Катрин Стоун
Даровете на любовта (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Ник очакваше с нетърпение полета до Чикаго. Представяше си как разговаря с Рейвън под прикритието на шума от двигателите и отпива с удоволствие от шампанското.

Още с издигането на ДС–10 над Лос Анджелис мислите на Рейвън обаче полетяха в неизвестна посока. Причината не беше само в „Щастливи завинаги“ от Лорън Синклер. Да, тя наистина държеше във вече излекуваните си ръце книгата и гледаше надолу към нея, но още от излитането стоеше на една и съща страница. По изписаната загриженост върху лицето й Ник разбра, че тя се намираше надалеч от оптимистичната любовна история в романа.

Мислите на Рейвън се рееха над някакво място, изпълнено с безнадеждност и отчаяние, и Ник по никакъв начин не можеше да я върне назад, към себе си, защото нещо в нейните присвити устни подсказваше, че тя желае да бъде там сега. Някаква необяснима причина караше младата жена да направи тъжно и самотно пътуване в миналото си.

Рейвън нямаше нужда от компания в това свое пътуване. Още преди тридесет минути категорично го бе показала на Ник, който се бе опитал да й зададе въпрос, свързан с нейното минало.

— Какво означава средното „У“ в името ви? — бе попитал той, сочейки към инициалите на портфейла.

В отговор първоначално тя бе свъсила неодобрително вежди. После, като че ли подчинявайки се на неговото силно желание да разбере и сподели тайната, бе изрекла лаконично:

— Означава Уилоу^[1].

— Това фамилно име ли е?

— Не. Това е просто име.

 

 

„Просто име.“ Някога, много отдавна, то бе най-очарователното име за Рейвън. Някога, преди майка й да разкаже своята истина за него: едно момиче е заченато на пролетна поляна, под клоните на огромна плачеща върба, а в синия простор се носи крясъкът на гарван.

Като малко момиче Рейвън харесваше историята и загадъчния начин, по който Шейла Уинтър я разказваше. Харесваше й да бъде Рейвън Уилоу. Но после порасна и жестоките деца започнаха да използват името срещу нея.

Подиграваха я, че гарваните са зловещи птици. Черни, грозни — птиците на смъртта. И плачещите върби също бяха грозни и мрачни. Дразнеха я, че биха плакали неспирно, ако техните родители ги бяха кръстили с такива ужасни имена.

— Плачи, Уилоу! — с кикот крещяха децата. — Плачи за нас, лешояде, плачи, плачи!

Крехкото детско сърце на Рейвън жестоко страдаше под пороя от безпощадните обиди и от очите и се лееха реки от сълзи. Но тя криеше сълзите си от своите мъчители, а по-късно и от Шейла.

Колкото повече Рейвън растеше, толкова повече спомените на майка й избледняваха и ставаха по-прозаични. Може и да е имало пролетна поляна и плачеща върба, а в синьото като очите й небе — черен гарван… Но може и всичко да е било само една халюцинация в съзнанието на Шейла Уинтър, възникнала под въздействието на ЛСД, което бе вземала почти през цялата си бременност.

Да, Рейвън Уилоу Уинтър бе киселинно бебе. Това и само това бе вярно, и Рейвън никога не го поставяше под въпрос. Тя вярваше, че острата и всеразяждаща киселина е проникнала дълбоко в нея.

Киселината гореше — как само гореше. Тя разяждаше най-крехките и чувствителни места, изпепелявайки всичко, което трябваше да цъфти, изпълнено с надежди. Постепенно зоните на поражение се покриваха с дебел слой лед. Рейвън би се радвала на настъпващите ледове, но тяхната покривка не потушаваше огъня.

Дълбоко в душата на детето огънят изпепеляваше… макар че светът виждаше единствено лъхащия студ.

Шейла беше безгрижно цвете. Дори когато беше в настроение и можеше да фантазира за плачещата върба и гарвана, тя не помнеше кой е бащата на нейното момиченце, а и не се опитваше да създаде някакъв образ на баща. Рейвън си го създаде сама.

