Метаданни
Данни
- Серия
- Ключове (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Key of Light, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Атанасова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 154гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ganinka(2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2012)
- Допълнителна корекция
- Еми(2014)
Издание:
Нора Робъртс. Ключът на светлината
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2003
Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова
ISBN: 954-260-130-1
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
- —Корекция от sonnni и Еми
Девета глава
Не обичаше да я карат да бърза, особено без обяснение за причината. Вярна на принципа си, Малъри измина пътя до къщата на семейство Вейн, без да пришпорва колата си.
Имаше много грижи, а малката разходка сред природата щеше да й даде възможност да въведе ред в хаотичните си мисли. Освен това обичаше да кара по криволичещия път покрай реката, под шарената сянка на дърветата, която образуваше причудливи тъмни и светли петна върху асфалта.
Ако можеше да рисува, би изследвала нещо толкова просто и същевременно интересно като редуването на сенките и светлината върху едно затънтено шосе. „Ако можех да рисувам“, помисли си тя с тъга. Мечтата й да стане художник бе неосъществима, въпреки уроците и дългогодишното й старание. Но някой друг със сигурност владееше това изкуство до съвършенство.
Трябваше да се свърже с Дейна и Зоуи, преди да тръгне. Те бяха нейните партньорки в работата, а не Флин. Общуването с него бе допълнително удоволствие…
„Нещо като аксесоар — каза си Малъри, — привлекателен, интересен, секси аксесоар.“ А тя обожаваше аксесоарите. Ако мислите й продължаха в същата посока, нямаше да стигне до нищо полезно.
Изключи радиото, за да не я разсейва. Трябваше да открие Дейна и Зоуи и да им каже за находката си. Може би, когато изречеше на глас това, до което се бе добрала, тя или другите щяха да разшифроват смисъла му.
Защото в момента нямаше представа какъв би могъл да бъде. Инстинктивно усещаше, че е важно, дори съдбовно. Ако не бе самият отговор, със сигурност бе камъче по пътя към него.
Сви по алеята към имота. Нямаше нито портал, нито ограда. Семейство Вейн бяха достатъчно богати, за да си го позволят. Запита се защо не бяха купили „Уориърс Пийк“, вместо да строят къща край реката, близо до града.
Щом я зърна, разбра какъв е отговорът. Беше красива, дървена постройка. Производител на изделия от дърво едва ли би купил каменна или тухлена сграда. По-скоро би създал дом, който е образец за изяществото на продуктите на компанията.
Бе червеникавозлатиста на цвят, с медни парапети, добили зелен цвят с годините. И от двата етажа стърчаха множество тераси. Покривът бе начупен, с пет-шест върха, чието симетрично разположение придаваше хармония на всичко. Градината имаше естествен облик, подходящ за панорамата и архитектурата на къщата, но Малъри бе сигурна, че мястото на всеки храст, дърво и цвете е внимателно предвидено.
Одобряваше старателното проектиране и изпълнение. Спря до камион на фирма за превоз на мебели и миг преди да слезе, чу весел лай.
— О, не и този път. Вече зная какъв е номерът, приятел.
Пъхна ръка в кутията на пода до себе си и извади голяма кучешка бисквита. Когато Мо опря грозната си муцуна на стъклото, Малъри го спусна.
— Мо! Хвани бисквитката!
Хвърли я толкова далече, колкото можеше. Докато кучето тичаше, тя скочи от колата и се втурна към къщата.
— Браво!
Флин я посрещна на входната врата.
— Бързо усвоявам.
— Вече се убедих в това. Малъри Прайс, Брад Вейн. Изпреварих те — добави Флин като завоалирано предупреждение, когато видя закачливия блясък в очите на приятеля си.
— А? Е, не мога да те упрекна. Все пак, радвам се да се запознаем, Малъри.
— За какво говорите?
— Мъжки приказки — каза Флин, наведе се и я целуна. — Съобщавам новините на Брад. Ще дойдат ли Дейна и Зоуи?
— Не. Дейна е на работа, а със Зоуи не можах да се свържа. Оставих съобщения и на двете. За какво става дума?
