърваваха само с малко бой.

Обезпокоен, Мануел я изгледа отчуждено, но Рейна не каза нито дума повече. След известно време той не можа да издържи и изтърси:

— Не биваше да крадем тези деца, Рейна! Даже и да ни бяха отрупали със злато.

— Често сме разговаряли за това, Мануел — отвърна уморено старата жена. — Разбира се, че не трябваше. Но поне не ги убихме, както ни заповядаха. Какво лошо сме сторили? Ако не се бяхме съгласили, онзи щеше да даде парите на друг и малките щяха да се озоват на дъното на някой кладенец с прерязани гърла. Може би не постъпихме добре, но парите ни трябваха. Адам и Тамара живяха добре при нас. Не вярвам, че помнят нещо от миналия си живот.

— Не съм сигурен — промърмори замислено Мануел. — Понякога имам чувството, че Адам помни всичко — особено когато се връщаме по тези места. Тамара не, тя беше само на две години. Много ми се иска да знам защо трябваше да отвлечем и двете деца. Тамара беше единствената, която стоеше на пътя на онзи човек. Защо и Адам?

Рейна го изгледа подигравателно.

— Не ти ли е ясно защо? Той не искаше да рискува. Нали ако изчезнеше само Тамара, момчето можеше да наследи всичко! Несъщият син също е наследник, особено ако няма никой друг.

— Въпреки това не постъпихме добре — настоя упорито Мануел.

— Я си дръж устата! — заповяда разгневено Рейна. — Не ми досаждай с приказките си за справедливост. Всичко зависи от гледната точка. Взехме ги при нас и ги отгледахме. Сега не е време да се превземаш.

Когато стигнаха каруците си, двамата се разделиха, без да си кажат нито дума повече.

Тамара се беше свила на кълбо върху сламеника си и не изпускаше от очи Рейна, която грижливо оправяше парцаливото легло. Едва когато старицата си легна, момичето се успокои и се опита да заспи. Но спа неспокойно и на другата сутрин се събуди като разбита, измъчвана от предчувствието за надвиснала беда.

Рейна оставаше недосегаема. Упоритите опити на Адам да я развесели не се увенчаха с успех. Когато седнаха да закусят, той прегърна сестра си — не толкова, за да я утеши, колкото да окуражи себе си. Така ги намери Рейна.

— Готови ли сте? — попита студено тя.

Двамата кимнаха.

— Добре тогава. Елате с мен — нареди старицата.

Тръпнещи от лоши предчувствия, Адам и Тамара я последваха надолу по пътеката, която водеше към имота на ърл Маунт. Какво възнамеряваше Рейна? Циганите не бяха добре дошли дори при обикновените хора, да не говорим за богатите аристократи от изисканото общество.

Господарската къща, която се появи в края на обкръжената от високи дървета алея, внушаваше страхопочитание. Две обрасли с бръшлян кули бранеха обрулените от вятъра стени от масивен сив камък. Нищо чудно, че Маунтакр беше известен в околността като „Замъка“. Тамара и Адам очакваха да завият към задния вход и много се уплашиха, когато Рейна спокойно се заизкачва по широкото стълбище към парадния вход и почука с излъсканото до блясък чукче.

Само след минута се появи портиерът — чист и излъскан чак до върховете на обувките, облечен в блестяща ливрея. Очите му обходиха пренебрежително странната групичка. Когато разбра, че тримата цигани в овехтели, замърсени дрехи наистина искат да влязат, той остъпи смаяно назад. Извън себе си от непочтителното им държание, понечи да тръшне вратата под носа им, когато погледът му се спря на любопитното личице на Тамара. По лицето му се изписа смайване.

Рейна, която не бе пропуснала да отбележи реакцията му, попита сухо:

— Ще ни пуснете ли да се видим с графа или не? Портиерът още се колебаеше, когато зад него прозвуча заповеднически глас:

— Кой е дошъл, Бъкинс? Що за маниери са това, да оставиш посетителите да чакат на вратата?

Портиерът безмълвно им посочи пътя към залата и тръгна напред.

Адам и Тамара се оглеждаха смаяно. Стените бяха украсени с огледала със златни рамки, над главите им висеше огромен кристален полилей, мраморният под под краката им блещукаше като прясно паднал сняг. Край извитата стълба бяха застанали изискан господин и не по-малко изискана дама. Млад мъж с мрачно лице тъкмо влизаше в залата. Като видя циганите, той замръзна на мястото си; за секунди в студените сиви очи проблесна нещо като страх. Двойката до стълбата не помръдваше.

Старият господин, който правеше силно впечатление с прорязаното, от бръчки лице и сивите кичури в черната коса, сигурно беше ърл Маунт. А жената до него, загърната в леки одежди от розов муселин, можеше да бъде само лейди Тримейн. Младежът вероятно беше гост или роднина.

Тамара ги наблюдаваше незаинтересовано, ала когато по лицето на благородника се изписа недоволство от странните, недотам чисти посетители, тя също изкриви лице и го изгледа сърдито.

Адам обаче не откъсваше очи от стройната синеока дама, която беше застанала до графа. Спонтанен изблик на доверие го накара да пристъпи напред, макар и колебливо. Лейди Тримейн, която се взираше в него като замаяна, побледня; ръката й се вкопчи в ръкава на мъжа й.

Възрастният мъж я изгледа смаяно; очите й се местеха с мъчително неверие от стройния момък към момичето до него. Очите на графа последваха погледа на жена му и в сърцето му се надигна страшно предчувствие. И двамата се взряха като хипнотизирани в децата.

— Какво, по дяволите… — извика мъжът, но замлъкна и се взря слисано в лицето на Тамара. Гърлото му пресъхна, когато се вгледа в очите й — същите наситено виолетови очи като неговите. Сякаш някъде много отдалеч прозвуча гласът на старата циганка:

— Доведох дъщеря ви Катрин, милорд, на която бяхме дали името Тамара. А това е Адам, доведеният ви син. Достатъчно ядове са ми създавали. Остарях и не мога да се справям с тях. Вземете си ги!