Нора Робъртс
Ключът на светлината (5)

Пета глава

Малъри лесно намери малката къща на Зоуи. Приличаше на кутийка сред тясна тревна площ, боядисана във весело жълто със снежнобели кантове. От двете страни на пътеката до вратата грееха ярки цветя.

Дори ако не бе запомнила адреса и не бе познала колата до бордюра отпред, би разбрала, че това е домът й, щом зърна момченцето в двора, което хвърляше малка топка високо във въздуха и отново я хващаше.

Изглеждаше загадъчно като майка си, с тъмни коси, дълги мигли и миловидно лице. Слабичкото му тяло бе облечено с изтъркани джинси и тениска с емблема на „Питсбърг Пайрътс“.

Когато я забеляза, то застана с разтворени крака и с лекота улови топката с бейзболната си ръкавица.

Изглеждаше предпазливо и враждебно настроено, като дете, на което дълго е било втълпявано да не разговаря с непознати, въпреки че бе достатъчно голямо и умно, за да се справя само.

— Ти сигурно си Саймън. Аз съм Малъри Прайс, приятелка на майка ти. — Продължи да се усмихва, докато момчето я преценява с поглед, и съжали, че не знае друго за бейзбола, освен че група играчи хвърлят, удрят и се опитват да хванат някаква топка, тичайки из игрището.

— Тя е вътре. Ще я повикам. — Направи го, като изтича до вратата и се провикна: — Мамо! Една жена те търси!

След няколко мига Зоуи отвори остъклената врата, застана на прага и изтри ръцете си в кърпа за съдове. Дори по широки бермуди и в стара риза някак успяваше да изглежда екзотично.

— О, Малъри! — Посегна към едно от копчетата на ризата си. — Не очаквах…

— Ако моментът е неудобен…

— О, не, разбира се. Саймън, това е госпожица Прайс. Една от дамите, с които ще работя известно време.

— Добре. Приятно ми е. Мога ли вече да отида у Скот? Свърших с косенето на тревата.

— Изглежда чудесно. Искаш ли първо да хапнеш нещо?

— Не. — Когато я видя да повдига вежди, детето се усмихна чаровно, показа предните си зъби, един от които липсваше, и добави: — Благодаря.

— Върви тогава. Приятно прекарване.

— Ура!

Понечи да се затича, но внезапно спря, когато Зоуи изрече името му с тон, който според Малъри всяка майка усвоява при хормоналния обмен по време на бременността.

Момчето завъртя очи, но с гръб към нея, за да не го види. След това приятелски се усмихна на гостенката.

— Радвам се, че се запознахме.

— Аз също, Саймън.

Втурна се навън като затворник, прескочил оградата.

— Страхотен е.

При тези думи лицето на Зоуи засия от гордост и задоволство.

— Голям сладур, нали? Понякога се промъквам до прозореца, когато играе навън, и просто го гледам. Той е целият ми свят.

— Очевидно е. И сега се безпокоиш, че това, което направихме, би могло да му навреди по някакъв начин.

— Тревогите за Саймън са неразделна част от ежедневието ми. Извинявай, влез. Досега прекарвах съботите в салона и реших да използвам тази, за да поразтребя тук.

— Имаш красива къща. — Малъри прекрачи прага и се огледа. — Много красива.

— Благодаря.

Зоуи също се огледа, доволна, че е приключила с разтребването на хола. Възглавниците бяха изтупани и подредени върху яркия син калъф на дивана, а по старинната масичка за кафе, която бе купила от разпродажба, нямаше дори една прашинка. Бе сложила на нея три вазички с късни летни маргарити, откъснати от собствената й градина. Килимът, изтъкан от баба й още когато тя бе дете, току-що бе почистен с прахосмукачка.

— Тези са страхотни.

Малъри се приближи да разгледа отблизо изгледите от чужди страни, закачени на стената.

— Просто картички, които поставих в рамки. Винаги моля клиентките си да ми изпращат картички, когато пътуват.

— Много са интересни.

