Катрин Стоун
Даровете на любовта (8)

ОСМА ГЛАВА

Брентууд, Калифорния

Понеделник, 20 март

Точно в седем и тридесет Ник спря пълния с рози камион пред бунгалото на Рейвън в Брентууд. Десет минути по-късно от разсадника в Санта Моника пристигна друг камион, в който имаше още рози, но и люляци. До осем и десет часа растенията бяха разтоварени и камионът потегли обратно.

Рейвън не отиде веднага да поздрави Ник. Трябваше да проведе поне още един телефонен разговор, преди да се присъедини към него, но изведнъж погледът й се спря на прекрасните цветя, струпани върху нейната поляна.

Имаше усещането, че някой й е изпратил най-екстравагантния букет на света, в цвят от слонова кост, розово, лилаво и кремаво. Но не беше така, припомни си тъжно Рейвън. Тя си бе поръчала сама този красив пастелен букет.

Рейвън многократно бе получавала цветя. Беше тринадесетгодишна, когато върху чина й в училище се появи една черна орхидея — на сутринта, след като бе изгубила девствеността си от Блейн Калхън. При вида на рядкото и екзотично цвете сърцето й започна да пърха от щастие. Тя вярваше, че в очите на Блейн то символизира нея: рядко и екзотично чернокосо цвете, което от малко момиченце току-що е разцъфнало в млада жена, и то само за него.

През следващите години обаче черните цветя се появяваха многократно и всяко едно от тях бе само още един надгробен камък върху надеждата, символ на срама, а не на романтиката и любовта. Никога не знаеше дали гарвановочерните орхидеи са изпратени от нейните страстни и жестоки любовници, или от техните ненавиждащи я приятелки. Но въпреки огромната болка, която изпитваше всеки път при вида на поредното цвете върху чина й — доказателство за нова измама, Рейвън винаги то закичваше на блузата си и го носеше гордо, както би носила гордо и корсаж на танците, където никога не бе поканена.

Черните орхидеи, подарявани на невръстната Рейвън от заможните наследници и наследнички, с които учеше заедно в академията „Мидоу“, така си и останаха единствените получени от нея цветя. По-късно, когато порасна, богатите мъже се опитваха да я съблазняват с лъскави бижута и никога — с букети. Нежните цветя биха означавали много повече за нея, но вероятно нещо караше любовниците й да мислят, че не е подходяща за тях. Може би защото със своята блестяща, но леденостудена красота, тя самата приличаше повече на диамант, отколкото на цвете?

Никога и от никого Рейвън не бе получавала рози. О, не, грешеше. Неочаквано тя си спомни за двете дузини в розово-оранжево и кремаво, подарени й от Джейсън Коол в знак на благодарност за сключената от нея сделка с „Голд стар“.

И сега тя щеше да извърши предателство спрямо единствения човек на този свят, който някога бе сметнал, че е достойна за рози. „Но аз няма да го предам — убеждаваше сама себе си Рейвън, запътвайки се към телефона. — Просто ще помогна на Лорън Синклер да отвори очите на Джейсън за една важна истина: «Даровете на любовта» ще бъде много по-добър филм, ако щастливият край остане.“

Рейвън бе силно впечатлена от книгата и си купи всички останали романи на Лорън Синклер, които успя да намери. Вече бе прочела още два и въпреки че сюжетите им бяха съвсем различни, идеята бе една и съща: въпреки неприятните тайни и мрачните сенки на миналото, човек заслужава и може да бъде обичан такъв, какъвто е.

С всяка прочетена дума се чувстваше все по-съпричастна на изключителната писателка и същевременно все повече се учудваше на спомена от нейния глас, който звучеше толкова несигурен и изплашен. Прекрасните послания на Лорън Синклер за надежда и любов, поднесени така убедително в нейните книги, караха Рейвън да мисли, че поведението на авторката би трябвало да бъде жизнерадостно и заредено с оптимизъм.

Рейвън набра номера в Кодиак с надеждата този път във вече познатия й тембър да няма и помен от вялост. Отговориха веднага, но тихо и изненадано:

— Ало?

— Обажда се Рейвън Уинтър. Дано не съм ви събудила.

— Не, не сте. Работя от часове.

— Добре. След нашия последен разговор разбрах от Барбара Рандъл, че Лорън Синклер е псевдоним, а истинското ви име е Мерилин Пиърс. Барбара не бе сигурна кое име предпочитате.

— За мен няма никакво значение… Всяко име е добро — пророни объркано Холи. — Някакъв проблем ли има, Рейвън?

— Никакъв. Просто се обадих да разбера какви са плановете ви за следващата седмица. Мога да ви посрещна на летището и да ви разведа из Лос Анджелис, ако желаете.

— Много мило от ваша страна.

— Решихте ли вече кога точно пристигате?

— Не — излъга по необходимост Холи. Тя бе благодарна за предложението на Рейвън, но трябваше да концентрира цялата си енергия върху подготовката за срещата си с Джейсън Коол. Беше й необходимо да постигне, доколкото може, вътрешен мир и да събере цялата си сила и кураж. — Не съм съвсем сигурна точно по кое време в неделя ще пристигна, но сигурно ще бъде доста късно. Трябва срочно да довърша едно нещо, затова, моля ви, не се безпокойте за мене.

