Катрин Стоун
Даровете на любовта (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Сенчъри сити, Калифорния

Петък, 7 април

В петък по обяд — пет дни след вечерята с пица — секретарката на Уинтър й съобщи по интеркома, че я търси някоя си Саманта Голт.

— Свържи ме с нея — помоли я Рейвън и натисна премигващата лампичка на апарата си.

— Здравей, Саманта — поздрави тя топло.

— Здрасти.

В простичкия поздрав Рейвън успя да долови трепет на несигурност и това я накара да забрави веднага внезапно появилите се притеснения.

— Какво се е случило?

— Нищо. Искам да кажа… дядо и баба са в Денвър, а татко има важна среща този следобед.

Гласчето внезапно пресекна.

— Саманта?

— Толкова е глупаво! Може би ти също имаш неотложна работа следобед.

— Всъщност, не — отговори Рейвън без изобщо да обърне внимание на програмата със записаните за деня срещи. Разбира се, че имаше ангажименти, но нито един от тях не бе по-важен от Саманта.

— И така, цялата съм твоя. Слушам те?

— Можеш ли да ме вземеш от училище?

— Разбира се. Само ми кажи къде и кога.

— Ходя в „Уестлейк“. Намира се на улица „Норф феъринг“ на хълмовете Холмби.

— Знам добре къде се намира. — Знаеше още, че училището за момичета „Уестлейк“ е едно от най-добрите частни училища в района, а също така и едно от най-скъпите. — На около петнадесет минути от мене.

— Възможно ли е да дойдеш веднага?

— Абсолютно. Ще съм тръгнала още преди да затвориш телефона. Да не си болна, Саманта? Да те заведа на лекар? Ще се радвам да ти помогна.

— Не, благодаря. Просто трябва да се прибера вкъщи.

 

 

Рейвън я забеляза веднага, след като зави по закътаната с дървета алея, която водеше до „Уестлейк“. Бе с някаква жена до себе си на площадката пред главния вход. Когато плавно паркира пред тях, забеляза, че жената стоеше угрижена до момичето.

Веднага се разбираше, че няма да позволи на Саманта току-така да се качи в колата, затова Рейвън загаси мотора, слезе и подаде приветливо ръка на жената, усмихвайки се и на двете.

— Добър ден. Казвам се Рейвън Уинтър.

Жената се представи като директорката на училището и обясни присъствието си.

— Страхувам се, че възникна малък проблем, госпожице Уинтър. Предполагахме, че Саманта се е обадила на някой, който е упълномощен да я съпровожда до тях. Никога не пускаме учениците си с човек, чието име не ни е известно предварително.

„Сигурна съм, че е така“ — помисли си Рейвън.

Училището провеждаше правилна политика, разбира се, и тя напълно го одобряваше. В „Уестлейк“ се обучаваха главно богати наследнички от Платиниевия триъгълник — невинни малки момичета, които можеше да бъдат отвлечени за изнудване на родителите с огромни суми. Саманта бе дъщеря на градинар, чийто успех явно му позволяваше да си позволи скъпото обучение в това училище, и все пак Саманта не бе особено съблазнителна цел за кражба.

Рейвън остана много доволна, че администрацията се грижеше за доброто на всички свои възпитаници, независимо от тяхното материално състояние. Тя нямаше намерение точно пред Саманта да спори, че колкото и безценна да е тя за баща си, в сравнение със супербогатите си съученици едва ли представляваше интерес за евентуални похитители. По-скоро Рейвън опита друг подход: опита да докаже че тя самата е безопасна и може да се счита почти за член на семейството.

— Ситуацията наистина е доста необичайна. Но както вашата възпитаничка сигурно ви е казала, дядо й и баба й заминаха на гости при дъщеря си в Денвър, поради което нямат възможност те да дойдат. И тъй като програмата на Ник — господин Голт — е доста по-натоварена този следобед от моята, Саманта се обади на мен.

— За съжаление не мога да разбера точно какво ви свързва със Саманта, госпожице.