Тя проучи старателно историята на индианските племена от горната част на щата Ню Йорк и реши, че нейният баща е бил от племето ирокези — горд, благороден и смел. Може би точно от него Рейвън бе наследила своята черна като нощта коса, високите скули и благоговеенето пред природата.

Но нейната снежнобяла кожа? Именно тя я накара постепенно да изостави своята красива фантазия, че има нещо общо с ирокезите. Истинският й баща без съмнение й бе дал, заедно с всички любовници на майка й, прозрачния болезнен цвят на кожата — наследство от непостоянния живот и употребата на наркотици.

Рейвън беше на девет години, когато майка й и нейният последен приятел се преместиха от Ню Йорк в Чикаго. Приятелят, естествено, изчезна много скоро, но тогава Шейла чу за Златния бряг на езерото Мичиган и за възможността да работи в правителствените резиденции на север от града.

Първоначално Шейла започна да почиства различни домове и междувременно се ослушваше за нещо по-добро. Накрая шансът й се усмихна: готвачката в имението „Торнууд“ се местеше във Флорида и овакантяваше не само прекрасно място за работа, но и малка къщичка.

Шейла се представи за отлична кулинарка, хитро прикривайки истината за своята неопитност с предложението оттеглящата се готвачка да й обясни как точно приготвя любимите ястия на фамилията. Жената услужливо показа едновременно на майката и на дъщерята, и така най-накрая Шейла откри по какъв начин може да използва своето мълчаливо и тъжно момиче. Фотографската памет на Рейвън запечата всяка подробност от дадените наставления. Така дъщерята, а не Шейла, започна да приготвя както старите любими блюда, така и нови ястия, които научаваше от готварските книги. Измамата действаше безупречно, още повече, че в къщата имаше множество слуги, които, облечени в черно-бели костюми, сервираха обедите и вечерите.

Рейвън нямаше нищо против да готви. Така се чувстваше поне малко желана от майка си, която всъщност никога не я бе искала, а и вече имаха прекрасно жилище. На момичето малката пристройка в „Торнууд“ му приличаше на палат. Тя се намираше в отдалечен ъгъл с тучни ливади, простиращи се като дебел кадифен килим, водещ към искрящото сапфирено езеро. И сред тази приказна зеленина се издигаха с горда и величава красота плачещи върби.

Самото езеро Мидоу, на чието северно крайбрежие се намираше техният нов дом, бе привлекателно провинциално място, което се обитаваше предимно от заможни граждани, известни със своята благотворителна дейност.

Новият живот на Рейвън можеше да бъде прекрасен, ако не беше толкова умна. Когато директорът на посещаваното от нея училище в Чикаго разбра за предстоящото й преместване, той се обади светкавично на ръководителя на академията „Мидоу“ и му каза, че ако неговото частно училище наистина е готово да приеме някое много надарено, но бедно дете, то сега му е времето, а детето се казва Рейвън Уинтър.

И така Рейвън стана ученичка в „Мидоу“. Но богатите й съученици не желаеха нейното присъствие. Жестокият и безпощаден кръстоносен поход срещу Рейвън се водеше от Виктория Уейнрайт, която живееше с родителите си в „Торнууд“ и именно за нея момичето приготвяше всеки ден чревоугодническите блюда. От самото начало Виктория изпитваше непреодолима неприязън към Рейвън. Вероятно някакво шесто чувство подсказваше на разглезената заможна наследничка, че един ден тя наистина ще има причини за силната си омраза.

Тъй като на практика Виктория командваше класа — или поне женската половина от него, — в похода си срещу Рейвън тя имаше много съюзници: антураж от обожаващи я момичета. Виктория заяви на всеослушание пред приятелките си, че незаконната дъщеря на една слугиня в никакъв случай не може да контактува с тях. Всички те се отвращаваха от мършавото безпризорно дете, от износените му дрешки, от намазаните е вазелин хилави крачета, когато зимният вятър задухаше пронизващо студен, и разбира се — от смешното име.

