Шърли Бъзби
Циганката (12)

10

Докато Катрин вземаше съдбоносни решения, Джейсън яздеше към Мелтън Момбри, красиво градче с добре заредени магазини. Той прекара там два часа в търсене на подходящи дрехи за новата си любима. Все пак й беше обещал…

Вечерята, на която беше поканен в Браунли, беше отлична, разговорите остроумни и възбуждащи. Единственото, което го смущаваше, беше странното поведение на Клив Пендълтън. Очевидно беше, че бившият офицер търси да влезе в спор с него, макар Джейсън да не разбираше защо. Не му се вярваше, че причината може да се крие в малкото циганско момиче, защото Пендълтън буквално я беше набутал в ръцете му. Когато още в началото на вечерта го уведоми, че от днес нататък Тамара минава изцяло под негово покровителство, Пендълтън само вдигна равнодушно рамене.

След вечеря дамите се оттеглиха в салона. На господата бяха поднесени портвайн и бренди. Библиотеката се изпълни с кафеникавия дим на пурите. Джейсън тъкмо размишляваше дали да не се оттегли, преди да са се върнали дамите, когато изненадано установи, че всички погледи са устремени в него.

Без да бърза, Клив Пендълтън повтори онова, което беше казал:

— Пфу! Американците! Недодялани диваци, такива са те! Мястото им е на бесилката, ако още преди това не са умрели от френска сипаница.

„Френска сипаница“ беше другото име на сифилиса. Възцари се неловко мълчание. Джейсън се взираше в златистата течност в чашата си, докато тишината започна да става непоносима. Най-после проговори спокойно:

— Зависи изцяло от това дали влизаме в съприкосновение с принципите или с жените ви, приятелю.

Някой изхихика нервно, а Клив отпи голяма глътка от чашата си, преди да отговори:

— Вие сте доста умен за хора от вашия сорт!

— Много любезно от ваша страна да признаето открито това ми качество — отговори ледено Джейсън. — Приемам думите ви като заслужен комплимент.

Преди Клив да успее да отговори, домакинът се надигна и бързо предложи:

— Мисля, че е време да се присъединим към дамите.

Без да изчака съгласието на гостите, той даде знак на портиера. Затворената двукрила врата към синия салон, където бяха насядали дамите, веднага бе отворена.

Том Харис побърза да отмъкне Джейсън в една стая на втория етаж, където последвалият ги Баримор веднага избухна:

— Не мога да повярвам на ушите си, Севидж! Как можа да му позволиш подобна наглост?

Джейсън изгледа отегчено приятеля си.

— Може би предпочиташ да повикам онзи пияница на дуел и да вдигна луд скандал? — попита той.

— Пиян ли? — изрева вбесено Баримор. — Пендълтън може да надпие когото си иска. Знам какво говоря!

Джейсън сви рамене.

— Не смятам, че имам сериозни основания да се дуелирам с него. Човекът има лоши маниери и толкова.

— Това не бяха просто лоши маниери — включи се и Харис.

— Правеше го нарочно. Искаше да го предизвикаш на дуел, сигурен съм в това.

— Разбира се, че беше нарочно! — извика Баримор. — А ти — ти си седеше най-спокойно и го оставяше да си дрънка!

Джейсън се прозина и отговори с мека усмивка:

— Mon ami, трябва ли да убивам всеки човек, който проявява лош вкус?

— Разбери най-сетне, човече! От момента, в който дойде, Клив Пендълтън дебнеше всеки удобен случай да те предизвика. Наговори поне дузина обидни неистини, а ти не му обърна капка внимание. Толкова ли не можеш да проумееш, че той те обижда по начин, недопустим за един джентълмен?

Баримор беше бесен.

Джейсън въздъхна, скръсти ръце зад тила си и се излегна на мекия диван. В гласа му прозвуча искрена досада.

— Все пак аз не се хванах на въдицата му. Не се унизих да отговоря на недодяланите му обиди.

— Това са глупости! — изкрещя Баримор. — Трябваше веднага да му заявиш, че очакваш секундантите му. За Харис и мен ще бъде чест да те представляваме.

Джейсън не отговори. Когато мълчанието стана непоносимо, Баримор попита:

— Нима ти е все едно, че всички присъствали господа ще те смятат за страхливец?

Джейсън го изгледа унищожително и запита спокойно:

— И ти ли мислиш така?

— Разбира се, че не — гласеше възмутеният отговор.

— Не е там работата — обади се плахо Харис. — Ние знаем истината, но другите може и да гювярват в лъжите на онзи негодник.

— Пендълтън не се усъмни нито веднъж в смелостта ми — изсъска презрително Джейсън, — беше така добър да предостави това на приятелите ми.

Баримор изкриви лице.

— Виж какво — започна по-спокойно той, — няма никакъв смисъл да се караме помежду си. Нито Том, нито аз имаме основания да се съмняваме в смелостта ти. Може би нямахме право да се намесваме. Твоя работа си е какви чувства храниш към Пендълтън. Но аз просто не мога да го понасям.

Дълго време Джейсън не каза нищо. После напрегнатата бръчка около устата му изчезна, от гърлото му се изтръгна дрезгав смях.

— Ама че работа! Постарах се да пренебрегна грубите обиди на някакъв непознат, а едва не се изпокарах с приятелите си!

— Наистина ли знаеше, че го прави нарочно? — попита любопитно Баримор.

— Ама разбира се, mon ami! Ако не можех да разпознавам тези неща, надали щях да бъда жив и до днес.

— Тогава защо… Искам да кажа, защо го прие толкова спокойно? — попита замислено Баримор.

Джейсън стана и тръгна към вратата. На прага се обърна и отвърна:

— Защо ли? И на мен много ми се иска да зная защо.

