Катрин Стоун
Даровете на любовта (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кодиак, Аляска

Вторник, 28 март

Джейсън пристигна в хотела на Кодиак — „Уестмарк“, почти в полунощ, но нямаше търпение да види къде живее тя и да се увери, че е в къщата си, спи спокойно и сънува сладки сънища. След кратко колебание се подчини на нетърпеливите си импулси.

Мизерната къщичка на Холи се намираше на около четири мили извън града, в края на тесен път, който я отделяше с около половин миля от най-близките съседи. Пътуваше се през гъста гора от величествени борове. Когато стигна колибата, Джейсън разбра, че всъщност този горски път лъкатушеше покрай крайбрежната ивица. Морето долу блестеше като сребро, галено от лунните лъчи, които успяваха да пробият завесата от облаци.

Джейсън очакваше да го посрещне ярката светлина на вратна лампа, която като страж би пропъдила всеки неканен посетител от изолираното място в горската тъма, където живееше Холи. Вътре в колибата светеха обаче множество ярки лампи, а през отворените пердета на прозорците се прокрадваше топлина, която сякаш канеше да спреш и влезеш вътре.

Забеляза Холи веднага. Нейната златна коса примамваше като ярък сигнален огън. Бе на канапето във всекидневната, облечена в халат за баня, оцветен в лилаво и бледомораво. Дрехата придаваше доста съблазнителна закръгленост на нейното иначе слабо телце.

Холи се бе сгушила, но позата й издаваше по-скоро напрежение, отколкото блаженство. Наведената й глава подпираше челото в коленете, обгърнати с ръце и придърпани възможно по-близо до тялото. Седеше неподвижно, но несъмнено бе будна, притеснена и нащрек. От какво? Какво я плашеше толкова? От мястото на наблюдението си Джейсън забеляза и друго — бе много самотна.

Той реши да почука направо по стъклото. Така тя веднага щеше да го забележи и да не се притеснява от среднощни натрапници.

На тихото му почукване тя реагира поразително. Тялото й настръхна от ужас и застина разтреперано. Ръцете й се отпуснаха и посегнаха към нещо, което не можеше да се види. Холи отметна назад косата си и Джейсън съзря нейните трескави и посивели, почти изгубили цвета си буреносни очи, извърнати не но посока на шума, а впили поглед в нещото отпред, към което се протягаха и ръцете й.

И точно тогава се разнесе ужасен, животински рев. Джейсън реши, че сигурно е чул воя на блъскащия се в дърветата вятър или призрачния крясък на далечна чайка.

Но не, невъобразимите звуци дойдоха от ярко осветената колиба, проникнаха през прозорците с агонизираща яснота и донесоха до ушите на Джейсън отчаяни думи:

— Моля те! — крещеше Холи, — моля те, не я убивай!

Джейсън почука отново и по-високо, опитвайки се да отвлече вниманието й от ужасното видение.

— Холи!

— Моля те, спри… Моля те, не я убивай…

Джейсън Коол бе станал неволен свидетел на сцена, над която нямаше никакъв контрол и това предизвика у него болезнено усещане за безпомощност. Потресен, той хукна към вратата, решен да влезе на всяка цена и да прекрати тази агония.

Беше отключено и това ясно доказваше, че в своята отдалечена горска колиба Холи не се страхува от крадци, изнасилвачи или убийци, които спокойно можеше да се нахвърлят върху нея. Липсата на ключалка говореше още, че какъвто и да бе кошмарът на тази самотница, той не можеше да бъде спрян с катинари или вериги.

За момент Джейсън си помисли, че може да не е видял присъствието на някой неканен гост. Тази ненадейна мисъл го обнадежди, защото при всички случаи щеше да се справи по-добре с жив враг, отколкото с видения.

Всекидневната обаче бе празна. Холи вече не крещеше, а ужасена, само нижеше объркани и неясни думи, докато сивите й очи свидетелстваха за някакво видение, което би могло да бъде единствено сцена на смъртта.

Джейсън приклекна пред нея, разделяйки я от невидимия за него призрак. Очилата с металните рамки ги нямаше и той се вгледа състрадателно в помръкналите очи и в тъмните кръгове под тях, говорещи за хронично недоспиване.

— Холи, аз съм! Джейсън.

Тя не го виждаше, вторачила поглед някъде отвъд него, и отчаяно се молеше да бъде пощаден животът на някаква жена. Джейсън се опитваше да спре тази агония, макар и осъзнал кошмарната истина: именно той бе планирал така безпощадно смъртта на героинята в нейната книга. Макар и невероятно, но вината за нейните страдания бе негова.