Богатите момичета от класа на Рейвън в „Мидоу“ имаха екзотични имена: Челси, Британи, Кейтлин и Тейлър, а едно дори се казваше Птармигън. Кичеха се с имената си гордо и грациозно, както и с дрехите си, създадени от прочути дизайнери. Рейвън Уилоу Уинтър се опитваше да носи своето странно име по същия елегантен начин, но Виктория и нейните приятели не можеха да й го позволят. За тях то бе грозно — като нейните избелели дрехи, прозрачнобледото й лице и покритите с вазелин крака.

Рейвън бе бяла като сняг и много слабичка, а нейните сериозни сини очи излъчваха отчаяние и безнадеждност. Тя вече отдавна се бе примирила, че завинаги ще остане обект на насмешки, докато… някъде около навършването на дванадесетте си години изведнъж неописуемо се разхубави. Тя можеше и да не забележи промяната, тъй като рядко се оглеждаше, но нейните съученици посрещнаха този факт драматично и това веднага се почувства в поведението им.

Оскърбленията към дванадесетгодишното момиче станаха още по-жестоки отпреди и сега в тях имаше и сексуални намеци. Докато мършавото малко дете бе „птица на смъртта“, „проливаща сълзи вещица“, „мръсно и криво дърво“, омайната млада жена бе наричана от съученичките си „уличница“, „мръсница“, „проститутка — също като майка си“…

А момчетата? Те никога не можаха да бъдат въвлечени в кръстоносния поход срещу Рейвън, защото не позволяваха на никой да ги притеснява с глупости. Но станаха тийнейджъри, после започнаха да възмъжават, да се заглеждат, да изпитват желания и копнежи… И тъй като за пръв път някой се интересуваше наистина от нея, Рейвън им позволи да я докоснат.

Беше на тринадесет години, когато шестнадесетгодишният Блейн Калхън отне девствеността й. За Рейвън обаче това бе щастлив дар на любовта. И тя искаше да даде още дарове — прекрасни дарове — на Блейн, защото дори толкова млада, копнееше силно да има дете.

През следващите пет години безпардонно и болезнено Блейн се вмъкваше и измъкваше от живота й. Той желаеше нейното красиво тяло, но само него — не и нея. Взе я жестоко, изостави я жестоко и винаги, когато отново я пожелаеше, се връщаше. Имаше и други момчета — много — и Рейвън им се отдаваше с надеждата да получи любов и бебе. Нямаше нито едното, нито другото.

Какво очакваше тя? В крайна сметка бе киселинно бебе, повредена още в момента на своето не толкова приказно зачатие. Пламъците продължаваха да бушуват дълбоко в нея, но всичко, което другите виждаха, всичко, което желаеха — бе съвършено изваяното й тяло. И когато желанията биваха задоволени, нейните любовници бързаха да избягат.

Нямаше любов за Рейвън Уилоу Уинтър и нямаше никакво бебе. Наркотиците, приемани от майка й, бяха опустошили нейната утроба и тя все повече заприличваше на студено и пусто място, където нов живот едва ли можеше да покълне и оцелее.

 

 

Изключителният ум на Рейвън и убежището, което намери в училищната работа, й послужиха добре. Три месеца преди завършването на „Мидоу“ тя бе приета за стипендиантка на ЮКЛА. Реши го сама — въпреки натиска от страна на директора, който искаше този толкова успешен експеримент на неговото училище да приеме подобни предложения за пълна стипендия от Редклиф, Васар или Иейл.

Рейвън се бе спряла на ЮКЛА веднага след като се запозна с предоставения й каталог на учебни заведения. Там нравите бяха демократични, а климатът — топъл. Нейните слаби крака никога нямаше да замръзнат й липсата на найлонови чорапи не би била беда. В академията „Мидоу“ забраняваха на момичетата да носят панталони. От снимките в каталога обаче личеше, че за ЮКЛА тези ограничения не важат.