— Сама ще видиш.
— Какво ще видя? Караш ме да дойда тук… Не че не ми харесва — обърна се тя към Брад. — Имате чудесна къща. Но ме измъкна от къщи без обяснение, а бях заета. Факторът „време“…
— Тогава да не го губим — прекъсна я Флин и я поведе към голямата приемна.
— Извинете за безпорядъка. Днес правя голяма подмяна. — Брад ритна парче от счупената лампа. — Флин ми каза, че сте управител на художествената галерия.
— Доскоро бях. О, каква прекрасна стая.
Спря се, впечатлена от голямото пространство. Липсваха картини, скулптури, по-наситени цветове и пищни материи. В такова помещение си заслужаваше да бъдат поставени произведения на изкуството. Ако имаше свобода и неограничен бюджет, би го превърнала в изложбена зала.
— Сигурно нямате търпение да разопаковате багажа си, да се настаните и… Господи!
Бе поразена, щом зърна картината. Внезапното откритие накара кръвта й да закипи. Трескаво потърси очилата си и коленичи пред нея, за да я разгледа внимателно.
Цветовете, замахът, техниката и дори четката бяха същите като на другата картина. Същите три централни фигури.
— След открадването на душите — заключи тя. — Те са тук, в ковчежето върху пиедестала на преден план. Боже мой, вижте как светлината сякаш пулсира зад стъклените стени. Дело на гений. На заден план са двата силуета от първата картина, този път обърнати в гръб. Напускат, прогонени са и всеки момент ще преминат през мъглата. Отвъд Завесата на сънищата. Ключовете. — Прихвана косите си отзад с ръка и се вгледа съвсем отблизо. — Къде са ключовете? Ето ги! Висят на верижка в ръката на жената в гръб. Три ключа. Тя е пазителката.
Нетърпелива да види още подробности, Малъри извади малка лупа със сребърна дръжка.
— Носи лупа в чантата си — отбеляза Брад с удивление.
— Да. — Флин се усмихна глуповато. — Нали е страхотна?
Съсредоточена върху картината, тя не обърна внимание на забележките по свой адрес и надникна през увеличителното стъкло.
— Да, да, имат същата форма. Не са загатнати, както на другата картина, а се открояват. Вече не са само символ, а факт. Ключовете са у нея. — Свали лупата и леко се отдръпна назад за цялостен поглед. — Сянката на злодея все още е сред дърветата, но по-далеч. Едва се забелязва. Изпълнил е замисъла си, но наблюдава. Може би злорадства.
— Кой е той? — полюбопитства Брад.
— Тихо. Остави я да работи.
Малъри прибра лупата в калъфа й и обратно в чантата си.
— Толкова тъжна картина. Толкова скръб в светлината, осанките на двамата, които пристъпват към мъглата, лицата на основните фигури изглеждат ведри, но не са. Това, което издават, е празнота, а светлината в ковчежето навява отчаяние. Печално и изключително.
— От същия художник ли е? — попита Флин.
— Разбира се. Не е ученик или подражател. Но това е само мое мнение. — Малъри седна на пети. — Аз не съм авторитет.
„Опитва се да скромничи“, каза си той.
— Мисля, че нямаме нужда от по-авторитетно лице от теб и Брад.
Бе забравила за Брад и изведнъж се изчерви от срам. Почти прегръщаше картината, коленичила пред нея като пред икона.
— Извинявайте. — Все още на колене, вдигна поглед към него. — Увлякох се. Бихте ли ми казали откъде се сдобихте с тази творба?
— От един търг в Ню Йорк. Малка галерия, „Бандърби“.
— Чувала съм за тях. А художникът?
— Неизвестен. Вижда се само част от подпис… всъщност инициал. Прилича на „Р“ или „П“, следвано от символ, наподобяващ ключ.
Малъри се наведе към долния ляв ъгъл.
— Поискахте ли сведения за епохата и автентичността?
— Разбира се. Седемнадесети век. Стилът изглежда по-съвременен, но са проведени изследвания. Щом сте чували за „Бандърби“, навярно знаете колко държат на прецизността.
— Да, зная.
