Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 75гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?

Издание:

Шърли Бъзби. Циганката

ИК „Ирис“, 1998

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Женя Г.)

13

Раната изглеждаше опасна; изстрелът беше минал напреки през рамото и бе издълбал дълбока бразда. Но Джейсън бе успял да се прибере в странноприемницата и сега можеше да се остави в умелите ръце на слугата си. Не за първи път Пиер лекуваше раните на господаря си.

Сигурно беше три часът следобед, когато Джейсън бе грубо събуден от непоносим шум. Върху главата му се изля кана ледена вода. Скочи като ужилен и чу невъзмутимия глас на чичо си:

— Мисля, че е крайно време да се събудиш. Тръгнах от Лондон на разсъмване и намирам, че мързелът ти е отвратителен.

Джейсън разтърси мократа си глава и изгледа обвинително празната кана в ръцете на Роксбъри, който беше застанал плътно до леглото.

— Какво те води насам? — попита най-после той. — Смятах, че е под достойнството ти да пребиваваш и в други градове, освен в Лондон.

— Прав си — отговори флегматично дукът. — Но краткият престой на село обикновено ми се отразява твърде благотворно.

Джейсън го изгледа недоверчиво, уви се с чаршафа и закрачи тежко към мраморната масичка за миене.

— Какви си ги забъркал пак? — попита дукът и посочи прясната превръзка.

— Нищо лошо не съм извършил — отговори остро Джейсън.

Дукът вдигна лорнета си и огледа съненото лице на племенника си.

— Днес май си в лошо настроение, Джейсън. Надявам се, че щом се окъпеш и се облечеш като джентълмен, това ще премине от само себе си. Позволих си да поръчам обяд. Пиер вече приготвя банята. Да се позабавлявам ли известно време с разглеждането на тази превъзходна странноприемница или ще понесеш присъствието ми в стаята?

— Остани където искаш — и без това правиш винаги каквото ти скимне — изръмжа Джейсън. В този миг се появи Пиер, следван от двама прислужници, които внесоха в спалнята огромна месингова вана.

По време на обеда Роксбъри го остави на мира. Едва когато разчистиха масата и слугите напуснаха стаята, той запита направо:

— А сега ще бъдеш ли така добър да ми обясниш откъде се взе тази огнестрелна рана? Не е нужно да се впускаме в дълги спорове дали наистина се касае за рана от пистолет или не. Присъствах, когато Пиер сменяше превръзката, а и смятам, че все още мога да различа следата на изстрела.

Джейсън сви рамене и накратко описакакво се бе случило през последната нощ; премълча само какво е търсил навън сам и толкова късно през нощта.

— Е — отбеляза с усмивка Роксбъри, — все пак съм ти благодарен, че този път не се налага да отстранявам трупове от стаята ти.

— Може ли и аз да те попитам нещо? — подхвана нетърпеливо Джейсън. — Защо си дошъл? Надявам се, няма да започнеш да ме убеждаваш, че те е обзел копнеж да побродиш малко по поляните и хълмовете?

— Не си прав. Как мислиш, не е ли добре да ми покажеш на живо цъфтежа на дърветата? Като седнем в каретата ти, поне няма да се тревожа дали някой не ни подслушва.

Стана така, че въпреки раната си Джейсън се видя принуден да излезе сред природата. С учудване установи, че ръката му здраво стиска юздите. За известно време се възцари мълчание, прекъснато най-сетне от чичо му:

— Може би щеше да бъде по-добре, ако преди време беше проявил малко повече искреност, когато те попитах дали някой има по-особен интерес да претърси лондонското ти жилище. Това щеше да ми спести неприятността да узная от други хора нещо, което бих предпочел да науча пръв.

— И кое е то?

— Че секретното послание до мистър Руфъс Кинг не е единственото ти тайно поръчение в Европа. — Роксбъри помълча изчаквателно, но Джейсън беше съсредоточил цялото си внимание в управлението на конете. — Макар че толкова много държиш да запазиш тайната си и продължаваш да твърдиш, че не знаеш нищо, аз ще ти призная, че бих могъл да ти помогна — продължи дукът с уморена любезност. — Вашият човек Ливингстън е в Париж и преговаря с Наполеон за Ню Орлиънс и Луизиана. Разбира се, в пълна тайна, за да не се намесят ужасните англичани. Ако не постигне желания успех, има указания да се свърже незабавно с теб. Вероятно затова, милото ми момче, защото носиш секретно указание от президента Джеферсън. — Той направи кратка пауза и сухо продължи: — Забелязваш, че не те питам какви послания си донесъл.

— Вероятно познаваш съдържанието им по-добре от мен — изръмжа раздразнено Джейсън.

— Виж какво, момчето ми — отвърна сериозно дукът, — ние, англичаните, и вие, американците, сме от една и съща страна на барикадата, поне в този случай! Мога да те уверя, че ние нямаме никакви претенции към Луизиана. Дори напротив — онзи дребен, но ужасяващо наперен Наполеон толкова ни притеснява, че ще трябва да вложим всичките си сили, за да го пратим там, където му е мястото — на бунището на историята. Никак не ни е грижа за колониите му. Ако Джеферсън е решил да му отнеме Ню Орлиънс и Луизиана, като приложи някои… по-различни методи, ние в Лондон ще бъдем просто възхитени! Да, честно казано, дори се учудваме, че Съединените щати отдавна не са завладели тези земи.

Джейсън беше вторачил поглед в острите уши на конете и не казваше нито дума.

— Разбирам — промърви тъжно Роксбъри. — Ти не ми вярваш.

Ако Джейсън не беше зает да преодолее острия завой, той щеше да открие нещо твърде необичайно в сивите очи на чичо си. Циникът и присмехулникът Роксбъри беше засегнат.

Дълго време двамата пътуваха мълчаливо през събуждащата се гора.

— Ако случайно се срещнеш с Ливингстън, вашия човек в Париж, би ли му предал едно съобщение от английското правителство, което със сигурност ще му бъде от полза, особено ако възникнат трудности?

— Ако ми хрумне да тръгна за Париж, ще те уведомя предварително — отговори затворено Джейсън.

— Имах предвид по-скоро някаква случайност, която да се осъществи още през следващите дни. Смятам, че е нужно още тази вечер да потеглиш за Лондон.

— Не! — гласеше решителният отговор.

Роксбъри направо се стресна.

— Какво означава това?

— Много просто: тази вечер няма да тръгна за Лондон. При никакви обстоятелства.

— Позволяваш ли да попитам защо?

— Между другото и защото трябва да уредя едно дребно несъгласие с Клив Пендълтън.

— Аха. Различие в мненията, значи. Доколкото разбирам, не си бил особено предпазлив. Сега не е време за уреждане на дребни несъгласия.

— Да не искаш да кажеш, че беше по-добре да се скрия под леглото?

— Пита се под чие легло.

— Много си остроумен!

— Говоря сериозно, Джейсън. Не можеш ли да уредиш този проблем по-бързо? И те съветвам да не го убиваш на място! Първо трябва да проследим какви хора откупуват информацията му.

— Ще помоля Пендълтън и Харис да попритиснат секундантите му и да насрочат дуела за утре сутринта. Вдругиден ще бъда в Лондон. Доволен ли си сега?

— Разбира се. Само внимавай с раната. Тя може да създаде някои предимства за Пендълтън.

— Няма да се съглася на дуел с шпаги. Ще се стреляме и раната няма да ми попречи — отговори с усмивка Джейсън, припомнил си, че тази вечер му предстои още едно усилие, при което раната също нямаше да представлява особено препятствие.