Катрин Стоун
Даровете на любовта (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Сиатъл, Вашингтон

Петък, 21 март

Още във вторник Лоурънс се обади на Керълайн, за да я уведоми за състоянието на кученцата и да я попита къде и кога би желала да отпразнуват вече отминалия рожден ден. Споразумяха се за петък вечерта. В четвъртък Кети и кученцата си отиваха при своя собственик, а на другия ден си заминаваше и Минди. Керълайн избра заведението „Спейс Нийдъл“.

През следващите две вечери се чуха отново, за да потвърдят уговорката си. Лоурънс звънеше в единадесет вечерта, след като приготвеше за сън дванадесетте си кучета.

Макар че обикновено си лягаше около десет, тя го увери, че може да се обажда дори и след единадесет часа. Възбудата от очакваното позвъняване я държеше будна и пълна с енергия до уреченото време. Сгушена в уютната топлина на леглото си, Керълайн притваряше очи, за да се концентрира по-добре върху неговия глас, и изобщо не чувстваше умора.

Говореха с часове, скачайки без усилия от тема на тема, макар че и тя самата не можеше да си обясни как така без затруднения се бяха пренесли от Смарагдовия градски купол към египетските пирамиди или как всяка една тема по някакъв начин бе свързана с избора на име за нейното кученце.

Прекараха часове в обсъждане на плюсовете и минусите на имената Фрекълз, Джинджър, Клеопатра, Кловър и Мафин. Разбира се, тя се нуждаеше от неговия съвет. Като ветеринар той най-добре знаеше кое име е по-подходящо за куче и кое не става. Спираха се на всяко хрумване поотделно и Лоурънс никога не прояви нетърпение.

Елиът бе достатъчно тактичен, за да не каже, че решението си е нейно, защото кученцето си е нейно… Проявяваше съпричастност, сякаш те двамата носеха обща отговорност за новия мъничък живот.

Накрая, в четвъртък, преди да си пожелаят лека нощ в два часа сутринта, се спряха на „Жулиета“. Нямаха предвид героинята от „Ромео и Жулиета“. Просто името бе красиво, звучеше авторитетно, а по-късно — в зависимост от нрава на храброто създание, което бе успяло да оживее, можеше да се сведе до „Джули“ или по-краткото „Джул“.

 

 

— Още ли ти допада „Жулиета“? — попита Лоурънс, докато вземаха с колата краткото разстояние между къщата й на булевард „Куин Ан“ и центъра на Сиатъл.

— Естествено. А на тебе?

— Харесва ми.

Бяха резервирали за осем часа маса във въртящия се елегантен Зелен салон, който се намираше на последния етаж на „Спейс Нийдъл“. По това време на деня пастелният пролетен здрач над белите планини вече бе изместен от черното було на нощта, но в тъмнината можеха да се насладят на блестящия като скъпоценен камък Смарагдов град.

Не съжаляваха за късното си тръгване, защото валеше и още през деня гъста мъгла забулваше забележителностите.

В такова време повечето хора биха отказали резервацията си, но не и Керълайн. Дори реши, че може би такова време бе най-подходящо, за да се оцени наистина красотата на града. Изливащият се дъжд омекотяваше и същевременно засилваше, усещането от възприемането на пейзажа, като прикриваше заострените силуети на сградите и изкарваше на преден план блещукащите светлинки върху тях. Проникващите лъчи се гонеха с дъждовните капки, пронизваха ги с блясъка си и ги пръскаха върху нощното небе като милиони мънички дъги.

— Прекрасно! — възкликна Керълайн, запленена от омайната игра на вода и светлина.

— Да — съгласи се Лоурънс. — Много е красиво.

Гласът му бе дълбок, кадифен и нежен. Пред звука на същия този глас тя притваряше очи в среднощната тъма на последните няколко дни, за да му се наслаждава по-добре. На няколко пъти Лоурънс се бе засмял — а той рядко се смееше — а тя с учудване откри, че е много секси.

Думите на нейния кавалер я накараха да се обърне изцяло към него. На светлината на запалената свещ в погледа му се четеше нескрито желание. Керълайн си пое дълбоко дъх, опитвайки се да спре напускащата я смелост. Ненадейно откри, че окончателно се е извърнала към Лоурънс и приветства открито и смело това негово чувство, отговаряйки му със същото.

— Много си красива, Керълайн.