— Освен това поръчах да бъде тествана от независими специалисти. Така постъпвам винаги — добави Брад. — Резултатите съвпаднаха.
— Имам теория — заяви Флин, но Малъри му даде знак да замълчи.
— Мога ли да ви попитам защо я купихте? „Бандърби“ продават на доста високи цени, а и авторът е неизвестен.
— Една от причините беше приликата на момичето в средата с Дейна. — Това бе само част от истината. — Първо ме привлече цялостното й въздействие, а после вникнах в детайлите и… — Поколеба се и плъзна поглед по картината. Чувствайки се глупаво, сви рамене. — Не мога да обясня. Просто поисках да я притежавам.
— Да, разбирам. — Малъри свали очилата си, сгъна ги и внимателно ги пъхна в калъфа. — Разбрах, че Флин ви е казал за картината в „Уориърс Пийк“.
— Да, казах му. И когато видях тази, реших…
— Шшт. — Потупа Флин по коляното и протегна ръка нагоре, за да й помогне да стане. — Сигурно е серия. Има и друга картина, представляваща сцена преди първата, след втората или между двете. Но съм убедена, че са три. Числото три е неизменно. Три ключа, три дъщери. Ние сме три.
— Е, вече станахме пет — изтъкна Брад. — Но съм съгласен с вас.
— Съгласи се с мен, когато казах абсолютно същото преди половин час — промърмори Флин. — Това е моята теория.
— Съжалявам. — Този път Малъри го потупа по ръката. — Всичко се върти в главата ми. Почти различавам парчетата от мозайката, но не разбирам какво означават, не мога да ги сглобя. Имате ли нещо против да седнем?
— Не, разбира се. — Брад веднага я хвана под ръка и я поведе към единия от диваните. — Да ви донеса ли нещо за пиене?
— Имате ли бренди? Зная, че е рано, но чувствам нужда да пийна малко.
— Ще намеря.
Когато Брад излезе от стаята, Флин се настани до нея.
— Какво има, Мал? Изведнъж пребледня.
— Мъчително е. — Отново хвърли поглед към картината и затвори очи, за да сдържи сълзите си. — Въпреки че ми се струва необяснимо, изпитвам болка, когато ги гледам. Видях как се случи, Флин. Почувствах това, което ги сполетя.
— Ще я скрия.
— Не, недей. — Хвана ръката му и допирът й донесе утеха. — Това е силата й. Каква ли е третата? И кога…
— Какво кога?
Малъри поклати глава.
— Доколко си склонен да приемеш неща, които изглеждат невъзможни? Започвам да се питам доколко самата аз мога да ги приема. Всичко ли разказа на Брад?
— Да. — Флин се загледа в нея и усети, че има нещо, което таи в себе си и не смее да изрече. — Можеш да му имаш доверие, Малъри. Както и на мен.
— Въпросът е дали вие двамата ще ми повярвате, когато споделя какво открих тази сутрин и какво означава то според мен. Навярно приятелят ти учтиво ще ме разкара оттук и ще залости вратата след мен.
— Никога не гоня красиви жени от дома си — увери я Брад, когато донесе чаша бренди. Подаде й я и седна до масичката с лице към нея. — Давай, пресуши я.
Малъри направи точно това, изпивайки брендито на един дъх, сякаш е доза лекарство.
— Жалко е да се похабява истински „Наполеон“ така нехайно. Благодаря.
— Разбира от бренди — каза той на Флин. Руменината й бързо се върна. За да й даде време напълно да дойде на себе си, Брад побутна приятеля си с лакът. — Как успя да привлечеш вниманието на жена от класа с толкова изтънчен вкус?
— Накарах Мо да я събори на земята и да не й позволява да стане. По-добре ли си, Мал?
— Да — въздъхна тя. — Значи картината е от седемнадесети век. Абсолютно сигурно ли е?
— Да.
— Тази сутрин открих, че онази в „Уориърс Пийк“ е от дванадесети, вероятно по-рано, но не и по-късно.
— Ако си го узнала от Пит и Роуина… — заговори Флин.