— Аз съм нейна приятелка — отговори Рейвън дружелюбно и се усмихна на момичето. Очите на Саманта й отговориха с израз на благодарност, което подтикна Рейвън да стане още по-настоятелна. — Разбирам вашата загриженост и ние с нейното семейство напълно подкрепяме училищната политика. Но нейната истинска цел не е ли да държи настрана непознати и нахални хора? А аз съм тук днес само защото Саманта ме повика. Тя ме познава и…

— И й вярвам — намеси се Саманта и се обърна към директорката. — Всичко е наред, повярвайте ми, моля.

— Добре — усмихна се накрая директорката. — Исках само да съм спокойна. Сега вече съм.

— Благодаря — каза Рейвън, когато доволно, момичето тръгна към нея, преминавайки направо пред невидимата стена, която секунди преди това изглеждаше непробиваема. Рейвън приятелски я прегърна през крехките й рамене, но преди да я поведе към колата, извади от чантата си една от визитните си картички и я подаде на директорката. — Бих искала да я прибавите към списъка от придружители на Саманта.

 

 

— Е, здравей — отново каза Рейвън, когато двете се качиха в нейния Ягуар. Вече бяха закопчали коланите си, но моторът не бе включен.

— Здрасти.

Тъмносините очи на Саманта блестяха от възхищение.

— Беше наистина велика, Рейвън! Не мислех, че ще ме пусне с тебе.

— Ами след като така или иначе нямах намерение да си тръгна сама, тя рано или късно трябваше да се предаде.

— Благодаря.

— За нищо. Значи… си болна?

— Не е точно болест. Затова и може би не беше необходимо да се прибирам. Според училищната сестра всичко ще бъде наред, но все пак поне този път, този първи път — Саманта спря обърканото си въведение, наведе глава и тихичко си призна: — Днес за пръв път съм неразположена.

— Наистина? Е, в такъв случай трябва да си починеш до края на деня. Разбира се, първата менструация е съвсем естествено явление, но наистина е голяма работа.

Мислите на Рейвън полетяха към Ник и неговата реакция на новината. Щеше да я посрещне възможно по-сдържано и само сериозните му сиви очи щяха да издадат емоциите, свързани с превръщането на неговото момиченце в жена. По пътя за „Уестлейк“ Рейвън бе убедена, че Ник ще се радва на гласуваното й доверие от Саманта. А сега? Щеше ли все още да бъде доволен? Рейвън искрено се надяваше Ник да разбере, че дъщеря му не е имала представа от значението на това събитие за него. Момичето вероятно предполага, че това е работа между жени… между майки и дъщери.

— А може би е и малко страшничко? — запита тя нежно, майчински.

— Тебе страх ли те беше?

— Бях ужасена. Нямах представа какво става.

— Майка ти не ти ли е говорила за това?

— Не. — Тя се опита да не показва в гласа си горчивината. — Бях доста малка, когато започна. Не ми беше казала, защото си мислеше, че има още много време, докато ми потрябва да знам.

Споменът ненадейно я връхлетя с цялата си болезнена тежест. Наистина бе много изплашена от силното кръвотечение и жестоките болки. Мислеше си, че умира. Напусна училище без да каже на никого и препъвайки се, побягна към къщи.

Шейла бе в леглото с новия си любовник. Когато се появи, и двамата я изгледаха злобно, а после майката добави към нейния страх и срам, принуждавайки я да признае и пред непознатия мъж какво е станало. След признанието Онзи тип започна да сипе цветисти простащини, които се допълваха и от майчините:

— Значи появи се проклятието. Страхотно! Ето ти една възможност да имаш дете — изкряка тя през жлъчен кикот и кашлица на пушач.

Но кървенето и болките, които бяха обезпокоили Рейвън толкова, изчезнаха още на втория път. Девойката нямаше представа колко нормален е нейният цикъл до постъпването си в колежа, където чу съученичките й да споделят опит. А когато посети ученическия здравен център за първи гинекологичен преглед и разказа за минутните болки и кървенето в продължение на часове — не дни, сестрата й завидя.

Но още тогава Рейвън беше разбрала, че няма за какво да й завиждат. Носеше разядена от киселина утроба, по чиято повърхност хранителната тъкан никога нямаше да се възстанови, за да бъде годна за създаването и износването на едно мъничко, ново същество. Нейните оскъдни и безболезнени менструации бяха само още едно доказателство колко бе повредена от наркотиците на майка си.

