Тереза Медейрос
След полунощ (5)

4

Луната беше вече съвсем ниско на небето, когато сестрите Кабът най-сетне се сбогуваха и напуснаха градската къща на виконта. Фина мъгла висеше над тревата и в короните на дърветата и отнемаше от угасващата нощ всички остри ъгли и ръбове. Даже стъпките на винаги забързаната Порция отекваха по-бавно. Каролайн очакваше малката сестра да заспи на рамото й още преди каретата да потегли. Самата тя едва потисна една прозявка, когато леля Мариета се опря тежко на ръката на лакея и се качи в овехтялата си карета.

— Мис Кабът? — И трите сестри се обърнаха рязко, когато от ниския каменен зид до тротоара се отдели мъжка фигура. Кафявите очи бяха устремени към Каролайн. — Моля да ме извините, ако съм ви уплашил, но се питам дали ще намерите минутка за мен?

Констабъл Ларкин застана пред каретата с шапка в ръка. Очевидно беше седял на стената в продължение на три часа и беше чакал да излязат. Ако се съдеше по сенките под очите, това не беше първата му безсънна нощ и сигурно нямаше да е последната.

За изненада на Каролайн думата взе Вивиан.

— Аз на твое място не бих говорила с него, Каролайн. Не е прилично мъж да заговори млада дама на улицата.

— Той е полицай, мила, не сериен убиец — отговори меко Каролайн. — Защо вие двете просто не ме почакате с леля Мариета в каретата? Няма да трае дълго.

Вивиан се забави, колкото да хвърли гневен поглед към мистър Ларкин, после изкриви неодобрително меките си розови устенца и се качи в каретата.

Каролайн се отдалечи на няколко крачки, за да не чуват разговора й с мистър Ларкин. Отдавна знаеше, че Порция е в състояние да подслушва интересни разговори, които изобщо не са предназначени за ушите й, от сто стъпки разстояние.

— Ще ви бъда благодарна, ако не ме забавите, констабъл. Трябва незабавно да отведа сестрите си в дома на леля ни. Те не са свикнали да остават навън до ранни зори.

Макар да се стараеше много, Ларкин не можа да скрие копнежа в очите си, когато бегло погледна към каретата.

— Виждам, че се отнасяте много сериозно към отговорността си за доброто на момичетата, мис Каролайн. Тъкмо поради тази причина реших да говоря с вас. Правя го, за да ви помоля да внимавате много за мис Вивиан. — Той въртеше шапката в ръцете си и избягваше погледа на Каролайн. Силните пръсти се плъзгаха несъзнателно по ръба. — Макар че познавам сестра ви едва отскоро, тя заслужи най-дълбокото ми уважение и никога няма да си простя, ако й се случи зло.

— Мога да кажа същото и за себе си, констабъл. Точно поради тази причина ви моля да престанете със загадъчните намеци и просто да ми кажете: имате ли доказателства, че лорд Тревелиън представлява заплаха за моята сестра или за някоя друга жена? Истински, убедителни доказателства, не предположения.

Мъжът рязко вдигна глава. Очевидно не беше очаквал тя да заговори направо и това го извади от равновесие.

— Може би трябва да попитате него какво се случи с младата жена, която ухажваше. Впрочем, тази жена учудващо прилича на сестра ви.

„Когато видя Вивиан за първи път, той побледня, сякаш бе видял призрак.“

Като чу в главата си кресливия глас на леля Мариета, Каролайн усети как по гърба й пробяга студена тръпка.

— Предпочитам да попитам вас.

— За съжаление аз не знам отговора. Елоиза Маркъм изчезна безследно преди повече от пет години. Загадката около изчезването й никога не бе разгадана. В крайна сметка семейството й реши, че не е била благосклонна към ухажването на Кейн и е избягала с някой беден безделник в Гретна Грийн.

Беше трудно да си представи, че някоя жена няма да отговори с радост на ухажването на Кейн.

— Но вие не вярвате в това, така ли?

Мълчанието на констабъла беше достатъчен отговор. Каролайн въздъхна.

— Имате ли някакво доказателство, че лорд Тревелиън може да бъде държан отговорен за изчезването на младата дама? Или за някое от другите изчезвания, за които споменахте?

Ларкин не се помръдваше. Погледът му беше устремен право в лицето й.

— Вместо да ме разпитвате, мис Кабът, по-добре се запитайте защо се чувствате задължена да го защитавате?

Каролайн вирна брадичка. За втори път през последните няколко часа я обвиняваха в това.