— Не. Узнах го от доктор Стенли Бауър от университета във Филаделфия. Той е експерт и мой личен познат. Изпратих му люспици боя от картината.
— Как успя да ги вземеш? — полюбопитства Флин.
Страните й поруменяха още повече, но този път не от брендито. Прочисти гърлото си и нервно заигра със закопчалката на чантата си.
— Остъргах ги, когато отидохме там миналата седмица. Докато вие с Мо отвличахте вниманието им. Беше абсолютно нередно и неетично, но го направих.
— Страхотно. — Тонът на Флин издаде искрено възхищение. — Значи или експертите на Брад грешат, или твоят, или пък ти се лъжеш, че двете картини са нарисувани от един и същи човек. Или…
— Или всички експерти са прави, аз също. — Малъри отмести чантата и отпусна ръце в скута си. — Доктор Бауър би могъл да направи по-подробни и задълбочени изследвания за установяване на годината, но не е възможно да е сбъркал с цели пет века. Разгледах и двете картини отблизо. Позовавайки се на всичките си познания, твърдя, че са нарисувани от една и съща ръка. Зная колко е налудничаво, но вярвам в това. Художникът, който е създал портрета в „Уориърс Пийк“ през дванадесети век, е нарисувал и другия петстотин години по-късно.
Брад отмести поглед към Флин, изненадан, че приятелят му не ококори очи и не се засмя. Лицето на Флин имаше сериозен и замислен израз.
— Искаш да повярвам, че моята картина е нарисувана от художник, който е бил на петстотин години?
— Мисля, че дори на повече. Много повече. И предполагам, че е рисувал по памет. Е, и сега ли няма да ме изгониш? — попита Малъри.
— Според мен и двамата твърде много сте се вживели във фантазиите си. Това е романтична и трагична история, която няма нищо общо с реалността.
— Не си видял другата — „Дъщерите в стъклен плен“?
— Не, но съм чувал за нея. Според всички сведения е била в Лондон по време на бомбардировките и там е била унищожена. Най-вероятно онази в „Пийк“ е копие.
— Не е. Мислиш, че съм твърдоглава? Може би понякога — призна Малъри, — но не и сега. Освен това не съм от хората, които фантазират. Поне доскоро не бях.
Насочи вниманието си към Флин и гласът й издаде нетърпение.
— Флин, всичко, което казаха, когато бяхме при тях с Дейна и Зоуи, е абсолютно вярно. Още по-удивително е онова, което премълчаха. Роуина и Пит, учителката и воинът, те са двата силуета на заден план и на двете картини. Те са тук, в реалността, и картините са нарисувани от някого от двамата.
— Вярвам ти.
Въздъхна с облекчение, въпреки че й се струваше наивно Флин да е приел думите й за истина.
— Не зная какво означава това или с какво може да ни бъде полезно, но съм била избрана именно защото мога да го узная и да повярвам в него. Ако не намеря ключа или Дейна и Зоуи не открият своите след мен, онези три души ще страдат затворени в ковчежето за вечни времена.
Той протегна ръка и погали косите й.
— Няма да го допуснем.
— Извинете.
Зоуи се поколеба, преди да влезе. Едва устоя на изкушението да докосне лъскавата каса на вратата или да свали обувките си и да се плъзне боса по гладкия под.
Изпита желание да се втурне към прозорците и да се наслади на всяка гледка.
— Хората отвън ми казаха да дойда тук. Хм, Флин, Мо търкаля нещо, което прилича на мъртва риба.
— По дяволите. Връщам се веднага. Зоуи, Брад.
Флин хукна навън.
Докато се изправяше, Брад усети, че краката му се подкосяват. Ушите му заглъхнаха от внезапно нахлулата в главата му кръв и едва позна гласа си, когато заговори.
— Заповядайте. Седнете. Да ви донеса ли нещо?
— Не, благодаря. Извинявай, Малъри, тръгнах веднага щом чух съобщението ти. Какво има?
— Не зная. Брад мисли, че не съм с всичкия си, и не го упреквам.
