Катрин Стоун
Даровете на любовта (2)

ВТОРА ГЛАВА

— Направила си какво?

— Не мислиш ли, че преди да започнеш снимките, си струва да разбереш защо тя толкова се притеснява? — контрира го смело Рейвън. — Вече е имало случаи, когато авторът агитира почитателите си да не гледат даден филм, а нейните са милиони, и ако реши да го направи cause celebre…

— С това ли ме заплашва? — прекъсна я Джейсън. В тона му се усещаше презрение към Лорън Синклер, но нямаше и следа от притеснение за филма, който планираше да снима. Антирекламата винаги е привличала публиката точно толкова, колкото и ласкавите отзиви, а пък и филмовите фенове нямаше да подминат творбата на Джейсън Коол, особено с негово участие в главната мъжка роля. Лорън Синклер беше описала наистина превъзходно образа на Сам, а филмовият му еквивалент щеше да стане още по-привлекателен с това, че преживелият толкова много мъж, опустошен емоционално от смъртта на Саванна, остава накрая сам, с току-що родената си дъщеря — най-великия дар на любовта, и с препълнени със сълзи очи й обещава своята любов.

— Тя не заплашва да направи нищо, Джейсън. — Рейвън въздъхна леко и добави: — Просто си помислих…

— Значи тази среща между нас е била твоя идея?

Рейвън отговори с малко по-дълбока от предишната въздишка, признавайки с мълчанието си своето престъпление. Миг след това в напрегнатата тишина прозвуча прословутият дълбок и секси смях на Джейсън Коол.

— Предполага се, че си на моя страна, нали? Е, добре, драга, защо не? Умирам да се срещам с капризни писатели. Имаш ли нещо против, ако аз определя датата поне? В момента не мога да зарежа току така нещата си.

— Предполагам, че за нея няма значение точното време на срещата. А пък аз ще направя необходимите промени в програмата си.

— Добре тогава. Нека да погледна в календара си — и Джейсън прехвърли за секунди ангажиментите си през следващите петнадесет дни. — Какво ще кажеш за един обяд в понеделник, двадесет и седми?

С дългите си и тънки пръсти Рейвън също разтвори своя календар и застина вцепенена, спирайки погледа си върху почивния ден преди понеделника. С елегантен почерк по протежение на съботата и неделята бе написано: „Чикаго“. Думата беше подчертана дебело няколко пъти и сега се набиваше в очите й като тежък и незаличим символ на нейната собствена глупост и… на провала й. Цяла вечност бе изминала в трепетно очакване на важния уикенд, когато под ръка с облечения в смокинг Майкъл Андрюс щеше да влезе тържествено в Имперската бална зала на „Фермонт“. Всички веднага щяха да го разпознаят и да зяпнат от почуда. И тогава тя най-накрая щеше да им покаже…

„Да те обичам ли, Рейвън? Да те обичам?“ Младата жена отклони с усилие съзнанието си от проваления уикенд и се насочи към следващата страница от бележника. Там обаче, в графата на понеделник, март, двадесет и седми, я очакваха още по-тежки спомени, които никога нямаше да се превърнат в реалност. „Награди — бе написала, — Павилиона на Дороти Чандлър, 18 ч. (лимузина — 4,45 ч.).“

С много усилия Рейвън бе убедила Майкъл да я съпровожда до Чикаго в уикенда точно преди най-важната вечер на Холивуд. Като компенсация, от своя страна, тя му бе обещала да вземат първия обратен полет в неделя сутринта, за да не пропуснат пищната закуска, насочена за единадесет часа. А Майкъл Андрюс, чийто последен хит бе номиниран за пет награди на Академията, бе настоял да се върнат от Чикаго рано в неделя. Това бе във връзка с организирания от конкурента му Джейсън Коол (неговият филм „Без предупреждение“ бе отличен със седем номинации) бизнес-обяд по повод на предвидената за понеделник вечерта церемония в Холивуд.

— Според моя бележник на двадесет и седми ще се връчват наградите на Академията — каза Рейвън. — Което означава неофициален почивен ден за всички… включително и за теб, предполагам?

Явно Джейсън намекваше дискретно, че отдадена на блаженство в някои от шикозните салони на Родео, и тя като останалите вероятно щеше да прекара деня в подготовка на външността си за най-бляскавата гала-вечер на Холивуд. Рейвън обаче не бе планирала подобна глезотия дори когато възнамеряваше да посети церемонията с Майкъл. Този понеделник беше като всички останали — работен.