Да, първата менструация на Рейвън бе ужасяваща и травматизираща и макар че тя не прочете подобни чувства върху лицето на Саманта, все пак й зададе отново въпроса, чийто отговор знаеше.

— Страхуваш ли се?

— По-скоро се чувствам малко странно. В училище имахме специален урок за менструалните цикли, някои от приятелките ми вече имат мензис, а и съм говорила за това с баба.

— Имаш ли силно кървене или болки?

— О, не. Спазмите са доста слаби, освен това не чувствам гадене или нещо друго. — Дяволита усмивка озари красивото личице. — Сигурна съм, че няма да изпадна в несвяст.

— Да изпаднеш в несвяст? — откликна Рейвън през смях.

— Изразих се малко старомодно, но на нас с приятелките ми ни харесва — вметна Саманта и се изчерви.

— На мене също — увери я Рейвън и отново си спомни за дванадесетгодишното момиче, което толкова отчаяно желаеше да има приятелки — кръг за тайни, където едно остаряло „изпадам в несвяст“ се използва, защото съдържа в себе си необходимия драматизъм и чар. С леко разтреперани пръсти тя запали мотора.

— Да спрем ли при някоя аптека, Саманта?

— Не. Още преди няколко месеца с баба набавихме всичко необходимо.

— Тогава накъде да карам?

— Знаеш ли как се стига до „Ийст гейт“ в „Бел Еър“?

— Разбира се.

— Давай натам.

 

 

— Трябва да си призная нещо — извинително започна Саманта точно преди да завият от „Сансет“ към „Бел Еър“. — Имам предвид това, което казах в неделя вечерта, че татко се среща с много жени. Не е вярно. Никога не се вижда с никоя. Винаги си е вкъщи, когато не ходи на работа. Искам само да си наясно с това.

Рейвън знаеше много добре, че Ник не винаги си бе у дома през нощта. Въпреки това си позволи да повярва в прекрасното предположение, че късните му нощни посещения при нея са изключения от общото правило.

— Благодаря. Много мило от твоя страна, че ми го каза.

Стигнаха „Бел Еър“. Спазвайки инструкциите на Саманта, Рейвън се концентрира върху карането по криволичещи покрай големи имения улици. Представяше си, че се насочват към къщата на градинаря, разположена в едно от тези заможни домове. Тук, както и на езерото Мидоу, помещенията за прислугата често са достатъчно големи да приютят мъж, неговите две дъщери и родители.

Но когато накрая завиха но един частен път и започнаха да изкачват последната отсечка към билото на хълма, Рейвън започна наистина да се притеснява. Построеното в колониален стил и бяло на цвят имение се намираше сред градина, която без съмнение бе изобретена от Ник. Но никъде не се виждаше жилище за градинар.

— Баща ти трябва да си е вкъщи. Камионът му е тук.

— Не. Не е вкъщи — отговори Саманта с разширени от изненада очи. — Обикновено не ходи с камиона на работа.

— Ас какво тогава?

— С Лексуса.

 

 

Саманта чевръсто разоръжи алармената система и въведе Рейвън в облицованото с мрамор фоайе. Нямаше изобщо да се познае, ако се погледнеше античното огледало на стената. С обаждането на Саманта се бе вживявала в ролята на майка, но сега, когато влезе в имението и разбра колко жестоко бе излъгана от Ник, изобщо нямаше нужда да се оглежда, за да разбере какво всъщност беше — създание, с което се забавляват и после захвърлят.

— Можеш ли да останеш за малко, Рейвън? Можем да изпием по една лимонада и да хапнем сладкиши.

— С удоволствие, скъпа — отговори Рейвън, която както винаги действаше саморазрушително. Щеше да остане още някоя и друга минута и да се преструва, раздухвайки допълнително вече разгорелия се болезнен огън в себе си. — Ако ми покажеш къде се намира кухнята, ще приготвя лимонадите, докато се преобличаш.

Всъщност кой бе Николас Голт? Заради пътуването на родителите му до Денвър не се бяха виждали от понеделник сутринта. Чуваха се обаче по телефона всяка нощ, след като момичетата си легнат, и няколко пъти през деня по пряката линия в офиса й. Рейвън си мислеше, че Ник се обажда от улични телефони на път от една градина за друга. Явно е била много, много далече от истината.