— Това е нелепо. — Инстинктивно готова да защитава, Зоуи забрави за красотата на къщата и естествения чар на домакина. Свенливата усмивка изчезна и лицето й доби смразяващ израз, когато застана до Малъри. — Ако сте казали нещо подобно, не само грешите, а е изключително грубо от ваша страна.
— Всъщност, не съм изрекъл тези думи. А и не знаете какви са обстоятелствата…
— Не е нужно. Познавам Малъри. Ако сте истински приятел на Флин, не бихте я разстроили.
— Моля за извинение.
Откъде се бе взел този суховат, надменен тон? Брад усети, че говори като баща си.
— Той няма вина, Зоуи. Уверявам те. Не зная дали съм разстроена, или по-скоро озадачена. — Малъри отмести косите си назад, стана и посочи към картината. — Трябва да видиш това.
Зоуи се приближи. След миг сложи ръка на гърдите си.
— Господи! — Очите й се насълзиха. — Толкова е красива. И тъжна. Връзва се с другата. Как се е озовала тук?
Малъри обви ръка около талията й.
— Защо мислиш така?
— Това са трите дъщери след… магията или проклятието. В ковчежето има сини сияния, точно както го описа ти, от съня ти. И е същото… същото… не зная как да се изразя. Като че ли двете са част от поредица картини, нарисувани от един и същи човек.
Малъри хвърли поглед назад към Брад и повдигна вежди.
— Експерт ли сте? — обърна се Брад към Зоуи.
— Не — равнодушно отвърна тя, без дори да го погледне. — Фризьорка съм, но не съм глупава.
— Не исках да ви засегна.
— Разбирам от намеци. Това ще ти помогне ли да откриеш ключа, Малъри?
— Не зная. Но означава нещо. Имам дигитален фотоапарат в колата. Мога ли да направя няколко снимки?
— Заповядай.
Брад пъхна ръце в джобовете си, когато Малъри забърза към вратата и го остави насаме със Зоуи.
— Сигурна ли сте, че не искате нещо за пиене? Кафе?
— Не, благодаря.
— Вижте, не следя тази история от началото — започна той. — Все още не съм напълно в течение…
— Сигурна съм, че Флин ще ви обясни всичко, което трябва да знаете.
Зоуи прекоси стаята, излезе на терасата под претекст, че иска да нагледа Малъри, и се възползва от възможността да се наслади на красивата панорама. Какво ли би било да може да застава тук винаги когато пожелае да погледа реката, светлината и хълмовете? „Бих се чувствала свободна — предположи тя. — И спокойна.“
— Малъри току-що сподели, че вярва, че пленените дъщери съществуват в реалността. В някаква реалност. И че хората, с които сте се запознали в „Уориърс Пийк“, са на няколко хиляди години.
Тя се обърна с лице към него и дори не мигна.
— Щом вярва в това, значи има основателна причина. Имам й достатъчно доверие, за да го приема за истина. И на мен ли ще кажете, че не съм с всичкия си?
На лицето му се изписа раздразнение.
— Не съм й казал това. Няма да го кажа и на вас.
— Но го мислите.
— Каквато и стъпка да направя, все се оказва погрешна.
— Това, че бъркате стъпките, не е проблем за мен. Едва ли скоро ще танцуваме заедно. Къщата ви ми харесва.
— Благодаря. На мен също. Зоуи…
— Купувала съм доста неща от „Хоуммейкърс“. Цените са изгодни и съм доволна от обслужването в местния магазин.
— Радвам се да го чуя.
— Надявам се, че не планирате големи промени там, но не бих имала нищо против малко разнообразяване на сезонните стоки. Сандъчета за цветя, лопати за сняг, градински мебели.
Устните му трепнаха.
— Ще го имам предвид.
— Не би било зле да назначите още две касиерки за съботите, защото на касата винаги се образува опашка.
— Приемам забележката.
— Започвам собствен бизнес и наблюдавам как стават нещата.
— Салон ли ще откривате?
— Да — решително отвърна тя, въпреки че стомахът й се бе свил на топка. — Оглеждах подходящи помещения, преди да получа съобщението на Малъри да дойда тук.