В ЮКЛА момичето спокойно можеше да си носи джинсите, щеше да си ушие и летни дрехи, а и очакваше да има много студенти с разнообразен произход, които да я допуснат до себе си. Там най-после щеше да учи необезпокоявана от никого, а… и вероятно да срещне някой, който би я харесал и може би би станал нейн приятел…

Реши да замине за Лос Анджелис в деня на дипломирането си. Тази цел, златната светлинка в края на тъмния тунел, й даваше криле. Вече можеше да понесе всичко през оставащите три месеца и нищо не бе в състояние да й причини силна болка.

Но грешеше. Един ден, шест седмици преди края на учебната година, Рейвън завари вкъщи своята майка да опакова багажа си. Съобщи й само, че заминавала с любовника си за Илинойз. Шейла Уинтър не помоли дъщеря си да ги придружи, не каза къде точно смята да отидат и не спомена дали изобщо ще се обади. Единственото, което направи за Рейвън, бе да я успокои, ̀е госпожа Уейнрайт знаела за нейните готварски способности и че се съгласила да я остави в пристройката, докато завърши училище.

В полунощ, седем часа след заминаването на Шейла, силни удари по вратата събудиха момичето. Първоначално тя си помисли, че е дошъл Блейн. Сега той следваше в „Норфуестърн“ и през последните две години ходеше сериозно с Виктория. Често пъти обаче, след като пожелаеше лека нощ на своята приятелка, Блейн се отбиваше за нещо повече — много повече — при Рейвън.

Със саморазрушително примирение тя се запъти да отвори. Знаеше, че ще каже „да“ на Блейн, макар и после да страда. Но когато приближи вратата, нейното изтерзано сърце изведнъж се изпълни с надежда. Може би беше Шейла. Връщаше се, макар и само за миг, защото бе забравила да прегърне дъщеря си, да й каже, че я обича и че ще я потърси по-късно.

Но в рамката на вратата не се открояваше нито красивата физиономия на Блейн Калхън, нито изпитото от тютюна и наркотиците лице на Шейла Уинтър. Лъскавата гладка кожа над стройната фигура принадлежеше на Патриция Уейнрайт — майката на Виктория. Лицето й, навъсено като буреносен облак, изведнъж накара Рейвън да си помисли с трепет, че нещо ужасно се е случило с майка й, например автомобилна катастрофа…

Господарката на имението настоятелно пожела да говори с Шейла.

— Тя вече замина.

— Замина? — Изненадата на Патриция бе повече от очевидна.

Рейвън със сигурност щеше да чуе нещо наистина неприятно. Тя заговори припряно, сякаш така думите биха звучали по-достоверно.

— Предполагам, майка ви е казала, че напуска и че аз ще поема готвенето през следващите шест седмици. Знам да готвя, и то много добре.

Пред очите на Рейвън фините черти на лицето се изкривиха от презрение и омраза. О, тя познаваше добре този израз на безпределно отвращение. Съвсем по същия начин я бе гледала толкова пъти и Виктория.

— Единственото нещо, което майка ти някога ми е казвала за тебе, хлапачка, е, че си много обременена.

— Обременена? — отекна гласът на Рейвън, а в сърцето й ироблясна лъч на надежда. Нима майка й е била наясно нейните проблеми? Нима това я е интересувало?

— Знам всичко за злоупотребата ти с наркотици, за нимфоманията ти, а също така и че крадеш.

В първия момент Рейвън не можа да проговори от изненада. Никога не бе употребявала наркотици и никога не бе изпитвала удоволствие от секса, въпреки че се бе отдавала в желанието си да получи малко любов и…

— Майка ми ви е казала, че крада?

— Не го отричай! Знам, че много пъти си крала пари от къщи и знам защо: за да си купуваш наркотици и поне веднъж — за аборт.