— И къде е тази важна следобедна среща на баща ти? — подметна уж случайно Рейвън, когато стигнаха до кухнята.

— Да видим. — Саманта подхвърли на най-близкия кухненски плот тетрадката си и извади от нея прегъната фирмена бланка. — „Уестууд Маркиз“. Ето и цялата му програма за деня.

Момичето й подаде листа и тръгна нагоре по стълбите, за да се преоблича.

Върху бланката старателно бяха напечатани ангажиментите на Ник — час по час — и съответните телефонни номера, на които можеше да бъде открит. Явно неговата секретарка бе написала графика му специално за неговата дъщеря, в случай, че се налага спешно да го потърси. Най-отгоре, елегантно изографисан, се намираше и отговорът за истинския Николас Голт — президент и генерален директор на „Идън Ентърпрайзис“. Отдолу старателно бе изписан и адресът на компанията — намираше се на бул. „Уилшайър“.

Рейвън набързо фиксира програмата на Ник за деня и разбра, че обаждането му малко преди десет е предшествало делова среща в „Маркиз“, където вероятно щяха да се обсъждат плановете на господин Голт да строи курорт „Идън“ в Мои. Срещата бе предвидена от десет до четиринадесет и тридесет, а под нея бе изписано: „3 часа — вкъщи“. Ник явно възнамеряваше да се прибере преди момичетата, за да не намират след училище имението празно.

Рейвън хвърли око към часовника на печката. След малко повече от половин час Ник щеше да е тук. Разбра, че неминуемо ще се срещнат и това нямаше нищо общо с нейните саморазрушителни инстинкти. Оставаше единствено заради малкото момиче, което постепенно се превръщаше в малка жена. Ник нямаше да остави сама дъщеря си, следователно и тя не би го направила.

Дали щеше да побеснее от яд, когато разбереше, че преструвките му са разкрити? Напълно възможно. Но не и пред Саманта, не и докато не останеха насаме.

„Но той ще срещне и моя гняв! Моя гняв, а не моята болка, защото не мога и няма да позволя да слушам отново обидни подигравки като «Да те обичам ли, Рейвън? Да те обичам?»“

Рейвън приготви лимонадата и подреди малко плато със сладкиши. Чувстваше се адски глупаво да приготвя храна в кухнята на такова великолепно имение. Разбира се, тя бе посещавала много имения в „Бел Еър“, но с официални покани. Николас Голт обаче не бе я канил в дома си. Намираше се тук по погрешка, защото си въобразяваше, че може да бъде майка, а така също и експерт по менструални въпроси. А всъщност бе само една неудачница и дилетантка. Вече двадесет години се опитваше да зачене дете и така и не бе успяла. Освен това нямаше никаква информация за нормалните цикли на нормални момичета, която можеше да сподели.

Тя, разяденото от киселини дете, внезапно се почувства много млада и изключително крехка. Сякаш отново се намираше на езерото Мидоу, където й бяха позволили да влезе в кухнята, да приготви храна за семейство Уейнрайт. Където никога не бяха я допуснали до останалата част на великолепното имение.

 

 

Малката домакиня се върна в кухнята.

Рейвън реши, че възбудата от днешните събития постепенно започва да се уталожва. С началото на менструалните си цикли Саманта необратимо бе пресякла невидимата граница, която разделя момичетата от жените. Може би част от нея искаше да се върне обратно, за да си остане все оше момиченце.

Рейвън отложи темата, докато се пренесат на намиращата се пред всекидневната веранда. Разположиха се с лимонадата и сладкишите около сиво-синята чугунена маса. Верандата гледаше към градина от рози, а от централната й площадка се предлагаше един от най-колоритните изгледи на Южна Калифорния: отдолу се простираше Градът на ангелите, в който се миеха вълните на Тихия океан.

— Добре ли си, Саманта?

Момичето поклати глава в знак на съгласие, но се изчерви.

— Да не би сега да изглежда по-страшно?

— Май е така. Изглежда по-истинско.

— И по-неизбежно, нали? — допълни Рейвън. — Събитието не може да се избегне, но всъщност ти с нищо не се променяш. Вътрешно си оставаш същата.

— А ти останала ли си същата, както когато си била на моите години?