Казани от някой друг, тези думи щяха да я разсмеят. Красива? Тя? Не! Беше здрава, добре запазена за четиридесетте си години и по патрициански внушителна. Красива — обаче не.

Но тъмнозелените очи, които я галеха ласкаво, бяха напълно сериозни. И ето че за пръв път през живота си Керълайн Хоуторн наистина се почувства красива.

— Благодаря — промълви тя. — Ако съм красива, Лоурънс, това е заради теб… за теб.

В дъждовната пролетна вечер, месеци преди туристическия сезон, не ги притесняваше никой. Нямаше клиенти, очакващи нетърпеливо да се освободят места край прозореца на въртящия панорамен ресторант. Керълайн и Лоурънс се хранеха бавно, наслаждавайки се повече на разговора си, отколкото на менюто. Времето минаваше, но желанието им да бъдат заедно нарастваше.

След дълго мълчание, изпълнено със смели усмивки и неприкрити желания, Лоурънс прошепна с пресипнал глас:

— Да тръгваме.

 

 

— Виж ти, виж ти, каква чудесна изненада!

Гласът принадлежеше на Мартин Сойър, влиятелния бизнесмен, който след като сам не бе успял да вкара Лоурънс в политиката, бе потърсил за помощ Керълайн с нейните забележителни способности да убеждава.

— Керълайн и Лоурънс… най-накрая заедно и… явно си прекарват много добре.

Последното се отнасяше за ръката на Лоурънс, която, подпирайки нейната по пътя към асансьора, създаваше впечатление за нещо повече от обикновено кавалерство — за любов.

— С господин Елиът се срещнахме случайно, Мартин — започна да обяснява Керълайн. Но вече бе късно. Тя го разбра по отдръпването на неговата ръка от нейната.

— Обаче сте се срещнали. Това е най-важното.

В този момент жената на Мартин го подсети, че оберкелнерът е готов да ги ескортира до тяхната маса. Минути по-късно Лоурънс и Керълайн се спуснаха надолу с асансьора.

Навън магията на ненаситното желание си бе отишла. Дъждовните капки, наподобяващи само до преди малко милиони нежни дъги, сега изглеждаха безцветни, студени и пронизващи.

 

 

Потеглиха смълчани. В главата не Керълайн се въртяха хиляди обяснения, но тя предпочиташе да не отклонява вниманието му от хлъзгавите и тъмни улици.

Лоурънс гледаше внимателно в пътното платно, но напрегнатите мускули на врата и брадичката му издаваха, че мислите му все още бяха при „Спейс Нийдъл“ и нескритото удоволствие на Мартин Сойър, че тя се е заела с убеждаването му да се кандидатира.

— Влез, моля те — каза тя, когато колата спря плавно пред дома й.

Елиът кимна решително, сякаш искаше да покаже, че е възнамерявал да направи точно това, за да сподели натрапчивите си мисли.

— Държа да знаеш, че се срещнахме случайно — започна Керълайн веднага след като съблякоха подгизналите си от дъжда шлифери и влязоха във всекидневната.

Той застана до прозореца и се загледа навън. Съзерцаваше издигащата се величаво към небето сграда на „Спейс Нийдъл“ и… си мислеше за породилото се на светлината на свещите желание, което се бе оказало само още един неосъществим блян.

— Мартин наистина настояваше аз да те убедя да се захванеш с политика. Поради тази причина бях гледала двадесетминутното предаване по канал 20/20 и затова знаех кой си. Но аз му отказах още преди да те срещна. Ето защо той беше така изненадан да ни види заедно. Моля те, повярвай ми, повярвай ми, че не съм те използвала. Никога не бих го направила.

Лоурънс се извърна рязко и тя срещна едно лице с непознато досега изражение. Очите му гледаха с буреносен поглед, вкаменените черти издаваха решителност и безкомпромисност, а когато накрая той заговори, гласът му бе далечен и леденостуден:

— Да ме използваш? — запита той със саркастична усмивка, прикривана досега също като нежността, с която й говореше в късните нощи. — Ти не ме използваш, Керълайн. Нямам какво да ти дам. Нямам нито едно проклето нещо, което би послужило някому. Аз съм използвачът, Керълайн. Аз съм този, който те използваше.

— Това не е вярно!