— Обичам да създавам уют. Купувам сносни неща от гаражни разпродажби и битпазари, намирам им подходящи места у дома и ги преобразявам както ми харесва. Така започвам да ги чувствам свои, а и не струват куп пари. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Да, стига да не те задържам.

— Не. Не си спомням откога не съм почивала в събота. — Прокара пръсти през косите си. — Приятно е да си бъда у дома и да имам компания.

Малъри предчувстваше, че Зоуи ще я покани да седне и ще се върне в кухнята. За да избегне това, отиде до вратата и се облегна на касата.

— Двамата със Саймън… — Зоуи нямаше избор и й позволи да я последва. — Нямам нищо газирано. Съжалявам, но не мога да държа такива питиета у дома заради него. Имам само домашна лимонада.

— Чудесно.

Явно бе хванала Зоуи по средата на основното почистване на кухнята, но все пак стаята излъчваше същия уют като хола.

— Това ми харесва. — Малъри прокара пръст по ръба на боядисан в тъмнозелено шкаф. — Ето какво може да постигне човек с въображение, вкус и време.

Зоуи извади от хладилника стъклена кана.

— Това е голям комплимент от устата на човек като теб. Имам предвид човек, който разбира от интериор. Исках да имаме красиви мебели и все пак да остане място, където Саймън да може да тича. Нямаме нужда от по-голяма къща. Не ми пука за онези един милион долара. — Сложи две чаши на плота. — Господи, това прозвуча глупаво. Разбира се, че ми пука. Исках да кажа, че не са ни нужни толкова много пари, а само достатъчно, за да се чувстваме сигурни. Съгласих се да участвам само защото ми се струва интересно и заради двадесет и петте хиляди, които са истинско чудо.

— И защото онази вечер в „Уориърс Пийк“ всичко беше толкова завладяващо. Сякаш бяхме главни героини във филм.

— Точно така. — Зоуи се засмя, докато наливаше лимонада. — Бях заинтригувана от цялата идея, но дори за миг не ми хрумна, че ще поемем такъв риск.

— Не се знае какъв риск поемаме. Няма да се тревожа за това, докато не узная нещо повече. Но аз нямам дете, за което да мисля. Дойдох, за да ти кажа, че ако искаш да се откажем, бих те разбрала.

— Помислих по въпроса. Едно от хубавите неща на основното чистене е това, че имаш предостатъчно време за размисъл. Искаш ли да седнем отвън? Сложих няколко стола в задния двор. Приятно е.

Излязоха и наистина се оказа доста приятно. Под сянката на голям клен в малката спретната градина имаше два стола „Адирондак“, боядисани в същото слънчево жълто като къщата.

Щом седнаха, Зоуи въздъхна дълбоко.

— Ако Пит и Роуина са психопати, които, бог знае защо, са ни набелязали, няма начин да избягаме от тях. Единственото спасение е да намерим ключовете. Ако не са, длъжни сме да удържим на думата си.

— Изглежда, сме стигнали до един и същ извод. Мисля отново да се кача там горе, за да поговоря с тях и да добия още впечатления. След ден-два. — Малъри кимна. — Надявам се дотогава да открием повече подробности. Зная, че Дейна продължава да тършува из книгите, а компютърът на Флин вече е подпушил от ровене в Интернет. Ако попадне на нещо, ще ми каже днес на вечеря.

— Вечеря? Ще излизаш с Флин?

— Да. — Малъри намръщено сведе поглед към лимонадата си. — Пет минути след като ме придума, се питах как е успял.

— Много е симпатичен.

— Всеки би изглеждал симпатичен до онова голямо грозно куче.

— Откровено флиртуваше с теб.

Зоуи разклати чашата си така, че кубчетата лед иззвъняха.

— Забелязах. Флиртуването не влиза в плановете ми за следващите няколко седмици, през които ще се съсредоточа върху търсенето на първия ключ.

— Винаги е приятно да пофлиртуваш с един симпатичен мъж. — Зоуи въздъхна, облегна се назад и раздвижи пръстите на краката си, чиито нокти бяха лакирани в розово. — Поне доколкото си спомням от далечното си мрачно минало.