— Холи, изслушай ме. Саванна няма да умре. Затова съм дошъл. Ще остане да живее щастливо, точно както ти искаше. — Думите му и нежният тон в гласа му сякаш я поуспокоиха и върнаха към действителността. — Каквото и да си видяла, то е било само мираж. Не е истинско и не може да те нарани. Явно не си спала от дълго време. А предполагам, и отдавна не си яла. Вероятно умората, изтощението…

Джейсън обгърна леденостудените й бледи ръце в топлината на своите.

— Холи? Мисля, че вече можеш да ме чуеш. Аз съм, Джейсън, и съм дошъл, защото…

— Джейсън?

— Здравей — поздрави той нежно. — Истински съм, Холи. Наистина се намирам тук, в твоята колиба в Кодиак. Другото… каквото и да е то… не е истина.

Истина е. Тази мисъл порази нейното изтощено съзнание, опитващо се със сетни сили да се бори с кошмара.

Тя отмести очи от неговата успокояваща усмивка и насочи погледа си към топлината на своите ръце — неговите ръце. За последен път бе докосвана от ръцете на майка си, която я галеше в предсмъртното си сбогом. Сега, след седемнадесет години, някой отново докосваше Холи Елиът и от него се излъчваха толкова нежност и любяща топлота…

Неочаквано тя се дръпна рязко, сякаш опарена от огън.

„Аз съм луда — припомни си тя. — И сега моята лудост си проличава съвсем ясно.“

Даде си сметка, че бе помислила почукването но прозореца за пистолетен изстрел, но и това не я успокояваше, защото го отдаде на моментно просветление в лудостта си. Затъваше все по-дълбоко в спомени и вече трудно различаваше въображаемото от действителното.

Седемнадесет години Холи успяваше да контролира спомените си, държейки ги в състояние на покой — на същото място между живота и смъртта, където се намираше и тя самата. Но след завръщането й от Лос Анджелис спомените се съживиха, набраха енергия и станаха агресивни. Зъбеха се отмъстително, ловко отбягвайки затвора в нейното съзнание, и все повече и повече заживяваха с нейния живот.

Непрекъснато имаше халюцинации. Виждаше в стаята Дерек, майка си и близнаците — истински, триизмерни и дори по-ясни, отколкото през онази далечна нощ на смъртта. Тя наистина ги виждаше, чуваше гласовете им.

— Холи? Помниш ли какво се случи? Можеш, ли да ми разкажеш?

Тя вдигна уклончиво рамене.

„Кажи му — подтикваха я спомените. — Разкажи му всичко. Нека сам се увери колко си луда.“

Спомените искаха не само да прогонят нежността от очите на Джейсън, но и да го откъснат завинаги от Холи. Те я желаеха единствено за себе си, за да разиграват отново и отново пред нея своята кървава сцена на ужаси и смърт.

— Молеше се за някаква жена да не бъде убита. Това Саванна ли беше, Холи? Ако е така, повече не е необходимо да се притесняваш. Дошъл съм тук, за да те уверя лично, че няма да променям щастливия край на книгата.

— Не беше Саванна.

Тя наистина бе ходила до Лос Анджелис да го помоли за пощада на героинята си, но не направи нищо. Навреме бе разбрала колко глупаво би прозвучала една такава молба. Просто в Лос Анджелис бе получила кратко просветление сред собствения си океан от лудост.

— Благодаря, но… не трябва да нравиш това само заради мене. Постъпи както желаеш и както намираш за най-правилно.

— Точно това намирам за най-правилно.

Що се отнася до желанията му, той копнееше да получи нейното доверие, игривите синьо-зелени пламъчета — там, където сега цареше сивота. Искаше нейната сияйна усмивка, изпълнена с щастие и любов, и ръцете й отново в своите. Искаше двамата да почувстват топлината на телата си. Джейсън вдигна поглед към нейното изтощено лице и разбра колко трудно й бе дори да говори.

— Освен това намирам за правилно и да поспиш. Да се наспиш добре.

Тя кимна обнадеждена. Толкова дълго не бе спала… Може би спомените й нахлуха в нейното ежедневие именно защото ги бе лишила от техните нощни набези в сънищата й. Може би щеше да спре лудостта, ако само започнеше да спи.

— Холи, ако нямаш нищо против, ще остана тук тази нощ. Това канапе изглежда доста удобно.

Тя не можа да скрие притеснението си, което той отдаде първоначално на нейната загриженост за удобството на госта, но после разбра, че всъщност не искаше той да остава.

— Свикнал съм да спя на дивани. Случвало ми се е често в студиото, когато се занимаваме с корекциите. О кей?

След един миг на колебание тя поклати в знак на съгласие главата си и Джейсън усети в гърдите си на неподправена радост.

Без никаква съпротива тя го оставяше да спи в къщата. Не беше ли това прекрасно начало към печелене на нейното доверие?