Джоана Линдзи
Преплетени сърца (41)

Глава 41

Милисънт не се изненада, когато на следващата сутрин видя, че крал Джон е в голямата зала. Изпита само известно разочарование, че не си бе заминал, както се надяваше. Джоун бе разговаряла с него, преструвайки се на сестра си, и по нейните думи той бил учуден и развеселен от нервността й.

След като узна това, Милисънт се успокои и престана да се бои за себе си. Тя се бе ужасила от наказанието, което би могло да последва за атаката й срещу краля на Англия. Ала очевидно Джон нямаше намерение да разгласява случилото се, страхувайки се да не се изложи на все общ присмех и осъждане.

Ако през онази нощ не бе изгубила ума и дума от страх, щеше да го осъзнае много по-скоро. Джоун също не бе оставала насаме с краля, така че двете сестри не знаеха какво мисли той за неловката сцена.

Джон забеляза появата й в голямата зала, но изглежда не прояви особен интерес, а продължи разговора си с лорд Гай и неколцина влиятелни благородници. Те бяха насядали около масата, върху която бяха подредени хляб, вино, печени пилета и сирене. Мъжете бяха в добро настроение и шумно се смееха.

Милисънт не бе гладна, но дори и да беше, не би се приближила до развеселената група. Надяваше се, че кралят няма да пожелае да разговаря с нея, за да спести не удобството и на двамата. А самата тя щеше да го улесни, като стои колкото се може по-надалеч от него. Така че Милисънт не остана в залата, а излезе и се отправи към конюшнята, за да провери как е Стомпер. Почти не обърна внимание на безмълвните пазачи, които я последваха.

Времето бе сухо и студено. Лейди Ан се безпокоеше, че снежната буря, вилняла предните дни, може да попречи на много от поканените да дойдат за сватбата и действително имаше такава опасност, ако снегът и вятърът не бяха утихнали.

Милисънт тъжно си помисли, че едва ли щеше да има късмет церемонията да се отложи заради лошото време. Обикновено сватбите се планираха за пролетта или лятото, понеже голяма част от гостите не можеха да се поберат в църквата. По време на дългата църковна служба отвън се образуваше голяма тълпа, а никой не искаше да замръзне от студ, докато очаква младоженците да излязат от църквата.

Докато вървеше към конюшнята Милисънт чу звън на мечове и както обикновено това привлече погледа й към двора, където тренираха рицарите. Днес обаче забави крачка и накрая спря, когато разпозна Улфрик.

Двамата с брат му се упражняваха с мечовете си, а наоколо се бе събрала шумна тълпа. След като ги наблюдава известно време, Милисънт реши, че Улфрик би спечелил без много усилие. Мечът бе сякаш продължение на ръката му — толкова лесно и ловко си служеше с него.

Едно покашляне зад нея й напомни, че не е сама и че мъжете от охраната й не са облечени достатъчно топло, за да стоят и наблюдават двубой с мечове в такова мразовито време. Самата Милисънт носеше само една тънка наметка, но бе толкова очарована от бойното умение на годеника си, че дори не забелязваше студа.

Девойката продължи към конюшнята. Не се упрекваше за възхищението, което бе изпитала към воинските умения на Улфрик. Никога не бе отричала, че той е великолепен образец за мъжественост и сила. Сега трябваше да при знае, че никога не бе виждала рицар, който така умело да си служи с меча. На времето много обичаше да гледа тренировките на Роланд. Сега изпита същото удоволствие, докато наблюдаваше Улфрик.

Докато влизаше в конюшнята, на устните й играеше лека усмивка. Ако не получи нищо друго в брака, поне ще се наслаждава на гледката как съпругът й усъвършенства воинските си умения. Ще трябва да внимава единствено Улфрик да не разбере, че го намира за толкова забавно, защото сигурно ще й забрани да присъства на тренировки те му. Не се съмняваше, че бъдещият й съпруг ще наложи възбрана на всичко, което й доставя удоволствие и радост.

— Дъще на Криспин… всъщност как е малкото ти име?

Милисънт изохка вътрешно. Бе толкова заета с четкането на Стомпер, че не бе забелязала приближаването на Джон. Кралят беше сам, без обичайната си свита. Очевидно бе тръгнал след нея с някаква цел и не бе никак трудно да се досети каква. Искаше да разбере дали е казала на някого за срещата им. Трябваше да го убеди, че не го бе направила.

