Джоана Линдзи
Преплетени сърца (52)

Глава 52

Непознатият беше или благородник, или богат търговец — поне така подсказваха дрехите му. Ръцете му бяха обсипани с пръстени, на врата му висеше златна верига, тесните панталони бяха изработени от фин вълнен плат, а туниката — от плътно кадифе. Стоеше изправен гордо, с надменно изражение на лицето, сякаш очакваше всички да му се поклонят до земята. Погледът, който хвърли към Милисънт, бе изпълнен със злорадство.

Но непочтителният глас на Елъри сложи край на високомерното му самодоволство.

— Де Рогтън, как успя да ни откриеш?

Лордът застина на мястото си.

— Да не би това да означава, че си се крил от мен?

— Да, и защо не?

Лицето на благородника се обагри в пурпурно, особено когато видя изумлението на Милисънт, че някой се осмелява да му говори по този начин.

— И как очакваш да ти се плати, ако не искаш да бъдеш намерен? — с усилие попита той.

— Аз щях да те намеря — презрително го изгледа Елъри. — Но как се озова тук точно сега, когато я намерихме?

— Може би, докато ти си я наблюдавал, аз пък съм следил твоите действия и твоя успех… малко позакъснял, между другото.

Сега бе ред на Елъри да се изчерви. Тонът на благородника бе язвителен, но Милисънт не можа да открие обида в самите думи. Обаче Елъри явно я бе открил, каквато и да бе тя. Внезапно й хрумна една мисъл…

— Да не би времето да е било решаващо за моето отвличане? — попита тя, макар че не се надяваше да получи отговор. — Можете поне да ми кажете за какво е всичко това.

Лордът не й обърна никакво внимание. Тя щеше да умре. Нямаше смисъл да си губи времето за обяснение.

— Всъщност, тя заслужава да узнае защо — рече Елъри. — Аз самият също бих искал да чуя отговора, така че дайте й го, лорд Уолтър.

Милисънт бе сигурна, че нито един благородник не би приел на драго сърце заповеди от някакъв наемник, и този тук не беше изключение. Но той, също както и Милисънт, съвсем ясно бе доловил заплахата в тона на Елъри.

Де Рогтън се опита да не й обръща внимание и гневно попита:

— Тя защо е още жива?

Елъри измъкна кинжала си. Милисънт усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Но оръжието не бе предназначено за нея — поне не още. Наемникът много спокойно и много бавно изчисти нокътя на пръста си с върха на острието. После вдигна глава към Де Рогтън и втренчи продължително поглед в него.

След няколко напрегнати мига лордът най-сетне отговори на въпроса й, като преди това я изгледа свирепо.

— Ти трябваше да умреш, преди да се омъжиш. Съюзът между Криспин и Де Торп не биваше да се осъществява.

— Защото крал Джон е против него? Значи това е негов замисъл, а вие сте просто един слуга?

Не биваше да се опитва да го засегне. Думите й накараха Елъри да избухне в смях, който разгневи още повече Уолтър де Рогтън. Не успя да го прикрие, когато се обърна към Елъри. Омразата между двамата мъже бе съвсем очевидна. И въпреки това единият работеше за другия?

Уолтър де Рогтън преглътна яда си и отговори:

— Не, идеята беше моя, но получих одобрението на краля. Той щеше да препоръча дъщеря ми за съпруга на наследника на Шефърд.

— Но аз вече съм негова законна съпруга — изтъкна младата жена. — Закъснели сте.

— Не, не всичко е загубено, макар и да не стана така, както го бях замислил. Но младият Де Торп пак ще се нуждае от съпруга — след като ти умреш. А крал Джон може да прояви благосклонност и да препоръча дъщеря ми, особено като се има предвид, че след твоята смърт съюзът между Криспин и Шефърд вече няма да е толкова силен.

Тя поклати глава, неспособна да повярва на чутото. А и освен това нали крал Джон бе променил намеренията си…

— Заблуждавате се — възрази Милисънт. — Ще разберете, че крал Джон е оттеглил одобрението си от вашия план. Графът и моят баща потвърдиха клетвите си вярност към него и той безрезервно одобри брака ми. Изпрати свой пратеник да намери тези, които са били наети да ми сторят зло, за да им предаде заповедта му да престанат да ме преследват. Значи вие сте човекът, когото неговият пратеник още не е намерил?

— Лъжеш — озъби се Уолтър, но тя видя съмнението в очите му.

— И защо да го правя? А каква ще бъде реакцията на краля, когато научи, че сте отказали да изпълните заповедите му? Мислите ли, че ще ме преживеете с много? И за какво? Аз трябва да умра, за да може вашата дъщеря да се омъжи за Улфрик. Толкова ли е трудно да й намерите съпруг, че трябва да убивате за това?