— Вярно е. Ти даваше, а аз вземах, макар и през цялото време да знаех колко егоистично постъпвам. Но — гласът му омекна — имаш ли някаква представа колко хубави бяха за мен нашите разговори?

— Да, имам — отговори тя с избликнала нежност. — Имам, защото и за мен беше така.

Той сякаш чу думите й и дори в очите му просветнаха пламъчетата на неговата страст. Но всичко продължи само миг и погледът му отново потъмня.

— Аз съм празен, Керълайн. Знаеш го, и знаеш защо. Ти ме изпълваше с твоето щастие, ентусиазъм, радост и аз ти позволявах да го правиш.

Тя пламенно реагира:

— На тръгване от ресторанта, преди да налетим на Мартин, имах усещането за нещо повече, което… и двамата желаехме.

— Но Мартин ме накара да си припомня кой съм. Моето истинско аз не е мъжът, в който се превръщам с тебе. Заради тебе.

— Не виждам нищо лошо в мъжа, който е с мене.

— Освен, че той не е истински. Това е само една празна черупка, запълнена от тебе.

— Грешиш! Ти си внимателен, ласкава и раним, и… това няма нищо общо с мене.

— Има. Вниманието й нежността са просто отражение на същите тези твои качества. Повярвай ми, Керълайн. Познавам се достатъчно добре.

Да, той се опитваше да се сбогува с нея. Вярваше искрено, че няма какво да й предложи. Щеше да си отиде без никога повече да се завърне. Колкото повече осъзнаваше това, толкова по-ясно й ставаше какво всъщност означава да изгубиш някой, когото наистина обичаш. Вече усещаше настъпващите празнота и самота, макар и несравними с изпитаното и преживяното от него през всичките онези години от живота му.

Той се запъти към гардероба, за да вземе палтото си.

— Лоурънс, моля те!

Отчаяният й вик го спря и той се обърна изплашено към нея.

— Моля те, не си отивай! Ако с мене се чувстваш по-малко самотен, по-малко празен, тогава…

— С теб се чувствам прекрасно, Керълайн — потвърди той. — Прекрасно.

— Но същото усещам и аз…

— О, Керълайн — прошепна той с глас, в който се бореха страстта и отчаянието. — Не искам да те нараня.

„Как би могъл да го направиш?“ — питаше го безмълвно тя, въпреки че знаеше отговора. Не, имаше един начин да я нарани. Много отдавна бе отдал сърцето си на Клер — жената, заради която бе успял да оцелее цели седем години на заточение. Жената, пред която дори след нейната смърт се бе заклел да открие тяхната изчезнала дъщеря.

Керълайн знаеше, че може да бъде наранена. И все пак тя се приближи към него и смело потърси неговите измъчени и молещи очи.

— Не се страхувам, че ще ме нараниш Лоурънс. Ужасявам се от това, че би могъл да си отидеш и никога вече да не се завърнеш. Моля те, не прави това. Остани, моля те… при мен.

— О, Керълайн… — Той зарови силната си ръка в нейната лъскава, гъста коса и за пръв път целуна леко отворените й в трепетно очакване устни.

Нежната целувка и ласкавите пръсти пробудиха в нея непознати досега, прекрасни чувства: желание, страст, потребност. За пръв път в живота си тя получаваше възможност да осъзнае наистина техния смисъл.

„О, любими, как жадувах за твоето докосване.“

Керълайн имаше зад гърба си седем години брак и още дванадесет години развод, с няколко чисто сексуални връзки. Всичко започваше с приятелство, но след физическия контакт се опорочаваше и губеше смисъл. И все пак тя, със своите четиридесет години, можеше да се счита за жена със „сексуален опит“. Но никога, никога досега не бе изпитвала тези великолепни чувства на топлина, страст и желание да го има до себе си. Това наистина бе нещо съвсем ново за нея.

Не и за Лоурънс. Той знаеше какво е да отдадеш себе си на жената, която обичаш. С Клер се бяха любили за последен път часове преди пътуването му към джунглата на Виетнам и оттогава интимността им се бе превърнала само в скъп спомен. Мъжът, чиято изключителна дисциплина му бе помогнала да понася седем години тясното пространство на затворническата килия, смело бе понасял и повика на сексуалните си потребности. Но сега, след толкова години на въздържание, дълго потисканите желания бяха по-освободени и по-силни отвсякога. И двамата искаха нещо много повече от обикновеното вплитане на изгарящи от страст тела.