Не! Сърцето на Рейвън се късаше от тези ужасни обвинения, защото беше съвсем наясно, че всъщност нейната майка купуваше наркотици… и тя бе правила аборт. Момичето страдаше много за своята несбъдната мечта да си има братче или сестриче.

— Но защо, защо, защо? — пророни тя едва чуто.

— Досега си затварях очите за стореното. Майка ти ни служеше добре, а и я съжалявах за огромните проблеми, които си й създавала. Обаче не мога и няма да си затворя очите за кражба на три хиляди долара. Върни ми веднага парите или ще повикам полицията!

— Но аз нямам пари…

— Не ти вярвам — каза Патриция и се запъти към телефона. — Надявах се да се споразумеем културно, без неприятната намеса на полицията. Честно казано, криех всичките предишни кражби от съпруга си, защото знаех, че ще поиска да изгоня незабавно майка ти. Проблемът ми е, че имам меко сърце. Съжалявах я — въздъхна тя, сякаш теглото на нейната собствена състрадателност бе много по-голямо отколкото жалката дилема, пред която се бе изправила самотната майка Шейла Уинтър. — Бих могла да удържам откраднатото от тебе от нейните заплати, но не направих дори това, защото знаех, че използва по-голямата част от парите за плащане на твоята терапия. Постъпила е правилно, като си е тръгнала, но ти заявявам, че моето състрадание си отиде с нея. Искам си парите, момиче. И то незабавно!

— Но аз ги нямам — повтори на пресекулки Рейвън. Парите бяха у майка й, която бе крала, а дъщеря й не можеше да изрече на висок глас това. Въпреки предателството на Шейла, тя не искаше да направи същото в замяна. Вдигна гордо глава и убедително заяви на пребледнялото от гняв лице срещу себе си: — Употребих всичко за плащане на сметките по моята терапия.

— Явна загуба на пари. Ти си наистина невероятна, знаеш ли? Предостави ти се прекрасна възможност да получиш образование, да влезеш в свят, който никога нямаше да познаваш, а ти просто се надсмя над всички, пожелали да ти помогнат.

Споменаването на академията накара сърцето на Рейвън почти да спре. Ами ако тази жена й попречеше да завърши и да не може да отиде в ЮКЛА? Не, това не трябваше да се случи. Самата мисъл за подобна възможност убиваше всякакви крехки надежди за по-добро бъдеще.

— Ценя много възможността да се образовам, госпожо Уейнрайт. Наистина е така. Сега съм много по-добре, повярвайте ми. Вече изобщо не употребявам наркотици и ще ви върна всичко, обещавам. Ще върна всяко пени плюс лихвата. Моля ви, не викайте полицията, моля.

Патриция въздъхна отново, този път с аристократично примирение пред жалкия бит на нисшите класи. До известна степен тя изпита и облекчение. Мъжът й наистина би побеснял, ако разбереше, че си е затваряла очите пред кражбите само защото е искала да запази най-добрата си готвачка.

— Добре. Няма да повикам полицията. Но искам да се махнеш от моята собственост. Незабавно.

 

 

Рейвън напусна имението „Торнууд“ и остана без дом през последните шест седмици на обучението Си. Това всъщност не я притесни особено, защото тя винаги се бе чувствала бездомна.

Започна работа в две заведения за бързо хранене — всеки ден след училище, до късно вечер, и на две смени — през почивните дни. Спеше в ресторантите, в парка или под пейките в училище. Ставаше на зазоряване, за да вземе душ в съблекалнята на момичетата. Всичко приключи след шест седмици. Рейвън Уилоу Уинтър завърши с най-висок успех, а на следващия ден взе автобуса за Лос Анджелис, накъдето я водеше лъчът на надеждата.

 

 

В началото Рейвън реши, че ЮКЛА е всичко, за което бе мечтала. Атмосферата бе задушевна и свежа, изпълнена с младежка енергия и смях. В това малко градче на студенти тя наистина можеше да се смеси спокойно с останалите.