Защо Малъри все още не се връщаше? Може би ентусиазмът й се бе изпарил, след като бе възвърнала спокойствието си. Зоуи не знаеше за какво да разговаря с мъж, който живее в такава къща и участва в управлението на огромен национален конгломерат, ако това е думата за подобна компания.
— Във Вали?
— Какво? А, да, търся помещение в града, не желая да бъде в големия търговски център. Мисля, че развиването на бизнес тук е важно, а и искам да работя близо до дома си заради сина си.
— Имате син?
Брад хвърли поглед към лявата й ръка и въздъхна с облекчение, когато не видя венчална халка.
Това не убягна на Зоуи. Изправи гръб и гордо вдигна глава.
— Да, Саймън е на девет години.
— Извинявайте, че се забавих толкова — каза Малъри, когато влезе. — Флин е вързал Мо за едно дърво отстрани. Къпе го с маркуч, но няма особена полза. Мокри го, миризмата не изчезва. Каза да попитам дали ти се намира излишен шампоан или сапун.
— Ще измисля нещо. Можеш да започнеш със снимките.
Малъри нагласи фотоапарата и изчака, докато стъпките му заглъхнат.
— Твърде много богове край нас — прошепна тя на Зоуи.
— Моля?
— Брадли Чарлз Вейн IV. Чар като неговия удря една жена право в хормоните.
— Външността е генетично заложена — почти изсумтя Зоуи. — Характерът и маниерите се развиват.
— Явно на него се е паднал доста голям дял от гените на красотата. — Малъри свали апарата. — Оставих те с впечатлението, че ме е разстроил. Не беше така, наистина.
— Може би. Но е арогантен сноб.
— Така ли? — Язвителният тон на Зоуи я накара да примигне. — Не съм забелязала това. Не мисля, че Флин би поддържал приятелство с човек, който може да бъде наречен „сноб“. Дали е арогантен, все още не мога да преценя.
Зоуи разтърси рамене.
— Сблъсквала съм се с този тип мъже. За тях е по-важно да изглеждат добре, отколкото да бъдат човечни. Както и да е, мнението ми за него не е важно. Важното е картината.
— Съгласна съм. Това, което каза — че се връзва с другата… мисля, че е вярно и че има поне още една. Трябва да я открия. Нещо в тях или свързано с тях ще ме насочи към ключа. Най-добре е отново да се заловя с книгите.
— Искаш ли помощ?
— Ако имаш възможност.
— И аз тръгвам. Трябва да свърша едно-две неща, но после ще дойда.
Докато носеше шампоана, Брад чу запалване на кола. Застана до прозореца и мислено изруга, когато видя Зоуи и Малъри да потеглят.
Струваше му се, че здравата е оплел конците. Обикновено не отблъскваше жените от пръв поглед, но и обикновено въздействието им не го връхлиташе със силата на огромен юмрук. Имайки предвид това, предполагаше, че може да бъде оправдан, че не се бе представил в най-добрата си светлина.
Слезе на долния етаж и се върна в голямата приемна, вместо да излезе навън. Загледа се в картината така, както я бе съзерцавал на търга и безброй пъти, след като я бе купил.
Би платил всяка цена за нея.
Това, което бе казал на Малъри и Флин, бе вярно. Беше я купил, защото е великолепна и завладяваща и заради приликата на едно от лицата с приятелката му от детинство.
Но друго лице от картината го бе привлякло толкова силно, че се бе почувствал замаян. От пръв поглед се бе влюбил до полуда в това лице, лицето на Зоуи.
Струваше му се странно един образ от картина да му въздейства така. Чувствата му бяха още по-сложни сега, когато бе разбрал, че тази жена съществува.
Не престана да мисли за това, докато привеждаше къщата си в ред, както и по-късно, когато двамата с Флин се качиха на хълма и седнаха на оградата на „Уориърс Пийк“.
Отвориха по една бира и се загледаха в екзотичния силует на фона на мрачното небе.
Някои от прозорците светеха, но докато мълчаливо пиеха бирите си, не видяха никого да преминава зад стъклата.
— Може би вече знаят, че сме тук — каза Флин след известно време.
