Тереза Медейрос
След полунощ (25)

24

Утрото настъпи — но не и за Ейдриън.

Каролайн си беше отишла и бе отнесла със себе си цялата светлина на света. Той седеше отново до леглото на спящия Джулиън и се отдаваше на болката си. Без блещукането на косата й под светлината на свещите, без нежния блясък в очите й, без топлината на усмивката й той беше осъден да живее в сянката и да се превърне в едно от съществата, които преследваше.

Ейдриън затвори очи и отново видя пред себе си Каролайн. Как размаха кърпичката му в градския му дом в Лондон, как във Воксхол се надигна на пръсти и смело се притисна до него, как лежеше в леглото му и кожата й блестеше под лунната светлина като кехлибар, как протягаше ръце, за да го посрещне с готовност. Ейдриън разтърка пулсиращото си чело и проумя, че тя щеше да го преследва със сила, която дори не беше подозирал. Някога с Елоиза беше съвсем различно.

Джулиън се раздвижи и му даде възможност да отвори очи и да избяга от мисълта за Каролайн поне за няколко минути.

Джулиън отвори очи, облиза устни и пошепна:

— Жаден съм.

Ейдриън повдигна с едната си ръка главата му, с другата поднесе чашата към устните му. Джулиън пи жадно. Както винаги, първият импулс на големия брат беше да се извърне отвратено, но още преди много време се беше научил, че не може да си го позволи. Нямаше право да се възмущава от предпочитанията на Джулиън към определени храни. За него кръвта не беше само храна, тя означаваше живот.

Когато Джулиън утоли жаждата си, Ейдриън изтри устните му и го положи обратно на възглавницата.

— Планът ни — пошепна Джулиън и го погледай сънено. — Проработи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ейдриън и веднага застана нащрек.

— Планът ни — повтори Джулиън. — Елоиза… Дювалие знае.

— Какво знае?

— За Каролайн… Нарече я… — Джулиън затвори очи и гласът му заглъхна в уморена въздишка. — Нарече я новата ти курва.

Ейдриън се изправи бавно. Изобщо не забеляза, че е наклонил чашата, докато не видя червената локва в краката си.

— Ейдриън — проговори отново Джулиън, без да отваря очи.

— Какво? — попита остро Ейдриън, обзет от паника.

Джулиън отвори очи, погледна го втренчено и пошепна:

— Не можеш да живееш само с призраците си. Трябва ти нещо повече… да топли леглото ти нощем.

 

 

— О, значи е излишно да се представям? — Дювалие говореше с лек акцент, което му придаваше особено излъчване. Той направи крачка към Каролайн и тя изведнъж разбра колко тясно беше мостчето. Невъзможно беше да мине покрай него. — Много добре. Винаги съм намирал тези неща уморителни. Обикновено научавам всичко за жената или мъжа от виковете и писъците им, когато ме молят за милост. Така е много по-приятно.

— Прав сте — отбеляза кратко Каролайн, решена да крие страха си. Знаеше, че той цели да я уплаши. Спомни си за тежката наметка, пълна с оръжия, и въздъхна примирено. Защо беше отишла при Ейдриън само по рокля от тюл и коприна? В нея се чувстваше по-безпомощна, отколкото ако беше гола. — Откъде знаете, че съм жената на Ейдриън?

Ноздрите му потръпнаха с отвращение.

— Защото усещам миризмата му върху вас, както я усещах върху Елоиза. — Забеляза сянката, паднала в очите й, и продължи с усмивка: — О, той може би я обичаше, но двамата не бяха любовна двойка, скъпа. За съжаление това не го спираше да я докосва, да я целува…

— Сигурно не ви е било лесно.

Мъжът вдигна рамене.

— Мисля си, че за нея е било по-трудно. Накрая се погрижих да умре като девица. Това беше най-страшното ми отмъщение. Че тя умря, без да познава мъжката ласка. Без да е преживяла удоволствието, което той може да й достави. Само болката.

Каролайн бавно заотстъпва назад. Крачка по крачка, обратно към стаята на Ейдриън, към сигурните му ръце.

Дювалие я следваше неотстъпно. Полите на наметката се увиваха около ботушите и това движение беше странно заплашително.

— Изобщо не можете да си представите как се чувствах с вкуса на кръвта й в устата си. Стоях и гледах как копнежите, надеждите и мечтите й постепенно угасват. Наблюдавах как сърцето й бие все по-бавно. Въздъхна, пошепна нещо и накрая умря. Исках да я взема, знаете ли, но той се появи и развали всичко.

Каролайн потрепери.

— Как можете дори да си помислите подобни неща? А аз си мислех, че сте я обичали.

Равнодушното му изражение се пропука.

— Тя не беше достойна за любовта ми. Това ли е причината, поради която носите тази глупава рокля? Защото Ейдриън си е въобразил, че като ви видя, сърцето ми ще трепне и ще се провикна: „Моя любима Елоиза, винаги съм знаел, че ще се върнеш при мен!“ — Той извъртя очи. — Не мога да повярвам! Наистина ли си е въобразявал, че след толкова години все още копнея за проклетата малка мръсница? Ейдриън винаги е бил безнадежден романтик.