— Не, напълно ме устройва — отговори тя след кратко колебание. Знаеше, че Джейсън няма да се развълнува особено, но все пак реши тя да му съобщи новината за приключването на връзката си, вместо Коол да я научи от клюката, когато се възстановеше от сценичната треска по „Вълнови ефект“. — Между другото, за твоя информация, вече не спя с врага.

Джейсън пренебрегна отъждествяването на Майкъл Андрюс с негов враг. За него Майкъл беше просто конкурент — най-достойният касов опонент. По-скоро го заинтересува смисълът на току-що чутото.

— Вече не сте заедно с Майкъл? Нямах представа.

— Новината е съвсем прясна.

— Съжалявам.

Нотките на нежност в гласа му ядосаха Рейвън. С Джейсън имаше лоялни и изключително взаимоизгодни отношения, но не и близко приятелство. И това й напомни, че всъщност, освен сексуални връзки, тя никога не бе поддържала близко приятелство. Много мъже бяха пожелавали нейното изваяно тяло и тя бе задоволявала с удоволствие техните прищевки… ако в замяна получеше тяхната любов.

— Случва се — отговори тя вяло. — Както и да е, нямам нищо против един обяд в понеделник. Ще поискам потвърждение от Лорън и после ще се свържа с Грета.

— Добре. Наистина съжалявам за тебе и Майкъл.

— Благодаря, Джейсън — отговори тя по-нежно. — За нищо.

 

 

Рейвън напусна офиса си на „Булеварда на звездите“ и потегли към своето бунгало в Брентууд. Пътьом спря до една книжарница на булевард „Уилшайр“ и купи екземпляр от „Даровете на любовта“. Десет минути по-късно си беше вкъщи.

Вкъщи. През последните пет години малката, но скъпа сграда в престижния квартал се водеше за официално жилище на Рейвън. Но неофициално, през по-голямата част от времето си, тя живееше някъде другаде: в Тонанага Каньон — с актьор, в Санта Моника — с данъчен инспектор, в плажна вила в Малибу — с един от най-влиятелните агенти на града, и съвсем до скоро — в един от палатите на Бевърли Хилс, с режисьора и продуцента Майкъл Андрюс.

Бунгалото в Брентууд се ползваше по-скоро за склад, където освен неизползваемите дрехи между сезоните, се скриваше и Рейвън, изоставена от поредния измръзнал от студа й любовник, и в очакване на… поредната си авантюра.

Влезе в бялата дневна и се почувства като във фризер. Цялата къща беше в бяло — хладна и безлична. И в мразовитата безжизненост на това място се вписваше чудесно тя — скована от лед като статуя.

Рейвън прогони надигащата се тъга и се взря в пъстрите цветове навън. Чуден килим от зелена трева покриваше градинската ливада, поддържана изрядно от наетия косач, но затова пък цветните лехи около нея бяха покрити от занемарени и обрасли в огромни бурени цветя. Градинарят на Рейвън се бе пенсионирал отдавна и тя не наемаше друг поради глупостта си да вярва, че всеки момент ще се пренесе в палата от Бевърли Хилс.

Реши в крайна сметка да намери градинар, за да не предизвика недоволството на съседите си. Мисълта за това я блъсна болезнено — както всички други подобни мисли за бъдещето, които само преди три нощи се стовариха безмилостно върху нея, буквално секунди след завръщането на Майкъл от седемседмични снимки в Мадрид. За пореден път Рейвън Уинтър бе принудена да започва всичко отначало. Не хранеше, разбира се, наивни надежди за свеж и бляскав старт. Под бремето на жестоките си провали се справяше все по-трудно и по-трудно, от което за сетен път се убеждаваше, че не може да бъде обичана.

Рейвън искаше да се промени, да бъде страстна и гъвкава — а не студена и крехка. Как само искаше да се промени! Но с всеки пореден провал ставаше само по-мнителна, по-резервирана и още по-лесно ранима.

С намерението да се отърси от налегналите я мисли тя раздвижи раменете си. Не се предаваше лесно, но изтощението бе по-силно от нея и понякога тя се огъваше под неговата тежест. Тогава изпитваше убийствена умора. Рухваше не само сърцето й, което вече тридесет и три години се бореше да продължи да бие под ледената си обвивка, но и душата, измъчена от мисли и безсъние през последните три нощи.

Изкушаваше се да си легне веднага. Силната умора щеше бързо да я потопи в безпаметен и възстановяващ сън. Но дисциплинираната Рейвън Уинтър никога не се поддаваше на съблазни. Това не беше начин за оцеляване — не и за нея, която поне в професионално отношение бе постигнала толкова завидни успехи.