 

 

Любиха се в леглото, където през последните три нощи Керълайн бе заспивала, люляна от топлината на неговия глас. И тогава, и сега тя се чувстваше добре в тъмнината, наслаждавайки се единствено на неговия прекрасен образ, който носеше в сърцето си.

Откриването на този мъж и пламналата помежду им страст сами но себе си вече бяха много. Всичко бе станало ненадейно и сега неговите жадни тъмнозелени очи обхождаха бавно, с лакомо желание нейната голота. А и самата тя имаше какво още да научи за собствената си пробудена страст. Колко далече щяха да стигнат те двамата? Щеше ли да им стигне смелостта?

Понесли се в неспирния танц на любовта с всяка следваща стъпка изпитваха по-голяма радост, интимност и увереност. В душите им звучеше омайна музика, мелодия, в чийто ритъм се вплита техните взаимно нашепвани имена.

 

 

Керълайн се събуди в шест сутринта. Бе заспала дълбоко в разхвърляното и омачкано от любовната игра легло, а сега намираше завивките опънати, без всякакви следи от нощни страсти. Тя самата лежеше завита уютно и топло с юргана си.

Изпод пердетата се прокрадваха първите игриви лъчи на слънцето. Бе толкова рано, а него вече го нямаше…

Рязко отметна завивката и се хвърли към прозореца. През открехнатото перде я посрещна прекрасен и окъпан след дъжда пролетен ден. От бурята бе останал само далечен спомен.

Колата на Лоурънс стоеше все още паркирана долу, на улицата. Но посланието на старателно опънатите завивки бе ясно като деня навън: той възнамеряваше да си отиде преди още да е станала. Щеше да я напусне така, сякаш никога не е идвал.

Керълайн грабна от близкия стол хавлията си на цветя, стегна я до болка на кръста и хукна към стълбището, като решеше по пътя разрошената си гъста коса.

Вече преполовяваше пътя, когато внезапно хрумнала й мисъл я накара да забави крачка. Предишната вечер Лоурънс бе опитал да си отиде, но остана, защото изпитваше силно физическо привличане. Ето че сега се опитваше да направи същото, но страстта му вече бе задоволена и…

Не, тя нямаше да го моли повече. Просто щеше да се сбогува с него.

Той пишеше нещо на кухненския плот. Керълайн остана безмълвно загледана в този страшно красив мъж, който под прикритието на мрака бе събудил в нея повече страст от всеки друг досега. Все още усещаше неговото мускулесто, слабо тяло. Снощи не бе успяла да го види в тъмното, но бе опознала неговата страст и очертанията на множеството му белези.

— Здравей.

Лоурънс се изправи и погледна към нея. Миг след това изненадано, но приветливо й се усмихна.

— Добро утро.

Миналата нощ Керълайн предпочете тъмнината, защото се притесняваше от силното желание в очите му. Но сега забеляза в тях същата ненаситна страст, независимо че той вече знаеше всичко за нея и нейните желания.

— Пишех ти бележка.

Керълайн кимна с глава. Значи, се сбогуваше учтиво. Типично в негов стил. Имаше обаче още нещо, което тя трябваше да направи, преди да е оставил посланието си.

— Снощи не използвах никакви контрацептиви, но…

— Ние не използвахме никакви контрацептиви, Керълайн.

— Исках само да те предупредя, че няма от какво да се страхуваш — каза тя, но не можа да продължи мисълта си, прекъсната от странния поглед в очите му. Вместо облекчение, в него бе изписана тъга, сякаш Лоурънс бе разчитал на това тяхно взаимно нехайство.

Може би любовната им игра без предпазни мерки бе за Лоурънс, както и за нея, преднамерен избор?

Тя определено не желаеше да се предпазва от този невероятен човек и изключителен баща. Би било прекрасно да има дете от него, но точно в този момент подобни мисли бяха излишни — и най-страстната любовна нощ не би могла да създаде нов живот. Според теориите може да се забременее по всяко време на менструалния цикъл, но Керълайн бе наясно, че това не се отнася за нея. Този месец възможността да зачене бе отминала.

Лоурънс обаче не знаеше този факт. Нима човекът, който на седемнадесет години е внимавал да няма дете преди да се ожени, бе станал небрежен тридесет години по-късно? Или бе направил съзнателен избор, като бе дал една нощ безпределна свобода на своята дълго потискана страст?