— Шегуваш ли се? — Малъри изненадано погледна привлекателното й лице. — Сигурно около теб непрекъснато се увъртат мъже.

— Интересът им моментално се изпарява, щом разберат, че имам дете. — Зоуи сви рамене. — А не си падам по мимолетните креватни приключения. Надраснала съм този етап.

— Точно сега и аз нямам намерение да се впускам в подобно приключение. Трябва да помисля какво ще правя с останалата част от живота си. Парите, които получих, няма да стигнат за цяла вечност, но имам време да реша дали наистина искам да се захвана със собствен бизнес и как да действам.

— Днес помислих и върху това. Ще се наложи да си намеря друга работа. Но мисълта да започна на ново място, с нови хора, в големия град… — Зоуи изду бузи и изпусна въздуха. — Последното, което искам, е да отворя салон тук. Никой не те взема сериозно, ако работиш в дома си. Хората мислят, че прическите са твое хоби, а не професия. Освен това къщата, в която живееш, вече не е дом, а не искам да отнема дома на Саймън, както беше отнет моят.

— Майка ти е отворила салон в къщата ви?

— В караваната ни. — Отново сви рамене. — Тя правеше всичко, което бе по силите й. Живеехме на затънтено място в Западна Вирджиния. Баща ми ни напусна, когато бях на дванадесет години, най-голямото от четири деца.

— Било е ужасно тежко. Съжалявам.

— За всички ни беше тежко, но както казах, майка ми правеше всичко, което бе по силите й. Просто се надявам да постигна нещо повече.

— Създала си прекрасен дом за себе си и детето си, което означава, че вече си постигнала много.

Страните й поруменяха.

— Благодаря. Впрочем, мисля да започна да разпитвам за помещение под наем, подходящо за салон.

— Потърси някое и за моето магазинче за художествени произведения. — Малъри се засмя и остави чашата си. — Дори бихме могли да станем партньорки и да съчетаем красотата с изкуството на едно място. Трябва да тръгвам. — Изправи се. — Ще се отбия у Дейна и ще се прибера у дома да умувам върху онези глупави напътствия. Какво ще кажеш трите да се съберем някой ден в началото на следващата седмица? Да се посъвещаваме.

— Съгласна съм, стига да се съобразим с програмата на Саймън.

— Можем да уредим това. Ще ти се обадя.

 

 

Не бе сигурна дали ще открие нещо ново в напътствията, но се зае с тях.

Разгледа ги ред по ред и потърси метафори, скрит подтекст, двусмислени фрази и послания, нуждаещи се от тълкувание. След това ги погледна отдалеч, като цяло. Неведнъж бе спомената богинята, а за ключовете се знаеше, че ще освободят пленени души. Реши, че всичко това, взето заедно, напомня за религиозна проповед. С тази мисъл през останалата част от деня посети всички църкви и храмове във Вали. Върна се с празни ръце, но с чувството, че е свършила нещо смислено в този ден.

За вечерта избра семпъл черен панталон, горнище без ръкави и сако с цвят на ягода.

Точно в седем часа обу сандалите си с висок ток, готова да чака. От опит знаеше, че е единствената, която се старае да бъде точна.

За своя изненада, при това приятна, още докато проверяваше съдържанието на чантата си, чу почукване.

— Идваш тъкмо навреме — каза тя на Флин, когато отвори вратата.

— Всъщност пристигнах още преди десет минути, но не исках да изглеждам твърде нетърпелив. — Подаде й малък букет напъпили рози в цвят почти като сакото й. — Изглеждаш зашеметяващо.

— Благодаря. — Малъри го погледна с крайчеца на окото си над розите. „Наистина е симпатичен — помисли си тя. С или без кучето.“ — Ще ги натопя. Чудесно хрумване.

— И на мен ми се стори такова. Мо предложи близалка, но се спрях на цветята.

Тя застина.

— Нали не е отвън?

— Не, у дома е. Хапва кучешка храна и гледа маратона на Бъгс Бъни по „Картуун Нетуърк“. Мо е луд по заека.

— Не се и съмнявам. — Малъри аранжира цветята в прозрачна стъклена ваза. — Искаш ли да пийнеш нещо, преди да тръгнем?