— Сигурна ли сте? — Рейвън отново долови страх в далечния глас. — Защо не ви взема в понеделник сутринта? Решила ли сте къде ще отседнете?

— Не още… пък и няма нужда, благодаря. Имам познати в Лос Анджелис и може би ще отседна при тях или на хотел. Знам, че срещата е само след седмица, и сигурно ви звуча ужасно дезорганизирана — каза Холи, поглеждайки към вече купените самолетни билети на бюрото и картите и справочниците за Лос Анджелис, които лежаха на пода. Изобщо не бе неорганизирана. Пристигаше в Лос Анджелис в събота вечерта. От летището възнамеряваше да вземе първото в живота си такси до хотел „Бел Еър“. Описанието на градината с бунгалата, обърнати към езеро с лебеди, и звучеше идилично, а и местоположението на хотела бе идеално. По нейни изчисления се намираше само на три мили от студиото на „Голд стар“, в 114 блок от Южна Сепулведа на Западен Лос Анджелис. Увериха я, че пред хотела винаги има таксита и лимузини, които можеха да бъдат резервирани и предварително. — Ще се оправя, Рейвън, и точно след седмица ще бъда в офиса на Джейсън Коол, в уреченото време след обяд.

— Не се и съмнявам. Вие знаете телефоните ми и изобщо не се колебайте да ми позвъните, ако се налага. О кей?

— Благодаря.

Бе време вече да каже дочуване на изплашения глас, но Рейвън реши да добави още нещо, този път лично:

— Исках само да знаете, че току-що прочетох „Даровете на любовта“. Книгата е прекрасна и аз съм напълно съгласна с вас, че краят й не трябва да се променя.

— Ще кажете ли това на Джейсън?

— Разбира се — обеща Рейвън. — И двете ще му го кажем.

Рейвън се сбогува с Лорън Синклер и се замисли. Не се налагаше да я посреща, което означаваше, че няма никаква причина, освен липсата на кураж, да се откаже от толкова важното си пътуване до Чикаго. Все още имаше резервация за апартамента във Феърмонт. Нямаше си обаче Майкъл, нито пък някого другиго…

 

 

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна Ник и се извърна от розово-бялата красота на градинската идилия към поруменелите страни на снежнобялата кожа. Черната като нощта коса на Рейвън бе прихваната леко във висока опашка. Носеше свободно падаща огненочервена тениска и избелели и раздърпани дънки. Стоманеносивите му очи премигнаха одобрително и приветствено.

— Накрая се решихте да рискувате.

— Да.

Тя повдигна рамене и Ник се загледа в лъчезарните, но неуверени сапфирени очи.

— Радвам се — каза той. — Как са ръцете ви?

— Много по-добре, благодаря. — Рейвън протегна за инспекция разбинтованите си и определено заздравели ръце.

— По-добре са, наистина. Не би трябвало да имате проблеми, когато ми показвате къде искате да засадим определена роза или люляк.

Ник забеляза в погледа й боязливи пламъчета, сякаш тя не би се чувствала удобно в ролята на диригент, и побърза да я увери:

— Това е вашата работа за днес, Рейвън. Вие ми посочвате — и аз засаждам.

— Ами… тези ръце сега вече нямат проблеми и с правенето и сервирането на кафе. Всъщност вече съм сварила. Искате ли една чашка?

— Разбира се. Между другото, дънките ви ми харесват.

— Благодаря. Вашите също не са за изхвърляне.

 

 

Малко след като всички храсти бяха засадени и къщата й потъна в зашеметяващо изобилие от цвят и аромат, Рейвън намери кураж да го попита. Трябваше да се реши, защото секунди по-късно той щеше да си отиде завинаги.

През целия ден бе репетирала по какъв начин да се обърне към него, но накрая от устата й се разнесоха съвсем различни от репетираните слова:

— Танцувате ли?

— Дали танцувам?

— Да, знаете ли… — Рейвън се запъна, ненадейно объркала потока на мислите си под тежестта на неговия учуден поглед.

— Имам някаква представа от това.

Всъщност Ник бе превъзходен танцьор, или поне така му казваха всички жени. Танцуваше със същата спокойна чувственост и същия дълбок инстинкт за ритъм, които го правеха и толкова добър любовник.

Ник се загледа в нейното прекрасно лице, гушещо избилата от срамежливост руменина в пръсналите се нежни къдрици от черна коприна, и запита тихо:

— Нима ме каните да танцувам с вас, Рейвън?

Прозвуча ми така, сякаш ме кани да правя любов с него.

Рейвън побърза да отхвърли тази ненадейна и изключително забавна мисъл от главата си. — „Откъде знаеш? — прониза я един леден глас. — Може само да ти се привиждат пламъчета на тлеещо желание в очите му. Най-вероятно е така. И все пак нито един мъж никога не те е приканвал с толкова нежност да правите любов.“

Рейвън отмести погледа си към белия люляк.

— Да — призна тя на люляка. — Май наистина ви каня да танцувате с мене. Не сега, разбира се, а тази събота вечер.