Изпълненият с благоуханието на пролетта ден постепенно потъваше в здрача. Сутринта Рейвън се бе отказала от ежедневния си крос поради една ранна конференция на Източния бряг. Е, щеше да го направи сега. Навън все още се виждаше.

Нищо, че беше уморена.

Нищо, че в крехкото й тяло вече нямаше сили.

Нищо, че бе рисковано да бяга по „Сан Висенте“, когато главата й бучеше от ехото на множество далечни и близки оскърбления.

 

 

„Казваш се Рейвън?“

„Рейвън: Но това не е ли птица, грозната черна птица на смъртта?“

„Напомня също мишелов.“

„Или лешояд!“

„Какво е това слизесто нещо по оголените ти крака, Лешояде?“

„Вазелин? Мас? Бързо, елате всички бързо да видите какво е размазал мишеловът по мършавите си крака!“

„Нямаш ли си чорапи, бъзлива гарго? Твоята дърта повлекана не може ли да ти купи? Знаеш, че може. Щеше да бъде богата, ако вземаше пари за услугите си!“

Смазващите спомени я преследваха инч^[1] след инч по дългия пет мили^[2] път за джогинг. Не можеше да избяга от тях, колкото и да ускоряваше темпото. Бяха по-бързи от нея. Причакваха я на някой ъгъл и се нахвърляха отгоре й — жестоките обиди на жестоки деца… И изведнъж в съзнанието й прозвучаха отдавна забравени думи. Думи, които тя самата бе произнесла в тържествено я изпълнено с болка обещание, когато на десет години прочете за пръв път една поема на Едгар Алан По.

„Гарванът програка: «Never more»^[3]“ — пишеше авторът. По сякаш виждаше от небитието страданията и болката на Рейвън и я съветваше да сложи край на всичко това. И тя наистина щеше да поеме съдбата в собствените си ръце и да се освободи.

Един ден просто щеше да каже: „Никога повече, никога повече, никога…“

 

 

Ако Николас Голт не беше намалил скоростта в очакване на десния завой от „Сан Висенте“ за „Барингтън“, ако нямаше изключително бързи рефлекси и ако дори за секунда се беше поколебал от страх да не би някой да го удари отзад, то Рейвън сигурно щеше да се окаже под гумите на неговия камион.

Ник рязко заби спирачки, камионът изскърца и спря на някакви си инчове, преди лъскавият метал да срещне крехката плът. Трясъците и шумът върнаха към действителността чернокосата бегачка, която в дълбокия си унес бе изтичала от алеята на улицата, без изобщо да забележи движението покрай себе си. Учудена и стресната, тя политна напред и се строполи, разранявайки нежната кожа на дланите и колената си в бетонната настилка.

Шофьорът изскочи от камиона и вбесен, се отправи към жената, която за малко да се самоубие и неволно да го превърне в убиец. Откакто бе поел грижата по отглеждането на двете си дъщери, Николас Голт бе решил никога повече да не изрича обиди и псувни. И той спазваше обещанието твърдо, с изключение на безмълвните хули, които сипеше понякога срещу „майката“ на децата си. Но сега, възбуден от покачилия му се адреналин, Ник възнамеряваше да изсипе всевъзможни псувни и колоритни изрази над тази нехайница, която едва не предизвика катастрофа.

Навела глава, Рейвън продължаваше да стои коленичила по средата на улицата. Ник реши, че сигурно излива гнева си върху настилката, като че ли тя бе виновна за нейното глупаво падане. Отвратен от мисълта, че жената можеше да повдигне обвинение срещу него, той отмести поглед към нейната спортна екипировка. Красивият ансамбъл от шорти, тениска, чорапи и лента в светлосиньо и яркорозово струваше поне няколкостотин долара.

Ник познаваше богатите и самовлюбени особи или, по-точно, бе експерт по такива особи. Интересуваха ги единствено тоалетите, включително за джогинг, и можеха без всякакви скрупули да хвърлят върху човек най-тежките обвинения, дори когато те самите са виновни.

Ядът, примесен с оскърбление, извика в съзнанието му нови обиди, които щеше да й наговори. Надвесен над жената, Ник с нетърпение очакваше тя да вдигне лицето си от каменната настилка към неговия студен като камък поглед. О, тя добре знаеше, че той е до нея, но продължаваше да гледа надолу, опитвайки се да избегне гнева му и да предизвика жалост, може би.

