Катрин Стоун
Даровете на любовта (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бел Еър, Калифорния

Понеделник, 8 май

— Здравей, Рейвън. Обажда се Сам. Татко иска да говори с тебе, но първо искам аз да те попитам нещо. Този уикенд заминаваме за ранчото ни в Санта Барбара и се чудехме дали не би дошла с нас.

— Да дойда с вас?

— Ще отидем аз, дядо, баба, Мелъди, наши приятели и вие двамата с татко.

— Би било чудесно — каза тя. Дали Ник знаеше за това? Щеше да отиде с удоволствие, но при условие, че той бе съгласен.

— Страхотно! Мога да те уча да яздиш.

Рейвън се колебаеше в отговора си на ентусиазираното предложение на Саманта.

„В мене расте един мъничък живот, Сам — твоята сестра или твоят брат, — и аз трябва да внимавам много за това чудо“ — искаше да каже тя.

Покълналият живот в нея наистина бе чудо, потвърдено само три часа по-рано. Вече имаше сигурно обяснение за внезапното си избухване в сълзи и за вътрешния си глас, плакал вместо нея в неделната вечер: „Не ме оставяйте! Вземете ме с вас! Аз съм част от вашето семейство!“

Изглеждаше невъзможно нещо толкова мъничко да й оказва толкова силно влияние. Питаше се дали детето не е от Майкъл — заченато в последната им съвместна вечер, два месеца преди за пръв път да се люби с Ник.

Акушерката обаче категорично бе на мнение, че мъничкият живот в нея бе на не повече от шест или седем седмици.

Бебето бе на Ник и сега неговата дванадесетгодишна дъщеря я канеше на семеен уикенд в Санта Барбара и й предлагаше да я учи да конна езда.

— Може би тази седмица само ще те наблюдавам, Сам.

— Е, добре, както желаеш. Знам, че адски ще ти хареса, стига само да опиташ! О-о, татко се приближава към телефона. До петък!

— Петък?

На въпроса отговори не Сам, а Ник.

— Ще се опитаме да тръгнем между три и три и половина следобед. Впрочем, здравей.

— Здравей. Добре ли е така?

В седмиците след завръщането на родителите му от Денвър, Ник прекарваше почти всяка нощ с Рейвън. Имаше само малки изключения: когато Мелъди бе с болно гърло и баща й настояваше да бъде край нея; три нощи, през които Ник бе в Далас, а носле — в Ню Йорк; последната нощ, когато тя се почувства силно уморена и заспа още в седем вечерта.

Момичетата още не знаеха нищо за любовните нощи на баща им и Рейвън. Знаеха само, че поне два пъти седмично четиримата правеха нещо заедно, а напоследък към тях се бяха присъединили дядото и бабата. За Мелъди и Саманта не бе тайна, че много им допадаше Рейвън, а и баща им също я харесваше, въпреки че никога не я докосваше пред тях.

— Да — отговори Ник. — Напълно нормално.

Рейвън обичаше Ник и за това, че той не желаеше да разголват сексуалните аспекти на връзката си пред неговите дъщери. За самата нея все още бяха живи болезнените спомени за майка й, която ставаше напълно недостъпна, когато забавляваше множеството си любовници.

— Значи твоите родители са съгласни, а освен това ще има и свободна стая за мен?

— И двете — потвърди Ник и с лекия си съзаклятнически смях й подсказа, че едни млади ушички са наблизо.

— И така, ще бъдеш ли свободна за петък след обяд? Не е проблем, ако имаш да приключиш с някакви ангажименти. Ще пътуваме с две коли и едната може да потегли по-късно.

— Ще бъда готова до три.

— Добре. Как мина денят ти?

Рейвън знаеше, че той по-скоро се интересува дали вече се чувства добре, за да дойде. Толкова й се искаше да го види и да му съобщи за детето, но се страхуваше, че е рано. Докторът бе намекнал, че има опасност от спонтанен аборт през първото тримесечие, особено при първескините. Ето защо тя все още не смяташе за необходимо да му казва новината. Имаше и друга причина: опасяваше се да не го ядоса. Ами ако Ник си помислеше, че е забременяла единствено за да го върже?

Рейвън преодоляваше притесненията си само благодарение на мисълта за мъничкия живот, който бе дръзнал да намери дом в нейната нежелана от други бебета утроба. Усмихна се.

„Денят ми мина добре, Ник, и ще приключи наистина чудесно, ако дойдеш тази нощ.“

 

 

През последните пет седмици, веднага след завръщането си в апартамента в хонгконгския си хотел, Джейсън първо поглеждаше към факса. Видът на изпълнените с нейния четлив почерк страници прогонваше и най-голямата умора. Прочиташе внимателно написаното и в зависимост от часа в Кодиак или позвъняваше, или изпращаше отговор по факса.