— Зависи. Можеш ли да вървиш пеша три преки с тези обувки, или предпочиташ да отидем с кола?

— Мога да извървя километри на висок ток. Аз съм от жените, които държат да бъдат елегантни с цената на всичко.

— Не мога да оспоря това. Донякъде заради него искам да направя нещо, за което не съм престанал да мисля, откакто те видях за първи път.

Приближи се. Малъри щеше да се пита какво е имал предвид по-късно, когато умът й отново заработеше нормално. Просто се плъзна към нея, бавно прокара ръце от двете страни на тялото й към раменете и шията, и обхвана с длани лицето й.

Замаяна, след миг почувства устните му нежно да докосват нейните. Някак се бе озовала между плота и тялото му, ръцете му бяха обхванали ханша й и притискаха плътта й.

Неусетно се бе предала на тази целувка, без дори плах опит да се съпротиви.

Той зарови пръсти в косите й, а след това обхвана долната й устна със своите и когато дъхът й спря, закачливата целувка прерасна в израз на изгаряща страст.

— О, почакай.

В съзнанието й прозвуча заглъхващото ехо на предупредителни камбанки, но тялото й не помръдна.

— Добре. След минута.

Нужна му бе поне още една минута, за да се наслади на близостта й, на вкуса на устните й и блаженството, които получаваше вместо очакваната плесница.

Ароматът й имаше силно еротично въздействие. Сякаш устните й бяха рядък деликатес, от който той едва бе вкусил. От буйните й златисти коси и прелестните извивки на тялото й струеше покоряваща женственост.

За последен път потърка устните й със своите, преди да се отдръпне.

Гледаше го с широко отворени очи, в които се четеше удивление. В този миг му се струваха най-неустоими.

— Може би… — Малъри се надяваше гласът й да прозвучи спокойно след дълга, бавна въздишка. — Може би е най-добре да тръгваме.

— Разбира се. — Флин й подаде ръка и изпита задоволство, когато не го избегна, а просто го заобиколи, за да вземе чантата си. — Въобразявах си, че ако те целуна, няма да мисля за това цяла вечер и да изпускам нишката на разговора. — Отиде до вратата и я отвори. — Проблемът е, че след като го направих, може би ще си представям нова целувка и отново ще изпускам нишката. Ако забележиш, че се разсейвам, ще знаеш къде е умът ми и защо.

— Мислиш, че не зная защо го казваш? — Малъри излезе с него навън в чезнещата светлина. — За да ме накараш да мисля за тази целувка през цялата вечер. Това е целта ти.

— Много си проницателна. Щом си толкова добра в разгадаването на подлите мъжки замисли, свързани със секс, загадката с ключа ще бъде детска игра за теб.

— Така ли ти се струва? Истината е, че имам доста повече опит с подлите мъжки замисли, свързани със секс, отколкото със загадки за богини и митологични магии.

— Не зная защо… — хвана ръката й и се усмихна, когато тя го изгледа укорително, — но току-що ми хрумна един вълнуващ замисъл. Ако те напия с вино, може би ще ми разкажеш за опита си. Възможно е да има тактики, които все още не съм усвоил.

— Почерпи ме с мартини и ще видим.

Бе избрал един от най-красивите ресторанти и бе резервирал маса на задната тераса с изглед към планините.

Преди да отпие първата глътка, Малъри вече бе по-спокойна.

— Искам да поговорим за ключа. Ако усетя, че се разсейваш, ще те сритам под масата.

— Добре, но първо ми позволи да кажа нещо.

— Давай.

Наведе се към нея и вдъхна дълбоко.

— Ухаеш страхотно.

Малъри също се наведе към него.

— Зная. А сега искаш ли да чуеш какво правих днес?

Изчака няколко мига и леко го ритна по глезена.

— Какво? Да. Извинявай.

Тя повдигна чашата си и отпи нова глътка, за да скрие колко й е забавно.

— Първо отскочих до Зоуи.

Преразказа му разговора си с нея с кратка пауза, когато сервираха предястията.