— Какво ти се иска да знаеш?

— Защо Пендълтън е полудял от желание да ме убие.

— Не си прав! Той не иска дуел на живот и смърт. Иска само да се пролее малко кръв — отговори уверено Баримор.

— Не съм много сигурен. Защо тогава не престана да ме предизвиква? Само до преди минути вие твърдяхте в един глас, че ме обиждал нарочно.

— Това още не означава дуел на живот и смърт — заекна Баримор.

— Хайде, нека не говорим повече за това. Да отидем при дамите и да се насладим на остатъка от вечерта.

— Вече нямам настроение за забавления — отбеляза мрачно Харис. — Най-добре да останем тук и да помолим да ни донесат вино.

Джейсън обаче нямаше желание да се крие. Тримата слязоха в салона, където се бяха събрали повечето гости.

Мисис Браунли, облечена в яркочервена коприна, беше пълна дама и се отличаваше със същата любезност като мъжа си. Щом ги видя, тя се запъти веднага към тях. Почука по ръката на Джейсън с ветрилото си и извика:

— Къде бяхте, лошо момче? Май ще се наложи да ви се разсърдя. Елизабет твърди, че сте й обещали да обръщате нотите. Чакаме ви в музикалния салон.

Елизабет вече седеше зад рояла и го посрещна с гневен поглед. Джейсън беше очарован от гнева й. Яростно святкащите очи бяха в прелестен контраст с прекрасната рокля в цвят на слонова кост. Тази жена наистина беше в състояние да покорява мъжките сърца.

Крехките, позлатени столове бяха наредени в полукръг около рояла и след като дамите и господата се настаниха удобно, Джейсън бавно се запъти към Елизабет.

— Къде беше днес следобед? — изсъска ядно тя.

За момент той не разбра въпроса й. Чак след това се сети, че бе обещал да излезе на езда с нея. Сви небрежно рамене и отговори:

— По-късно ще ти обясня всичко, мила моя.

Устните й се извиха в принудена усмивка.

— Не си прави труда — пошепна сърдито тя. — Клив вече ме осведоми, че имаш склонност към онези неизмити деца на природата.

Джейсън забеляза любопитството на гостите и побърза да приключи разговора.

— Значи, няма нищо за обяснение. Предлагам да изоставим тази тема, за да не даваме повод на клюкарите да злословят.

Елизабет прехапа устни. Знаеше, че Джейсън е прав, но й се искаше да изкрещи в лицето му колко го мрази. Не си представяше така следващата им среща. Скри истинските си чувства зад сияеща усмивка, подреди нотите и засвири. Техниката й беше добра, но мислите й се носеха някъде много далеч. Нищо чудно, че слушателите скоро започнаха да стават неспокойни, и Елизабет прояви достатъчно разум да завърши набързо изпълнението си. След обичайните учтиви ръкопляскания възрастните господа се оттеглиха в салона да играят карти. Младите дами и кавалерите им се събраха около рояла, а по-възрастните дами насядаха в другия край на салона и прислужниците им поднесоха освежителни напитки. Джейсън се отдели от групата на младите и се запъти към ъгъла, където бе забелязал приседналата плахо до баба си Аманда.

При звука на гласа му Огъста прекъсна разговора си с майката на Елизабет, Сеси Тримейн, и сърдито попита:

— Къде е негодният ми внук? Защо не дойде да се погрижи за нас?

— Доколкото разбрах, той се присъедини към мъжете за няколко игри на карти, мадам.

— Е, тогава, лека нощ, Том Харис! Тази вечер няма да го видим повече. А много добре знае, че питах за него! Страхливец такъв! Какъв е този свят, в който собственият ти внук се страхува от една възрастна жена!

Джейсън отговори с някаква незадължаваща любезност. Но старата дама не го остави на мира. Ето че започна да го разпитва какви са плановете му за женитба!

— А вие още ли не сте ми намерили подходяща годеница? — попита подигравателно той.

Сеси Тримейн, която следеше внимателно разговора, побърза да се намеси:

— Сигурна съм, че цивилизован джентълмен като вас може да се задоволи само с англичанка от добро семейство.

Огъста, която се ядоса, че я прекъснаха и не пропусна да отбележи, че майката рекламира собствената си дъщеря, не пожела дори да я изслуша.

— О, не — промърмори пренебрежително тя. — Джейсън със сигурност иска нещо повече от добро семейство.

— Да, разбира се — избъбра Сеси. — Сигурно желаете съпруга, която е не само красива, но и добре възпитана. — Сякаш случайно, гордият майчински поглед се устреми към Елизабет. „Там ще намерите всичко, което желаете“, казваше този поглед.

Джейсън, комуто вече не беше до смях, отговори хладно:

— Тъй като дамите знаят по-добре от мен от какво имам нужда, аз предоставям на тях възможността да решат вместо мен. Кой знае, може би ще одобря избора ви. — Той се поклони и излезе от салона.

Огъста остана загледана подире му. После се обърна към Сеси и отбеляза с мрачна подигравка:

— Е, скъпа моя, момъкът отлично разбра за какво става дума! Май скоро няма да го видите да се увърта пак около капризната ви дъщеря.

Джейсън мислеше горе-долу същото, когато влезе в салона за игра на карти, търсейки Баримор и Харис. Елизабет беше чуднесна за леглото, но тежко на глупака, който щеше да я направи своя съпруга!

Не можа да намери приятелите си и се обърна да излезе, когато Пендълтън се изпречи пред лицето му. Само след секунди всичко беше свършило: чашата вино, която Клив му плисна в лицето, силната плесница, с която Джейсън го запрати върху масичката за карти…

В помещението се възцари мъртвешка тишина. Джейсън се обърна и спокойно напусна салона.