В романса им участваше и техниката — факсмашини и телефони, но хилядите мили, делящи залива в Аляска от Южнокитайско море, не пречеха на учудващата интимност на тази връзка. Кореспонденцията по факса донякъде приличаше на писмата, но съприкосновението й с електронните пръсти изключваше възможността да бъде изгубена, забавена или прочетена от някой друг.

Джейсън и Холи си пишеха всеки ден. Писмата им представляваха дневници на тяхното ежедневие, интригуваща хроника на времето, прекарано в раздяла. Джейсън й изпращаше страници от сценария, филмиран през изминалия ден, с изписани по полетата преживелици, несполуки, успехи и забавни случки. Пишеше й за Хонгконг, за неговите забележителности и свързаните с тях истории, за духа на това екзотично място, където си даваха среща Изтокът и Западът, където мистичният дракон и гордият лъв съжителстваха в хармония.

Постепенно, под упражнявания от него внимателен, но упорит натиск, Холи започна да му подражава. Намираше се по средата на новия си роман, но изпрати обобщение на началото, в което с много обич правеше описание на героите, на техните надежди, тайни и страхове. След това започна да му предоставя всяка току-що завършена глава. Страниците бяха изпъстрени с бележки, свързани с проблемите по писането, преживелици и картини на арктическата красота, която я заобикаляше.

Джейсън се намираше в Хонгконг, който кипеше от енергия и блясък, а Холи — в Кодиак. Но там тя откриваше не по-малко ценности в пролетното небе, в морето, поляните и горите, и ги описваше също така ентусиазирано, както той описваше брилянта в короната на Британската колониална система.

При всяка възможност Джейсън й се обаждаше. Правеше всичко възможно да побере снимките в предвидения от него шестседмичен срок, и наистина успя. Планираше да отлети направо за Кодиак, където щеше да пристигне в петък, да остане до неделя вечерта, а после, след един кратък престой в Лос Анджелис, да замине за Далас, за да филмира действието, което се развиваше там.

Вторник в полунощ Джейсън се върна от снимки и както винаги погледът му се насочи към изписаните ръчно страници, „избълвани“ от факсмашината. Ненадейно вниманието му привлече мигащата лампичка на телефона, сигнализираща за оставено съобщение. Не бе от Холи. Въпреки неговите настоятелни молби, тя никога не се обаждаше. Явно някой го търсеше във връзка с някаква подробност, способна да прерасне в неприятност, ако не се намереше незабавно решение.

Джейсън предпочиташе да прегледа първо страниците на Холи, но посегна към телефона, защото колкото по-бързо решеше проблемите си в Хонгконг, толкова по-бързо щеше да се срещне с нея.

Съобщението обаче изобщо не бе свързано с „Нефритения замък“. Търсеше го Бет Робинсън от Лос Анджелис и настояваше да й се обади веднага щом чуеше съобщението, независимо от часа.

Намръщен, той избра осигурения му от хотелския оператор телефон. Не очакваше обаждане от Бет, защото малко след възлагането на практически неизпълнимата задача да се издири нещо за убийства, извършени някъде в щата Вашингтон от психопат на име Дерек, Бет била получила ужасно главоболие. На път за болницата състоянието й се било влошило и била изпаднала в кома. Кръвното й било бомбастично високо.

Джейсън бе научил новината от нейната секретарка. Тя продължаваше да го държи в течение за състоянието на Бет, която прекарала три кошмарни седмици в интензивното отделение на „Седар Синай“ и накрая родила сина си чрез Цезарово сечение. Бебето било добре, а тя се възстановявала постепенно. Информацията от последната седмица гласеше, че Бет вече е вкъщи, тъй като се била оправила.

Джейсън веднага бе изпратил цветя и подарък за бебето, но не очакваше точно тя да му се обади. Предполагаше, че напълно е забравила за възложеното й частно разследване. Това до известна степен дори го радваше. Повече подробности можеше да научи и от Холи при следващата им среща.

Но сега го търсеше Бет, и то настоятелно. Джейсън веднага пресметна времето. Вторник, полунощ, в Хон гконг се равняваше на понеделник, седем часа вечерта в Кодиак и един час по-късно — в Лос Анджелис.

 

 

— Добре съм, Джейсън, и си имам едно красиво бебе. Синът ми направо е върхът и е такъв поспалан, че си почивам — дори повече от необходимото. Реших, че за тонус трябва да се позанимая с нещо и просто така позвъних на репортера от „Сиатъл Таймс“, за който ти говорих. За късмет той знаеше много добре историята за убиец на име Дерек и неговата доведена дъщеря Холи.

— Наистина ли?