— Жълтата къща? — Флин кимна, когато образът изплува в съзнанието му. — По-рано беше в грозен кафеникав цвят. Тя наистина я преобрази. Сега си спомням, че съм виждал хлапето да играе на двора.

— Саймън. Прилича на нея. Одрал е кожата й.

— Мисля, че бих забелязал това, когато се запознах с нея, ако бях откъснал очи от теб за две минути.

Устните й трепнаха. Макар и да не би го признала, чувстваше се поласкана.

— Винаги успяваш да кажеш нещо остроумно и уместно.

— Да, това е дарба.

— После се отбих у Дейна. Беше се заровила в книгите, потънала в размисъл.

— Двете неща, в които е най-добра.

— Не е попаднала на версия на приказката за трите дъщери, но работи по въпроса. След това ми хрумна една идея. Чела съм, че много църкви са построени на места, където е имало езически светилища. Повечето християнски празници съвпадат с ранноезически, основани на сезони, земеделска работа и други неща. Затова обиколих църквите. Влязох във всеки храм в радиус от тридесет километра.

— Интересна връзка. Имаш ясна, логична мисъл.

— Това е една от силните ми страни. Безброй пъти препрочетох напътствията. „Надникни дълбоко в себе си“, „огледай се наоколо“, пеещи богини и прочее. Започнах да търся. Не очаквах да открия ключа на скамейка в някоя църква, но ми хрумна, че е възможно да попадна на символ, нали разбираш? Някаква фигура в стъклописите и статуите. Не открих нищо.

— Все пак идеята е била добра.

— Може би е по-добре отново да отида до онази къща да поговоря с Роуина и Пит.

— Може би. Искаш ли да знаеш какво открих аз?

— Да.

Флин изчака, докато сервираха основното ястие, и погледна рибата пред нея и пържолата пред себе си.

— Искаш ли да опиташ от порцията ми, а аз от твоята?

— Съгласна съм.

Размениха по хапка.

— Знаеш ли, добре е, че и двамата нямаме нищо против. Ето нещо общо помежду ни. Много хора го смятат неприлично. Не и аз. — Отряза парче пържола. — Исках да кажа, става въпрос за храна. Няма нищо лошо в това да я опиташ. Какво значение има, че е била в чужда чиния?

— Интересна основа за бъдеща връзка. Е, какво откри?

— Поговорих с баба ми за приказката. Има няколко подробности, които бях забравил. Първо, сред поданиците възникнало негодувание заради женитбата на краля със смъртна жена. Не било нередно боговете да се забавляват със смъртните, но той я взел със себе си отвъд Завесата на силата, или Завесата на сънищата. Наричали я и с двете имена. Заради това някои богове изменили на младия крал и смъртната му съпруга и установили своя власт.

— Политически интриги.

— Те са нещо неизбежно. Естествено, кралят не можел да търпи това. Както в много други приказки, и в тази се говори за героични битки, но важното за нас е съдбата на дъщерите, обожавани от родителите си и лоялните поданици — красиви и надарени, всяка с различен талант. Едната творяла музика, другата била бард, а третата — воин. Дълбоко привързани една към друга, те отраснали в кралството, обучавани на магическо изкуство от млада богиня и закриляни от най-доверения бог воин на краля. Или учителката, или закрилникът трябвало да бъдат край тях непрекъснато, за да ги предпазят от кроените заговори.

— На картината имаше два силуета, на мъж и жена, които изглеждаха прегърнати.

Флин завъртя вилицата си, преди да набоде ново парче пържола.

— Това се връзва с продължението. Съветниците на краля го убеждавали да омъжи дъщерите си за трима богове от вражеския лагер, за да обедини кралството. Но самопровъзгласилият се нов владетел не бил съгласен да се откаже от трона. Бил покварен от властта и обсебен от жажда за още, за пълно господство и над божествения, и над земния свят. Искал да убие дъщерите, но знаел, че ако го направи, най-верните му последователи ще се обърнат срещу него. Затова съставил план и двамата, които били най-близо до момичетата и били влюбени един в друг, подпомогнали осъществяването му.