— В много отношения — да — засмя се Рейвън, защото с думите си целеше да вдъхне кураж на Саманта. Но мислите й нашепваха съвсем друго: „Ти си съвсем същата. Изплашена, неуверена, отчаяно търсеща любов и с нищо незаслужила злощастие. И си достатъчно добра — за известно време — да задоволиш нечии физически потребности. Но това е всичко“. Рейвън почувства, че усмивката й започва да увяхва и се изплаши, че Саманта може да открие тъгата в очите й, затова насочи погледа си към тениската й. Върху светлозеленото със златисти букви бе изписано: „Поло клуб на Санта Барбара“.

— Яздиш ли?

— Да. Не поло, разбира се. А ти?

— Никога не съм се качвала на кон.

— Тогава трябва да опиташ! Страшно ще ти хареса. Просто ще дойдеш с нас в Санта Барбара.

Саманта ентусиазирано започна да фантазира за присъединяването на Рейвън към тях в ранчото им в Санта Барбара. Колкото повече момичето се въодушевяваше от идеята си, толкова по-силно гостенката й стискаше в дланите си чашата с лимонада, сякаш пръстите й търсеха студ, който би могъл да охлади разпалващата се болка.

 

 

Когато Ник откри Ягуара на Рейвън на алеята пред дома си, първоначално се изненада, после мъничко се обезпокои, но като цяло изпита облекчение. Разбира се, нещата нямаше да се уталожат, докато той не дадеше нужните обяснения и яростта в сините като сапфири очи не прераснеше в разбиране… и любов.

Погледна часовника си. Саманта трябваше да се прибере най-рано след тридесет минути, а Мелъди имаше балет до пет часа. Това им даваше твърде малко време да си поговорят, да започнат да говорят.

Запъти се към западната част на имението, вътрешно убеден, че Рейвън е открила закътаната в рози веранда. Сърцето му заби лудо в очакване и притеснение. Беше нетърпелив да я види и същевременно се страхуваше от предстоящия разговор през следващия половин час.

Усмивка озари лицето му, когато видя черната като нощта коса, огряна от слънчевите лъчи. Но имаше и още една тъмна глава, и точно тя го видя първа и скочи от стола да го поздрави.

— Татенце!

— Сам? — отговори Ник объркано, изненадан, че я вижда. Притесни го и обръщението „татенце“, което момичето отдавна вече не използваше, освен когато нещо силно я вълнуваше. Върна горещата прегръдка на дъщеря си и се приведе, за да срещнат погледите си на едно ниво.

— Какво става?

Почервенелите бузки на Саманта отговориха още преди нея и в този момент Ник хвърли бегъл поглед към Рейвън. Тя изглеждаше много тъжна.

— Вече имам менструация, татко — престраши се накрая момичето. — Обадих се на Рейвън и тя ме докара до дома.

— Добре — промърмори объркан Ник. Неговото малко момиченце вече порастваше. Всичко ставаше толкова бързо… Сърцето му вече предусещаше бъдещето: Саманта се превръща в млада жена, Саманта се влюбва.

Рейвън забеляза затруднението, което изпитваше, за да намери следващите думи, и изведнъж почувства остър прилив на любов към него. Да, тя изобщо не мразеше Ник. Как би могла? Винаги бе ненавиждала единствено и само себе си.

Как само се ненавиждаше, че бе откраднала този следобед от Ник и че бе изпитала огромна наслада от оказаното й доверие!

— Саманта ми се обади, защото е успяла да разбере, че не съм много заета този следобед — каза тя извинително.

Мъжът, когото обичаше, отговори на думите й с леко поклащане на глава и благодарствена усмивка. На лицето му имаше изписано дори нещо повече. Ник изглеждаше горд с нея, че толкова ясно е успяла да спечели доверието на ужасно притеснителната му дъщеря.

Рейвън не искаше да повярва на видяното и реши, че той умело се преструва. Просто този път го правеше заради детето си.

— А и защото предполагам, че това все пак си е работа между жени — продължи в същия дух на преструвки и Рейвън.

Усетила, че баща й се е почувствал малко пренебрегнат в нещо, което наистина има голямо значение и за нея, и за него, Саманта се върна към следобедните събития:

— Тъй като Рейвън не бе включена в списъка на моите придружители, тя трябваше да убеди директорката, че не е крадец на деца.