Обидата й го засегна право в сърцето.

— Нещата са много по-дълбоки и сложни, жено. Ан трябваше да бъде моя. Изгубих цели месеци, за да я ухажвам. Богатството й трябваше да бъде мое. Но избраха Де Торп вместо мен.

— А, сега разбирам. Значи това е още един опит да се докопате до нечие чуждо богатство, след като не сте могли да си спечелите свое.

Тази обида му дойде твърде много. Той пристъпи към Милисънт и я удари през лицето. Тя го очакваше и съзнателно го бе предизвикала. Какво я интересуваше, след като Улфрик бе мъртъв? Каква жестока ирония на съдбата! Надменният благородник изобщо не подозираше, че разбойникът, нает да я убие, бе убил и мъжа, когото възнамеряваше да направи свой зет.

Щеше да му го каже, да го хвърли в лицето му, да му изкрещи, че всички отвратителни и гнусни неща, които бе замислил и извършил, са били напразни. Целият му план бе унищожен от един дебел клон. Щеше да му го каже, веднага щом успееше да преглътне заседналата в гърлото й буца, предизвикана от мисълта за гибелта на Улфрик.

Но не успя. Елъри, неизвестно защо, се оскърби от това, че благородникът я удари. Извъртя се рязко, удари го с опакото на ръката си — просто за удоволствие — сетне заби кинжала си дълбоко в корема му. Наистина е била права. Нито един мускул не трепна върху красивото му лице, докато убиваше.

Съучастниците му изглежда никак не останаха във възторг от действието му. Тъкмо обратното. Те скочиха на крака: единият — невярващ, а другият — ужасен.

— Да не си полудял? — изкрещяха в един глас и двамата.

— Едва ли — равнодушно отвърна Елъри, наведе се и избърса кинжала си в туниката на мъртвия, после го пъхна обратно в ботуша си.

— Но ти току-що уби нашия работодател!

— И благородник!

— Кой ще ни плати сега?

— Да, можеше поне да почакаш, докато ни плати.

— Елъри, той е благородник — промълви Нел. — Ще те преследват за това.

Убиецът я погледна и се засмя.

— И как някой ще узнае какво се е случило с това надменно копеле? Да не мислиш, че някой от присъстващите тук ще разкаже нещо?

Намекът бе толкова многозначителен, че ръцете на Милисънт се изпотиха от страх. Това означаваше, че възрастната двойка щеше да бъде убита. Както и самата тя. Приятелите му нямаше да кажат нищо и той бе сигурен в това, а и имаше добри основания да им вярва. Вероятно се страхуваха от него не по-малко от самата Милисънт.

— А какво ще стане с парите ни? — сърдито изръмжа единият от мъжете. — Цял месец се трепем за тази работа. Нима всичките ни усилия ще се окажат напразни?

Елъри го изгледа с отвращение.

— Стига си хленчил, Кътред. Ще ти платя от джоба си. Нямам нужда повече от теб, така че можеш да се връщаш в Лондон. Вземи Нел със себе си, както и тялото на лорда. Отърви се от него някъде но пътя.

Думите му изглежда поуспокоиха мъжете, а Нел вече се бе запътила към вратата. Единият от мъжете повдигна Де Рогтън за краката и го измъкна навън.

Другият изгледа недоброжелателно Милисънт.

— Мога ли да я фрасна поне веднъж заради това, което ми стори? — обърна се той към Елъри.

— Не, не искам да има кръв по нея, освен тази, която аз ще й пусна. Върви и ти. Ще довърша тук и ще се срещнем в Лондон. Не се страхувай, тя ще си плати за твоите рани.

Това изглежда задоволи мъжа, понеже не след дълго вратата се затвори зад него и Елъри се извърна към Милисънт. Старият човек се бе сгушил в жена си, бе скрил лицето си на гърдите й и трепереше от страх. Беше съвсем ясно, че очаква всеки миг да умре. Но очевидно Елъри го смяташе за твърде маловажен и изобщо не поглеждаше към него. Погледът му бе впит в Милисънт и не се откъсваше от лицето й.

Кръвта се смръзна във вените й, дъхът заседна в гърло то й. Единствената й надежда бе да се опита да се разбере с него. Но човек не би могъл да се разбере с човек без съвест, с мъж, на когото плащаха, за да убива, и който го вършеше съвсем хладнокръвно. В тези студени очи, които се взираха в нея сега, нямаше никаква следа от човешко чувство… Не, за нея нямаше никаква надежда.