— Предали са сестрите?

— Не съзнателно. — Флин доля чашите с вино. — Просто се разсеяли. За миг изпуснали трите богини от поглед. Привързани към своите закрилници, младите девойки им позволявали от време на време да се усамотяват. Един ден, когато останали без надзор, магията била направена.

— Душите им били откраднати.

— Не само. Ще доизядеш ли това парче?

— Хм. — Тя погледна към чинията си. — Не. Искаш ли?

— За Мо. Ако се прибера с празни ръце, ще ми се сърди. — Помоли сервитьора да опакова остатъците и се усмихна на Малъри. — Десерт?

— Не, само кафе. Разкажи ми края.

— Две кафета и крем „Брюле“ с две лъжички. Няма да устоиш на крема — каза й и се наведе над масата да довърши приказката. — Лошият крал бил коварен магьосник. Не искал да поема риск, като отнеме живота на нейните, но използвал избора на краля и действията му срещу самия него. Щом една смъртна е достойна за кралица, а три полубогини заслужават да се нарекат кралски дъщери, нека смъртните го докажат. Само смъртни могат да развалят магията. Докато това не бъде сторено, дъщерите ще спят невредими. Ако смъртни жени, представляващи всяка от тях, успеят да намерят своя ключ за ковчежето, душите им ще бъдат освободени и кралството ще бъде обединено.

— А ако се провалят?

— Най-популярната версия според баба ми е, че злият магьосник е поставил срок. Три хилядолетия, по едно за всяка дъщеря. Ако ключовете не бъдат открити и ковчежето не бъде отворено за това време, той ще управлява двата свята.

— Никога не съм разбирала защо някои хора искат да управляват света. Това означава само твърде много главоболия. — Малъри нацупи устни, когато сервираха купичката с крем „Брюле“ помежду им. Наистина нямаше да му устои. — Какво станало с двамата влюбени?

— И за това има няколко версии. — Флин загреба с лъжичката си от едната страна, а тя от другата. — Баба ми се спира на тази, че кралят ги е осъдил на смърт, но съпругата му се е намесила с молба да бъде милостив към тях. Вместо екзекуция — изгнание. Били изпратени отвъд Завесата на сънищата и им било забранено да се върнат, докато не открият трите смъртни жени, които ще отключат ковчежето. И така, богове, живеещи като смъртни, започнали да се скитат по земята, търсейки трите жени, които ще освободят не само душите на дъщерите, а и техните.

— Роуина и Пит се мислят за учителката и воина?

Доволен бе, че изводите им съвпадат.

— Така предполагам. Имате си работа с двама особняци, Малъри. Хубава приказка. Романтична, интригуваща. Но когато някой започне да се вживява в ролята на приказен герой и замесва и други хора, става дума за психични отклонения.

— Забравяш за парите.

— Напротив. Безпокойството ми е свързано главно с тях. Седемдесет и петте хиляди са доказателство, че всичко това не е игра за онези хора, а нещо сериозно. Или наистина вярват в мита, или целта им е измама.

Малъри загреба нова лъжичка крем.

— С двадесет и петте хилядарки в момента имам приблизително двадесет и пет хиляди двеста и пет долара, включително и двадесетте, които случайно намерих в джоба на едно сако. Произхождам от средно заможно семейство. Родителите ми не са богати и влиятелни. Нямам и богати приятели или любовници. Не могат да спечелят нищо от мен.

— Може би търсят нещо друго, за което не си се сетила. Щом нямаш богати любовници, бедни имаш ли?

Докато отпиваше кафе, тя го изгледа над ръба на чашата. Слънцето вече бе залязло и на масата гореше свещ.

— В момента не.

— Какво съвпадение. И аз съм свободен.

— Търся ключ, а не любовник, Флин.

— Вярваш, че този ключ съществува?

— Да. Ако не вярвах, не бих си правила труда да го търся. А и дадох дума, че ще се опитам да го открия.

— Ще ти помогна.

Малъри остави чашата си.

— Защо?