— Явно е била много убедителна.

— Беше направо велика!

Ник отново погледна с гордост и увереност към Рейвън.

— А ти как се чувстваш, Сам? — запита той нежно.

— Отлично — отговори тя. Думите на Рейвън наистина я бяха накарали да се почувства така, „въпреки голямото събитие, вътрешно си оставаш същата“.

 

 

Тримата седяха край масата на ухаещата на рози веранда и вече говореха за най-различни неща. След известно време Саманта съобщи, че ще потърси приятелките си, които сигурно вече се бяха върнали от училище, за да сподели с тях вълнуващата новина.

— Ами баба ти?

— О, първо ще се обадя на нея.

После Саманта ласкаво се обърна към Рейвън:

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш… и за всичко останало.

— Пак заповядай.

Веднага щом момичето излезе, и Рейвън понечи да си тръгне.

— Недей — помоли тихо Ник. — Не и преди да съм ти обяснил.

Рейвън спря, но не се обърна към него.

— Аз съм разбран човек, Ник. Не ми трябват обяснения.

— Мисля, че ти трябват — каза той настоятелно и застана пред чернокосата глава, която не се повдигна да го погледне. — Само ме изслушай, моля те. Когато ти разказвах за Деандра, споменах, че сме били влюбени от колежа и сме започнали без нищо, единствено с планове за бъдещето си. Всъщност когато се запознахме, вече бях много богат. За Деандра имаше значение състоянието ми. Това бе единственото нещо, което я интересуваше. И макар че не бях нито толкова наивен, нито толкова влюбен, тя все пак ме измами. Успя да ме убеди, че ме обича и че споделя моите мечти да имам деца.

Успя да ме убеди. Думите се забиха като стрели право в сърцето й. Само минути по-рано говориха колко убедителна е била самата тя пред директорката на „Уестлейк“. Жената наистина бе повярвала, че Рейвън е почти член на семейството, а не изнудвач за пари.

Но Рейвън Уинтър не бе член на фамилията Голт. В действителност Ник старателно бе укривал от нея истината, страхувайки се, че ако разбере за неговото богатство, ще се опита да открадне каквото си пожелае, включително сърцата на децата му.

Рейвън моментално разбра всичко. Когато бе я срещнал за пръв път да бяга в марковата екипировка за джогинг, Ник си бе направил заключението — и правилно! — че за нея материалното положение е от значение После тя му бе разказала и истината за измъчваното бедно малко момиче, което въпреки всичко отчаяно се бе стремило да бъде прието от мъчителите си. Дотолкова, че след много години посети организираната от тях среща с надеждата поне сега да ги впечатли. Ник, естествено, си бе направил извода, че ако знаеше за богатството му, и тя като Деандра би направила всичко възможно да се вмъкне трайно в неговия живот.

Нямаше ли логика в подобен начин на ръзсъждение? Нима Рейвън Уилоу Уинтър не бе прекарала целия си живот в опити да направи точно това?

Да, но не и за пари. А заради едната любов.

Как би могла да вини Ник, че не й вярва? Как би могла да го убеди в това, че не е само една красива жена, която си е продавала тялото на всеки пожелал я богаташ, че винаги е търсила единствено любов и че е опознала любовта едва когато е срещнала него?

Не можеше. Не можа да сдържи и рукналите сълзи, които още от неделята пареха очите й.

— Трябва да тръгвам.

Преди още да е направила и крачка, Ник я задържа.

— Трябваше да разбера твоите чувства към мене и момичетата, преди да ти кажа истината за финансовото си състояние.

— Знаеш какво изпитвам към вас.

Рейвън стоеше с все още наведена глава, впила поглед в гърдите му. Ник хвана нежно брадичката й и я повдигна, за да погледне в очите й.

— Мислех, че зная чувствата ти към нас, Рейвън, но сега ти се опитваш да си отидеш. Моля те, не си тръгвай. Остани за вечеря с нас. Ще си направим тържество за Сам.

В премрежените от сълзи очи се прокраднаха искрици надежда.

— Съгласна? — Той целуна мокрите страни.

Рейвън кимна. Нямаше избор. Поканата бе за нещо повече от вечеря — беше покана за включване в неговото семейство.