Ник застана пред нея и скри от замислените й очи нежния ухаещ храст. Когато прикова към себе си цялото й внимание, той отговори тихо:

— Приемам.

— Това е само един формален танц. С черна папионка. Трябва да си вземете под наем смокинг, който, разбира се, аз ще платя.

Той имаше смокинг. Всъщност имаше два смокинга и всеки от тях бе черен, изключително елегантен и безукорно ушит.

— Ще се погрижа сам за смокинга.

Ник почувства раздразнение, когато забеляза изненадата на Рейвън, прераснала в притеснение. Може би си мислеше, че трябва поне да му посочи магазина? Сигурно имаше предвид някой на Бевърли Хилс, където щеше предварително да даде нарежданията си точно каква вечерна дреха да му бъде предоставена?

Раздразнението му обаче бързо отстъпи място пред нещо много по-силно — искаше да танцува с нея тогава… и сега.

— Настоявам да взема нещо много традиционно — черно, консервативно и без всякакви финтифлюшки по него.

Но тя не се успокои и Ник разбра, че Снежанка Акулата не се притесняваше дали градинарят Ник ще избере най-подходящата дреха за официалното тържество, а се страхуваше от нещо друго, което тепърва предстоеше да му съобщи.

— Какво има, Рейвън?

— Ами… приемът е в Чикаго и започва в осем вечерта в събота, затова трябва да заминем от Лос Анджелис рано сутринта същия ден. Бих желала да използваме полета в шест и тридесет, за да съм сигурна, че ще пристигнем навреме. — Рейвън спря да си поеме дъх и да му даде Шанс да каже „не“ преди да го въвлече по-нататък в глупостите си.

— И кога ще се върнем обратно?

— Когато пожелаете. Най-важна е съботната вечер, въпреки че в неделя ще има и обяд. Ако останем, това означава да вземем самолета в четири след обяд, с който ще бъдем тук около седем.

Ник поклати глава, обмисляйки предложената му програма. Точно тази събота той нямаше никакви проблеми да замине. Следобеда момичетата отиваха на рожден ден, а вечерта — на детско тържество. А Деандра бе позвънила, настоявайки да вземе дъщерите си за целия неделен ден, включително за вечеря. Следователно отсъствието му в неделя също не представляваше проблем, стига само да се върнеше навреме вкъщи, за да посрещне момичетата след часовете, прекарани с тяхната майка.

Сега Рейвън от своя страна забеляза, че той се притеснява.

— Аз ще поема всички разходи — побърза да го увери тя. — И тъй като отсъствието ви през уикенда ще означава несвършена от вас работа, готова съм да ви компенсирам и за това.

— Не се притеснявайте за мене.

Ако маскарадът с „градинаря“ Ник трябваше да продължи, тогава трябваше да я остави да плати разходите, но не и повече.

— Ще се оправя лесно с работата.

— Вярвам ви, но ще се чувствам по-добре, ако платя — противопостави се тя нерешително. — Наистина е така.

— О кей — съгласи се Ник.

Той престана да се съпротивлява. Знаеше, че това не бе желание на Снежанка Акулата. Без съмнение тя бе много по-настоятелна и много по-убедителна, когато уговаряше сделки за милиони долари. Искаше го само Снежанка и това личеше по нейната тревожна обърканост.

Ник се замисли за момент върху току-що поетото обещание. Това пътуване до Чикаго явно бе много важно за нея и тя правилно бе решила, че той ще изглежда напълно приемливо в смокинг.

Значи той, Николас Голт, благодарение на своята добра външност бе нает да ескортира една изключително красива жена, която не би трябвало да плаща за подобна услуга… но която щеше да плати на него, непознатия, защото нямаше кой друг да покани.

— Какъв е поводът, Рейвън?

— Петнадесет години от завършването на гимназията.

— Ходила ли сте на десетгодишнината?

— Не. Не съм виждала и говорила с никой от съучениците ми след дипломирането.

По някаква причина тя трябваше да ги види сега, след всичките тези години, но нямаше смелостта да отиде сама, а Майкъл Андрюс вече не се интересуваше от нея и затова тя бе избрала него. Тази жена, която бе експерт по външности, знаеше добре, че в черния копринен смокинг той ще изглежда богат, елегантен и успяващ.

Само затова ли го канеше? Заради външността? Защото разбираше каква поразителна двойка ще са заедно?

— В една стая ли ще бъдем?

— Апартамент с две спални.

— По-добре ще е да ми обясните какво се иска от мене.

Ник предполагаше, че тя има готов сценарий. По всяка вероятност щеше да се срамува от неговата професия.

Но Рейвън бе объркана. Тя не бе измислила никаква роля за него. И когато накрая заговори, нейните колебливи думи прозвучаха поразяващо:

— Единствено, бих желала да се преструвате, ако е възможно, че сте загрижен за мене.

— Че сме любовници?

— Да.

— О кей — съгласи се Ник. После се обърна към жената, убедена, че го е накарала да направи нещо, което тя не заслужава, и повтори тихо и много нежно: — О кей, Рейвън. Мога да направя това.