— Да. Би могло да се каже, че това е случаят, който те интересува, но има едно съществено несъответствие.

— Което е?

— Ами оказва се, че бащата на Холи, Лоурънс Елиът, не е умрял във Виетнам. Дерек убедил всички, че е убит по време на престрелка с врага, но всъщност именно той е стрелял в него. Тежко ранен, попаднал в плен и останал затворен в продължение на цели седем години.

Думите на Бет внезапно изкараха на повърхността блуждаещите дълбоко в подсъзнанието му спомени. Джейдън се сети както за статията в „Таймс“, така и за незадоволителния край на тази история — от своята гледна точка на режисьор, който не е доволен от липсата на дъщерята.

— Значи името на бащата е Лоурънс? Ами майката? Нейното име Холи ли е?

— Не. Да видим. Ето го. Казва се Клер.

Лоурънс и Клер… Лоурънс и Клер… Лорън Синклер.

Да, накрая изчезналата дъщеря бе намерена.

Сега предизвикателната история най-после можеше да бъде довършена.

Но само ако има щастлив край за Холи.

— Къде се намира сега Лоурънс Елиът?

— В Исакуа — малко селище недалече от Сиатъл. Там той е харесван и уважаван ветеринарен лекар. Всички знаят за неговата трагедия. Затова и репортерът се сети за тази история веднага. Откакто се е завърнал от Виетнам, този човек търси дъщеря си. Всъщност за последния Свети Валентин канал 20/20 направил специално предаване за убийствата и търсенето на изчезналата дъщеря.

— Много бих искал да видя записа.

— Предположих това и вече се свързах с отдела за разследвания в мрежата. Имат копия на цялата информация, с която разполагат — статии в списания и вестници, датиращи още от времето на престъплението, както и видеозапис. С „Юнайтид Флайт“ от Ню Йорк за Лос Анджелис вече пътува огромен кашон. Секретарката ти каза, че в понеделник ще отидеш за няколко часа до офиса си, но все пак реших лично да те питам дали не желаеш да ти препратя колета до Хонгконг.

— Да, така ще е по-добре.

— Ще го имаш.

— Някой заинтересува ли се защо се обаждаш?

— Не. Обясних, че сме решили да работим съвместно върху документален филм за насилието в семействата и повече нямаше никакви въпроси. Репортерът от „Таймс“ ми даде телефонните номера на Лоурънс Елиът, в случай че пожелаем да го интервюираме. И те са приложени към информацията, пристигаща от мрежата, но ако искаш, мога да ти ги продиктувам веднага.

— Моля те.

Бет даде номератора, прекия служебен телефон и домашния на доктор Елиът и деликатно запита:

— Холи е жива, нали, Джейсън? И ти знаеш къде се намира.

Джейсън не се поколеба и за миг — той вярваше безрезервно на Бет.

— Така е. Позна.

— И дори не предполага, че баща й е жив? Изглежда невероятно, Джейсън, направо невъзможно! От разговорите си с репортера на „Таймс“ и със следователя от мрежата останах с впечатлението, че още от самото начало това разследване е било широко разгласено и много шумно. Всички, с които контактувах, харесват Лоурънс Елиът, но без изключение вярват, че дъщеря му или е умряла още преди години, или по някакви причини не желае да се срещне с баща си.

— Тя е жива — повтори тихо Джейсън и като си помисли за колибата й без вестници, телевизор или радио, добави: — И със сигурност няма никаква представа, че баща й я търси от години.

— Наистина изненадващо…

— Изненадващото, Бет, е, че ти наистина разкри всичко това.

— Дори не съм си помръднала безценните крака, Джейсън. Беше въпрос само на едно телефонно обаждане.

— Недей да скромничиш — отговори той. — Много съм ти благодарен.

 

 

Дълго след приключването на разговора Джейсън не можа нито да прочете новия факс от Холи, нито да набере нейния или на Лоурънс Елиът телефонен номер.

Беше невероятно объркан, развълнуван и притеснен. Като режисьор, разполагащ с милиони, Джейсън Коол можеше да си позволява лукса да снима по няколко пъти едно и също нещо. Така от сцена на сцена можеше да вмъква каквито си пожелае промени, подобрения или украси, докато не постигне желаното съвършенство.

Историята с убийствата в Деня на Свети Валентин вече имаше своя завършек. Всички факти бяха известни — поне на Джейсън, — а и най-накрая изчезналата дъщеря се намери. Историята имаше край, но той се нуждаеше от изясняване.

Тази сцена можеше да се получи идеално само по един начин и затова изискваше внимателно планиране. Джейсън бе готов да я преработва отново и отново, щом инстинктът му — неговото сърце — му заповядваше да направи това… за Холи.