Но дори и в сърцето на ЮКЛА Рейвън бе по-различна от другите. Снежнобялата й кожа не хващаше тен, сякаш нейните изваяни крайници бяха от мрамор, а не човешка плът. Тя бе заглеждана, желана и мразена, защото черната й като нощ коса и алабастровата й кожа се открояваха още по-ярко със своята екзотичност на фона на златокосите калифорнийски красавици.

Никой не се подиграваше с нейното име и с дрехите й, но състудентките й се държаха настрани от нея — както Виктория и бившите й съученички, а мъжете просто я желаеха.

Рейвън наблюдаваше закачливите усмивки по лицата на влюбените двойки и полагаше огромни усилия да се научи да се смее и флиртува. Но не ставаше. Прекалено наранено беше сърцето й. За нея любовта бе нещо твърде сериозно, за да се смееш непрекъснато, а и в отчаянието си трудно би се впуснала във флиртове.

Рейвън отдаваше своето съвършено тяло на мъжете, които го искаха. При всеки следващ любовник се молеше неговото силно желание някой ден да прерасне в любов. Но това никога не стана и всеки път я изоставяха с един и същи коментар: че е студена, сериозна и скована.

Нима никой от тях не можеше да си представи, че нейната скованост е просто израз на страха да не бъде предадена отново? И не разбираха ли, че е сериозна, защото любовта е толкова важна за нея? Никой ли не почувства дълбоките рани под крехката ледена обвивка?

Рейвън спази обещанието си да плати на Патриция Уейнрайт и последното пени плюс лихвите. Още преди да напусне езерото Мидоу, тя изпрати първия плик до имението „Торнууд“. В него имаше пари в брой. До завършване на колежа в Лос Анджелис пускаше парични записи, а по-късно, като студентка по право и адвокат — чекове на свое име. Рейвън изплати общо двадесет и пет хиляди долара — сума, далеч надвишаваща откраднатото от Шейла Уинтър.

С последното плащане приключи преди осем години, в началото на практиката си като адвокат за шоубизнеса. Една болезнена страница от нейния живот бе затворена завинаги. И изглежда наистина бе така, допреди шест месеца, когато получи писмо от място, намиращо се на около миля от „Торнууд“. В плика имаше официална покана за среща по случай петнадесет години от завършването на академията „Мидоу“. Учтиво се изискваше и отговор на адреса близо до „Торнууд“, имението, където една от домакините на събитието, бившата Виктория Уейнрайт, понастоящем живееше със съпруга си Блейн Калхън.

Виктория Уейнрайт Калхън можеше и да не кани своята отдавнашна съперница за официалната галавечеря във „Феърмонт“, Чикаго. Но тя го направи. От своя страна Рейвън й отговори бързо, като приложи и изисквания чек за петстотин долара. Това бе цената на куверта за двама, включваща вечерята в събота и пищната закуска на следващия ден.

Сега Рейвън имаше пари, дрехи от колекциите на най-известните дизайнери и бляскави бижута. Но нейното спечелено с труд и пот състояние не й донесе щастие, нито пък й отвори вратите към приятелства и любов.

Тя продължаваше да бъде самотен аутсайдер, а сега използва и парите си, за да си купи компаньон за съботната вечер. Плащаше на Николас Голт, за да бъдат заблудени другите, че тя притежава щастие и любов, че бе успяла повече, отколкото изобщо биха могли да си представят.

 

 

Когато вдигна поглед от непрочетената страница на „Щастливи завинаги“ и погледна към небето през илюминатора, Рейвън тъжно си призна, че бе платила да не разберат, че е останала такава, каквато са я знаели винаги: птица на смъртта… потънала в сълзи плачеща върба… киселинно бебе, в което дори и най-дебелите ледници не могат да погасят бушуващите пламъци на болката.