Ник мислено я приканваше поне веднъж да има куража да го погледне. И тя наистина се подчини на мълчаливата му команда, обръщайки лице към неговия изпълнен с ярост и закана поглед. Николас Голт не пророни дума.

Непознатата бе неописуемо красива. Но не това сломи желанието му да я залее с язвителната си тирада. Ник имаше имунитет срещу омайната сила на красотата, познавайки добре нейната коварност. Можеше да пренебрегне сочните треперещи устни, изваяната елегантност на високите скули и бляскавите и черни като нощта къдрици, милващи гальовно нейното прекрасно лице. Но не и очите. Тези езерносини, светещи като звезди очи го гледаха с отчаяние и тъга.

Ник бе подготвен да срещне един намръщен и презрителен поглед, който обвиняваше него за случилото се. Но видя нещо напълно различно.

Рейвън, от своя страна, очакваше върху нея да се посипят хули и обиди и бе готова да ги приеме. В крайна сметка сигурно си ги заслужаваше.

В очите на жената се четеше още нещо странно и дори обезпокоително. Те сякаш бяха съгласни той да я удари и дори да я убие.

Ник пристъпи и клекна до нея. От страх тя се сви още, инстинктивно усетила силата, примесена с гняв, едва сдържащите се да не изпуснат някоя заслужена обида устни и тлеещите пламъчета в сивите очи.

Мъжът имаше черна коса като нейната. Рейвън по-чувства способността му да се владее, докато, надвесен над нея, изчакваше ловко да нанесе удара си. В мускулестото тяло се криеше силата на пантера, но стоманените очи издаваха скрития зад желязната фасада човек.

„Но какво си мисли тя, че ще й направя? — учуди се Ник. — Очаква да я ударя?“

— Здравейте — поздрави той учтиво. — Добре ли сте?

— Съжалявам за случилото се — прошепна тя. — Бях… обезумяла.

Този отговор изненада Ник още повече. Трябваше да разбере не само защо, но и дали за нея не би било по-добре, ако той не бе спрял навреме.

Остави въпросите за по-късно и посегна към нежните бели ръце, които лежаха безжизнено върху слабите бедра, с насочени една към друга наранени длани. И тогава видя локвата кръв. Нищо чудно, че странницата бе останала дълго приведена напред. Не беше някакъв каприз, нито пък намерение да хвърля вината върху него. Така по-лесно можеше да потисне напиращите викове от силната болка.

„Коя си ти? — питаше се Ник. — Приличаш на жена, която се интересува единствено от тоалети, но си готова да приемеш мъжката ярост, смъртта и понасяш болката без стон.“

Приличаше на Снежанка — така силно бе пребледняла. Но не бе от болезнените рани, а от отровните мисли, накарали я да изтича сляпо на улицата.

— Ще ви закарам в болница.

— Не, благодаря. Аз съм…

— Добре? — усмихна се приветливо Ник. — Вие не сте добре.

— Но ще се оправя. Наистина не е необходимо да ходя в болница.

— Дадено — съгласи се без повече съпротива Ник. Може би наистина нямаше нужда от лекарска помощ, но щеше да се разбере чак когато отмиеха кръвта. — Тогава ще ви закарам вкъщи.

Рейвън трябваше да приеме предложението. Но тя знаеше, а и той скоро щеше да се увери сам, че коленете й просто са издраскани от бетонната настилка. Би могла и сама да вземе едната миля до дома си в Брентууд, но не желаеше да среща по пътя си любопитни погледи.

„Какво се стича по кльощавите ти крака, лешояде? Кръв?“

— Благодаря — промълви тя и се надигна. Веднага две силни и същевременно с това нежни ръце я прихванаха под кръста и за лакътя.

Ник се намръщи при вида на лошо издраните колене и отмести поглед към лицето й, където срещна отново онзи необясним страх. Побърза да смени притеснения си и някак неодобрителен поглед с по-ласкав.

— Имате ли запаси от бинтове вкъщи? — попита той с усмивка.

Тя поклати отрицателно глава.

— Няма значение — увери я той. — Наблизо има една аптека. Първо ще се отбием там.

Рейвън хвърли един поглед на товара отзад, докато крачеше към камиона, подкрепяна от мъжа. Беше пълно с розови храсти — прекрасна смесица от цветове и аромати. Розите бяха опаковани много старателно и затова никоя от тях не бе пострадала от рязкото спиране.

— Радвам се, че на цветята ви им няма нищо — промълви тя тихо, докато раздвижваше схванатия си крак, готвейки се да се качи в кабината.