— Точно така — изрече спокойно Ейдриън откъм стълбата зад Дювалие и излезе напред с арбалет в ръка. — И още съм такъв. Това е причината, поради която веднъж ти казах да оставиш на мира жената, която обичам.

Каролайн неволно извика и в сърцето й заби нова надежда. Ейдриън явно беше минал през къщата, за да отиде в спалнята й.

Дювалие се обърна бавно и на устните му заигра леденостудена усмивка.

— Bonjour, mon ami. Или може би трябва да кажа mon frere?

— Ти не си ми приятел, копеле. И със сигурност не си ми брат — отвърна Ейдриън. Вятърът развяваше гъстите му къдрици. — Пропиля правото си да ме наричаш така, когато по своя воля се включи в братството на чудовища и убийци.

— А пък ти взе жената, която трябваше да принадлежи на мен.

— Това е всичко, което означаваше за теб Елоиза, нали? — попита Ейдриън и за пръв път рискува да хвърли поглед към Каролайн. — Собственост. Красиво украшение, нещо като блестящ нов бастун за разходка.

Следвайки неизреченото предупреждение на Ейдриън Каролайн се обърна бързо, за да побегне.

Ала Дювалие протегна ръка и я уви около талията й като тънка верига. Дръпна я към себе си и брутално обхвана лицето й с другата си ръка. Дългите му нокти се впиха в нежната кожа на шията й. Пръстите му бяха учудващо силни. Само с едно движение можеше да й прекърши врата.

— Елоиза беше глупаво, празноглаво агънце — заяви той с неприятна усмивка. — Тази ми харесва повече. Обзалагам се, че ще се бие като тигрица, ако се опитам да забия зъби в плътта й.

— Предупредих те, Виктор — изрече тихо Ейдриън и направи крачка напред, после още една. — Само веднъж ще ти кажа да я оставиш на мира.

— И какво ще направиш после? Ще забиеш стрела в сърцето ми със смешния си арбалет? Ако ме унищожиш, скъпият ти брат никога няма да си възвърне безсмъртната душа. Ние всички знаем, че няма да рискуваш душата на Джулиън само за да спасиш най-новата си курва. Защо не го помолиш за живота си, сладката ми? — изсъска той в ухото на Каролайн. — Много ми харесва, когато жените се молят…

Сграби част от косата й и я нави на ръката си така брутално, че Каролайн едва не изпищя. Коленете й поддадоха и тя падна на грапавите каменни плочи. В очите й запариха сълзи от болка и унижение.

— Сигурно не за първи път коленичиш пред него — изсмя се Дювалие. — Но ти обещавам, че този ще е последният.

Каролайн се обърна към Ейдриън през пелена от сълзи. Знаеше, че животът й е единственото, за което не може да го помоли. Не и след като той се бе отказал от толкова много неща, след като беше принесъл толкова жертви, опитвайки се да спаси душата на брат си. Завладяна от желанието да му каже с поглед колко много го обича, тя се усмихна през сълзи.

— Това е мое решение, Ейдриън. Ти нямаш вина. Все едно какво казва или прави той, не забравяй — той е чудовище, не ти.

Ейдриън я погледна с безкрайна нежност. В това време мъчителят й дръпна главата й назад и разголи крехката шия. Когато се наведе и блестящите бели зъби, дълги и остри, се приближиха до нежната кожа, където пулсираше вена, Ейдриън затвори едното си око, за да се прицели по-добре, и стреля.

Смъртоносната стрела полетя право към сърцето на Дювалие. Той изрева гневно и Ейдриън можа да види смайването му, преди стрелата да го улучи право в сърцето и тялото му да се разтвори в облак прах.

Наметката му падна върху главата на Каролайн и тя не можеше да вижда нищо. Когато успя да я смъкне, Дювалие беше изчезнал и вятърът носеше праха от костите му във всички посоки. Стрелата улучи стената в другия край на мостчето и падна със звън на камъните.

Ейдриън захвърли арбалета, изтича при Каролайн и я вдигна в обятията си. Тя го погледна невярващо, но шокът скоро отстъпи място на див гняв. Хвана с две ръце ризата му и го дръпна към себе си.

— Защо стреля, по дяволите? След като унищожи Дювалие, как ще върнеш душата на Джулиън? След всичко, което направи, след всичко, което пожертва, за да го опазиш! Как можа да предпочетеш моя живот пред неговия?

Ейдриън нежно взе лицето й между ръцете си и внимателно изтри с палци сълзите от очите й. Погледна дълбоко в сивите й очи и каза:

— Веднъж един много мъдър човек ми каза: Какво е душата на мъжа в сравнение с уникалните богатства, скрити в сърцето на жената?

Когато сля устни с нейните, сърцето на Каролайн преля от любов и радост. Тя го целуна тъкмо когато първите лъчи на слънцето се показаха над хоризонта на изток и ги потопиха в светлината на идващия ден.