— Ако вземаш на сериозно теорията на приятелката си и ги смяташ за келтски богове с няколко хиляди години живот зад гърба си, да, сигурно знаят.
— Някога беше с по-отворено съзнание — отбеляза Флин.
— О, не. Джордън веднага би се вкопчил в тази история, но не и аз.
— Виждал ли си се с него напоследък?
— Преди два месеца. Винаги е на път и не се срещаме толкова често, колкото по-рано. Мамка му, Флин. — Брад сложи ръка на рамото му. — Липсвахте ми.
— И на мен вие двамата. Ще ми кажеш ли какво мислиш за Малъри?
— Изтънчена, интелигентна и много, много секси… но вкусът й за мъже е съмнителен.
Флин удари със старите си маратонки по каменната стена.
— Почти съм луд по нея.
— Сериозно или просто е замъглила разсъдъка ти?
— Не зная. Все още не съм наясно. — Флин огледа къщата и лунния сърп, който се носеше над нея. — Надявам се да е второто, защото бих предпочел скоро да не хлътвам сериозно.
— Лили беше безскрупулна кариеристка.
— За бога, Вейн. — Не бе сигурен дали да се засмее, или събори приятеля си от високата ограда. — Бях влюбен в нея. Щяхме да се женим.
— Не, заблуждаваше се и щеше да направиш голяма грешка. Тя не заслужаваше, Флин.
Флин се раздвижи. Не виждаше ясно очите на Брад, цветът им се сливаше с този на нощта.
— Какво не заслужаваше?
— Теб.
— Голямо успокоение.
— Ще се почувстваш по-добре, когато признаеш пред себе си, че съм прав. Да се върнем към настоящето. Хареса ми… твоята Малъри, ако следиш мисълта ми.
— Въпреки че я намираш за смахната?
„Опасна тема“, помисли си Брад.
— Мисля, че е попаднала в необичайна ситуация и мистериозните обстоятелства са я обсебили. Не е ли обяснимо?
Флин не можа да сдържи усмивката си.
— Това е тактичен начин да кажеш, че е смахната.
— Веднъж ме удари с юмрук в лицето, защото казах, че Джоули Риденбекер има зъби като на бобър. Няма да председателствам заседания в понеделник с насинено око.
— Суетен костюмар. Ако ти кажа, че съм съгласен за зъбите на Джоули, ще ми повярваш ли, че не познавам човек с коефициент на смахнатост, по-нисък от този на Малъри Прайс?
— Добре, щом казваш. Признавам, че всичко, свързано с картината, е интригуващо. — Брад повдигна бирата си към къщата и отпи нова глътка. — Искам да видя и онази там, вътре.
— Можем да почукаме на вратата.
— По светло — реши Брад. — Когато не сме пили. А сега, ще ми кажеш ли нещо повече за онази Зоуи?
— Познавам я отскоро, но проучих някои неща. За да се уверя, че Дейна не се е събрала с някакви откачалки. Дошла е във Вали преди три години с детето си.
— Съпруг?
— Не. Самотна майка. Струва ми се, че добре се справя с родителските грижи. Запознах се с хлапето. Изглежда нормално, будно. Работила е в „Хеър Тудей“, салон за дамски прически до пазара. Клиентките смятат, че е добра в професията си, учтива и отговорна. Уволнили са я точно когато Малъри загуби работата си, а работното време на Дейна беше намалено наполовина. Още едно странно съвпадение. Купила е малката си къщичка, когато е пристигнала във Вали. Явно сама е направила по-голямата част от ремонта.
— Приятел?
— Не, доколкото зная… Почакай. Зададе ми два въпроса. Съпруг, приятел. Острият ми репортерски инстинкт подсказва, че тя те привлича.
— Не отричам. Трябва да се прибирам. През следващите два дни ще ми се струпа доста работа. Но сега има един проблем. — Брад отново повдигна бутилката към устните си. — Как ще слезем от тази ограда?
— Добър въпрос. — Флин присви устни и погледна надолу към земята. — Какво ще кажеш да седим тук и да се надпиваме, докато паднем?
Брад въздъхна и пресуши бутилката.
— Добър план.