Може би през изминалата нощ внезапно бе изпитал желание да има дете, но сега — на дневна светлина — съжаляваше? Така и трябваше да бъде, за да не извърши предателство към друго дете — любимата дъщеря, в търсенето на която бе посветил живота си. Ето защо тъгата в очите му бързо се стопи.

— Неподходящо време?

— Да. Имам съвсем точен цикъл. Мензисът ми трябва да започне в понеделник и сигурно ще бъде така, защото вече чувствам някои симптоми.

— Като?

Керълайн потрепера, сякаш той отново я докосваше, за да се впуснат в омайното пътуване, започнало с нежна целувка и достигнало до екстаз. Защо се чувстваше така, като че ли Лоурънс я галеше? Защото неговият въпрос излъчваше подобна интимност. Искаше да знае повече за нея: за тайните на нейната утроба и как така тя й подсказваше, че вече е късно да заченат дете.

— Като… подуване в долната част на корема. А и гърдите ме болят.

Внезапно по лицето му се изписа силна загриженост.

— Нараних ли те снощи, Керълайн?

— Не — увери го тя тихо, спомняйки си огнените му ласки. Тя бе завладяна, пленена и обладана от него, но въпреки силата на мощното му тяло и страстта му, не бе изпитала ни най-малка болка. — О, Лоурънс, изобщо не си ме наранил.

— Не съм го правил дълго време.

— Аз също — усмихна се тя. — Въпреки това мога да си осигуря някакво контрацептивно средство. Гинекологът ми е приятел и ме е снабдил с рецепта за всеки случай. Щом отворят аптеките, веднага…

Думите заседнаха в гърлото й. Тя бе изтичала след Лоурънс, за да се сбогуват, а се заговориха толкова непринудено, че забрави за какво всъщност го бе последвала и сега нахално го занимаваше с някаква си рецепта.

— Да ти кажа ли какво пишех в бележката? — запита той нежно.

— Беше покана, Керълайн.

— За какво?

— Възнамерявах да ти оставя покана за редица неща, между които можеш да избираш според вкуса си. Но сега, след като си будна, ще започна с нещо, което дори не съм планирал. Тази седмица официално не съм на повикване, но се съгласих да посетя една къща, един обор и една конюшня. Първата от тези задачи трябва да свърша днес, в осем и половина сутринта. Ще бъда доволен да ми асистираш.

Лоурънс се усмихна на сияещите очи срещу себе си.

— След това мислех, че можем да посетим Жулиета. Няма да повярваш колко много е пораснала само за шест дни. После предлагам да отидем до търговския център, където ще ти изпълнят рецептата, а аз междувременно ще напазарувам малко храна за един пикник. Миналата нощ видя поляната, но през деня тя е невероятно красива. Освен това има още една поляка над потока през гората. За нея знаем само аз и сърните.

Лоурънс замълча, но вътрешно се наслаждаваше на внезапно изникналата пред очите му картина на поляната. „Ще се любим там, Керълайн. На дневна светлина, сред море от диви цветя. Нашата любов ще бъде както миналата нощ и дори още по-чувствена, защото вече се познаваме. Ароматът на цветя и окъпани от дъжда борове ще се носи над нас във въздуха, гален от ласките на пролетното слънце. И днес, Керълайн, вече ще се гледаме, когато правим любов,“

— По-късно, за вечеря, можем да отидем до Снокуолмския водопад, а утре сутринта, стига да се измъкна от леглото без да те събудя, ще прескоча до пощата и за кроасани… Керълайн? — Лоурънс вече знаеше отговора й, заблестял в нейните очи. И все пак изпитваше потребност да чуе и думите й.

— Приемаш ли някое от тези предложения?

Не му отговори веднага. Не можеше. Все още витаеше далече, на поляната с диви цветя, където щяха да я галят ласките на слънцето, неговите настоятелни устни и жадните му очи. Той щеше да види нейната гола страст, а тя — истината за неговите белези и…

Тъмни сенки в неговите очи я откъснаха от образите на изпълнената с аромата на борове любовна игра. Все още неполучил отговор, Лоурънс не можа да прикрие прокрадналата се в него неувереност… сякаш той също се притесняваше за предстоящите откровения на дневната светлина… сякаш би могла да бъде отблъсната от видяното.

— Всичко ми допада, Лоурънс — прошепна тя. — Всичко.