— Аз не го защитавам. Просто отказвам да унищожа надеждите на сестра си за светло и безгрижно бъдеще, след като вие нямате никакви доказателства в подкрепа на подозренията си.

— Как да събера доказателства срещу фантом? — Ларкин улови тревожния поглед на Каролайн към каретата и понижи глас. — Как да преследвам мъж, който се движи като сянка в нощта?

Каролайн избухна в смях, опитвайки се да си внуши, че само умората й е виновна за този почти истеричен изблик.

— Какво искате да кажете, констабъл? Нима вие — човек, очевидно решил да посвети живота и делата си на всевластната логика и търсенето на истината — също вярвате, че виконтът е вампир?

Ларкин вдигна поглед към един от тъмните прозорци на третия етаж на къщата и лицето му помрачня още повече.

— Не знам точно какъв е. Знам само, че където и да отиде, смъртта го следва по петите.

При нормални обстоятелства думите му щяха да предизвикат смях. Но тя се намираше в непознат град, ранните утринни часове бяха студени и неприятни, стоеше пред къщата на мъж, който бе завладял сетивата й… Каролайн потръпна и се уви в наметката си.

— Изказването ви подхожда по-скоро на фантастичното перо на Байрон, мистър Ларкин.

— Може би Байрон просто иска да покаже, че не всяка загадка се решава единствено с помощта на логиката. Ако наистина сте загрижена за доброто на сестра си, настойчиво ви съветвам да направите същото.

Той нахлупи шапката си и се обърна да си върви.

— Не мога другояче, освен да се запитам дали зад вашите подозрения не се крие личен мотив, мистър Ларкин. Споменахте, че сте били в университета заедно с виконт Тревелиън. Може би това е просто вашият начин да си отмъстите на един стар неприятел.

— Неприятел? — повтори полицаят и рязко се обърна към нея. Устните му се накъдриха в меланхолична усмивка, в очите се появи тъга. — Точно обратното, мис Кабът. Аз обичах Ейдриън като брат. Той беше най-добрият ми приятел.

Той вдигна ръка към шапката си и се отдалечи. Каролайн остана сама в мъглата.

 

 

— По дяволите този Ларкин! — изруга Ейдриън и проследи как констабълът се отдалечи, сякаш не го измъчваха никакви грижи.

Каролайн Кабът стоеше в средата На улицата и изглеждаше като изоставено малко момиче. Мъглата се виеше около нея и жадно лижеше полите на палтото й. Докато Ейдриън я наблюдаваше от сянката на покрива, тя се обърна и устреми загрижен поглед към къщата му. Сивите й очи бяха толкова ясни, толкова остри, че той едва не се скри зад един тухлен комин, преди да осъзнае, че мракът го поглъщаше — както винаги.

Каролайн се извърна и се качи в чакащата карета. Раменете й бяха приведени от изтощение. Докато каретата се отдалечаваше, Ейдриън отиде до ръба на покрива и я проследи, докато зави зад следващия ъгъл.

Стана точно както се беше опасявал. Ларкин я бе издебнал като коварен паяк, надявайки се тя да се заплете в мрежата му. Като се изказа в негова защита, тя се опетни със същото грозно петно на подозренията, развалящи всичко, до което се докосваше. Още преди много време беше свикнал с нервния шепот и страничните погледи, които го придружаваха навсякъде. Не искаше и тя да ги преживее.

— Ето къде си бил! — извика Джулиън и изскочи от един тавански прозорец като тромав дявол. Ейдриън го видя да се олюлява, видя и полупразната графа в ръцете му, пълна с най-доброто му уиски. — Мислех, че си излязъл.

— За какво? — Ейдриън погледна към хоризонта. През последните няколко години беше станал истински експерт в различаването на нюансите от черно към сиво. — Слънцето ще изгрее след по-малко от два часа.

Джулиън се приближи до него и седна на перваза на един комин. В движенията му липсваше грацията, която само преди няколко часа беше омагьосала гостите на Ейдриън.

— И нито миг по-рано, що се отнася до мен — промърмори той и се прозя. — Не знам какво ме изтощи повече — да изричам безкрай помпозни стихове, или да търпя момичето да ме зяпа, сякаш държа в ръце луната.

Суха усмивка заигра на устните на Ейдриън.

— А ти не я ли държиш?

— Не — отвърна Джулиън и вдигна гарафата в подигравателен тост към небето. — Само звездите.