— Има много причини. Първо, вроденото ми любопитство. Както и да се развият нещата, историята е интересна. — Плъзна пръст по китката й и бавно продължи нагоре, едва докосвайки кожата й. — Второ, замесена е и сестра ми. Трето, за да бъда до теб. Предполагам, че рано ли късно няма да ми устоиш, както на крема „Брюле“.

— Винаги ли си толкова самонадеян?

— Просто съдба, скъпа. Слушай, защо не отидем у дома и… Господи, този поглед ме кара да мисля само за нова целувка. Изпуснах нишката на това, за което говорех.

— Без проблем следя мисълта ти.

— Добре, ще продължа. Исках да кажа, че не е зле да отидем у дома и да потършуваме още. Ще ти покажа на какво попаднах досега, което е почти нищо. Не мога да изровя сведения за тях нито с имената, с които са купили къщата, нито с подобни.

— Засега оставям ровенето на теб и Дейна. — Малъри сви рамене. — Аз имам други нишки за проследяване.

— Например?

— Логика. Богини. В града има две книжарници за езотерична литература. Ще ги посетя. Освен това ще разбера кой е нарисувал онази картина и ще издиря други негови творби. Ще проверя кой ги притежава и как се е сдобил с тях. Трябва отново да отскоча до „Уориърс Пийк“, да поговоря с Пит и Роуина и да разгледам картината по-подробно.

— Ще дойда с теб. В тази история има голям потенциал, Малъри. Може да се окаже престъпен заговор, а моят дълг е да информирам обществото.

Тя застина.

— Нямаш доказателства, че Роуина и Пит вършат нещо незаконно. Може би са луди, но не и измамници.

— Спокойно. — Флин махна с ръка. — Няма да пиша нищо, докато не се добера до факти, а не мога да узная всички факти, без да съм се срещнал с действащите лица. Трябва ми достъп до онази къща. Ако те придружа, ще го получа. В замяна ти предлагам своите детективски умения и репортерска упоритост. Или ще дойда с теб, или ще придумам Дейна да отидем заедно.

Малъри заудря с пръст по масата, докато обмисляше възможностите си.

— Може би няма да искат да разговарят с теб. Всъщност не зная дали ще одобрят това, че сме ти се доверили.

— Остави на мен. Проникването на места, където присъствието ми е нежелано, е част от професията ми.

— Затова ли така лесно успя да проникнеш в апартамента ми снощи?

— Аха. Искаш ли да тръгнем от там утре сутринта? Ще те взема в десет.

— Добре.

Не би навредило да го вземе със себе си.

 

 

— Няма нужда да ме изпращаш чак до вратата — каза Малъри, когато стигнаха до кооперацията й.

— Държа на това. Аз съм старомоден кавалер.

— Не, не си — промърмори тя, докато ровеше в чантата си за ключовете. — Няма да те поканя да влезеш.

— Добре.

Хвърли му подозрителен поглед, когато застанаха пред прага на апартамента й.

— Казваш го така, сякаш си кротко, срамежливо момче, което ще се примири. Това е номер. Имаш скрита цел.

Той се усмихна широко.

— Така ли?

— Да. Ти си упорит, напорист и дори арогантен. Разминава ти се безнаказано заради чаровната, невинна усмивка, която използваш, за да умилостивяваш жените и да получаваш това, което искаш.

— Напълно съм разкрит. — Загледан в нея, уви кичур от косите й около пръста си. — Сега трябва или да те убия, или да се оженя за теб.

— Чарът, който притежаваш, не те прави по-малко досаден. В това е проблемът.

При тези думи Флин обхвана с длани лицето й и нетърпеливо впи устни в нейните. В тялото й се надигна топлина, която сякаш изригна от върха на главата й.

— Както и това — успя да промълви тя. Пъхна ключа си в ключалката, отвори вратата и щом влезе, я затръшна пред лицето му. След миг отново я отвори и се показа навън. — Благодаря за вечерята.

Флин леко се залюля на пети, когато вратата се затвори пред него за втори път. Докато вървеше към дома, не престана да си подсвирква и да си мисли, че Малъри Прайс е от жените, които правят живота на един мъж безкрайно интересен.