Над главите им постепенно угасваха последните звезди. Изчезващите сенки подчертаваха бледността на Джулиън и тъмните петна под очите му. Ръката, която държеше гарафата, трепереше все по-силно.

Сърцето на Ейдриън се сви от болка. Отдавна познаваше тези признаци.

— Смяташ ли това за умно?

— Във всеки случай е за предпочитане пред алтернативата — отвърна сухо Джулиън и отпи още една глътка. — За една нощ мога да погълна само определено количество полусуров ростбиф. Освен това имам същото право като теб да празнувам. Не чу ли какво каза Ларкин? След като търсихме Дювалие по цялата земя, най-сетне го намерихме. Ще влезе право в нашия грижливо заложен капан.

Ейдриън изпухта невярващо.

— Или сам ще ни заложи капан.

Джулиън се опря на лакти и кръстоса дългите си крака.

— Мислиш ли, че вече я е видял? Или само слуховете за новото ти щастие са го привлекли в Лондон?

— Сигурен съм, че самата представа да намеря щастие в прегръдките на някоя жена го подлудява от гняв. Опитах се да уредя нещата така, че до бала да не може да хвърли повече от бегъл поглед към нея. Това е причината, поради която посещавахме тъмни театри и частни вечерни забави. Искам да го раздразня, а после да го хвана здраво в мрежата, за да не може да ни се изплъзне.

— Какво те кара да вярваш, че ще глътне стръвта и ще ни последва в Уайтшайър?

— Защото половин Лондон ще ни последва в Уайтшайър. Ти знаеш не по-зле от мен, че балът с маски на тайнствения виконт Тревелиън е най-желаната покана на сезона. А Дювалие никога не е можел да устои на перспективата да има голяма публика.

Джулиън се наведе да изтрие някакво петно от ботуша си и избра следващите си думи с голяма грижливост.

— Имам пълно доверие в способността ти да опазиш Вивиан от ноктите на Дювалие, но не те ли е малко страх, че ще разбиеш сърцето на момичето?

Ейдриън се усмихна разкаяно.

— Това би могло да се случи, ако тя ми го беше дарила. — Джулиън смръщи неразбиращо чело, ала преди да е успял да зададе някакъв въпрос, брат му продължи: — След като заговорихме за Вивиан, ще ти кажа, че голямата й сестра не е очарована от теб като малката Порция.

Джулиън направи гримаса.

— Непревзимаема крепост. И на всичкото отгоре хаплива.

— Не си прав — възрази Ейдриън и се постара лицето му да остане безизразно. — Аз съм на мнение, че най-голямата мис Кабът е възхитителна.

Вивиан беше говорила за голямата си сестра с толкова обич и уважение, че Ейдриън беше очаквал да види съсухрена стара дева, а не стройна красавица със сиви очи, облечена като самата Афродита. Ако Вивиан беше като слънчевата светлина, Каролайн беше луната — сребърно руса, хладна, неразгадаема. Ако бе посмял да я докосне, сигурно щеше да се изплъзне между пръстите му като лунна светлина.

Джулиън изпи уискито и избърса уста с опакото на ръката.

— Тя не изглеждаше особено впечатлена и от теб. Ако искаш благословията й, ще преживееш разочарование.

— Отдавна съм престанал да искам нечия благословия. Всичко, което ми е нужно, е да знам, че тя няма да се намесва между мен и сестра й. За съжаление Ларкин избра много лош момент да направи някои разкрития и се боя, че тази нощ успях да събудя любопитството й.

Джулиън изправи рамене и челото му се набръчка загрижено.

— След като вече знаем, че планът ни е на път да успее, не можем да си позволим да изпуснем Дювалие за пореден път. Не мислиш ли, че тя би могла да ни създаде проблеми?

Ейдриън си спомни за първия си разговор с Каролайн, когато тя не знаеше кой е той. Бе заслепен от дяволитите искри в очите й, от едва забележимите лунички по нослето и бузите, от пълните устни и невероятните трапчинки. Скулите й бяха високи, а малкото остро носле — направо възхитително. Той не беше имал намерение да развие шеговитата си забележка в истински флирт, ала благородните му намерения излетяха през отворения френски прозорец веднага щом тя вдигна очи към него и сякаш поиска да я погълне.

Ейдриън устреми поглед към просветляващия хоризонт и си пожела да може да поздрави слънчевата светлина с радост, вместо с боязън.

— Не. Дори да се опита, ще намеря начин да го предотвратя.