— Милисънт, сир — леко се поклони тя.

Не се засегна от изтънчената обида. Не се съмняваше, че Джон много добре знае името й, но искаше да я накара да си мисли, че личността й е достатъчно незначителна, за да го забрави.

— Не очаквах да те намеря тук, в това вонящо място, което едва ли е най-подходящото убежище за една дама — с явно презрение в гласа продължи той.

Още една изкусна обида. Дали нарочно не се опитваше да я предизвика?

Реши да приеме спокойно и тази негова забележка. През зимата, когато вратите на конюшнята се държаха затворени, в помещението наистина миришеше лошо и повечето от дамите не стъпваха тук, оставяйки изцяло грижата за конете на конярите.

— Боя се, че никой няма да се осмели да се доближи до коня ми, Ваше величество — отвърна Милисънт с лека въздишка. — Затова нямам избор и трябва сама да се по грижа за него.

Наистина бе доста странно, че той не бе забелязал огромния кон до този момент. Явно откакто бе влязъл в конюшнята, вниманието му бе изцяло съсредоточено върху нея. Нима следеше за всяка нейна реакция? Може би се опитваше да открие страха и нервността, които Джоун, представяща се за нея, бе проявила?

Но сега погледът на краля се насочи към Стомпер и златистозелените му очи блеснаха от неприкрита изненада.

— Да не би да си луда, момиче, че се осмеляваш да приближиш до това животно? — смаяно възкликна Джон.

Милисънт успя да сдържи смеха си.

— Той ми принадлежи, тъй като аз съм го обяздила и укротила. Наистина не мога да гарантирам, че и другите са в безопасност край него.

Очите му се присвиха, сякаш обмисляше дали в думите й не се крие заплаха, но внезапно избухна в смях.

— Това се отнася за всеки боен жребец.

— Но за този особено — прозвуча гласът на Улфрик, който приближи и застана зад краля.

Милисънт се изненада от облекчението, което изпита от неочакваната му поява. Това бе нещо, което й се случваше за пръв път. Придружителите й, както обикновено, стояха надалеч от клетката на Стомпер, така че Джон можеше да каже каквото пожелае и да бъде сигурен, че никой няма да го чуе. Слава Богу, досега не го бе направил, а едва ли щеше да спомене в присъствието на Улфрик за случилото се помежду им.

Джон умело прикри разочарованието си. За да обясни присъствието си, той измърмори, че неговият кон бил някъде наблизо, после рязко излезе от конюшнята, когато Улфрик го упъти към помещенията, където бяха кралските коне.

Странно, колко бързо облекчението можеше да се замени от ужас, каза си Милисънт. Все пак тя бе благодарна, че Улфрик се бе появил, независимо от причината, довела го в конюшнята. Затова щеше да се опита поне веднъж да не влиза в спор с него.

— С мен ли искаше да говориш? — нехайно попита девойката.

— Всъщност дойдох, за да дам бучка захар на Стомпер, преди да се върна в замъка.

Изумената Милисънт видя как той наистина измъкна бучка захар от кесията си. Стомпер бързо приближи до предната дъска на клетката и лапна захарта от дланта на Улфрик, сякаш бяха стари приятели. Тя си припомни, че и първия ден той бе примамил Стомпер в клетката с бучка захар, но това не обясняваше бързината, с която нейният любимец бе привикнал към Улфрик.

— Правил си това повече от един път. — Не беше въпрос, а заключение с нотка на обвинение.

— Често — сви рамене младият мъж.

— Защо?

— А защо не?

Защото това беше мил жест, а тя не вярваше, че той е мил и добър с животните. Без съмнение го бе направил поради някаква скрита причина. Просто в момента не се досещаше каква може да е тя.

— Да не би той отново да те заплаши?

Милисънт наблюдаваше Стомпер и не се извърна към Улфрик. Така й бе по-лесно да събере мислите си.

Разбира се, той имаше предвид Джон, но и тя като него отговори, без да използва имена.

— Той ми подхвърли няколко незначителни обиди, може би нарочно, а може и несъзнателно. Обаче се съмнявам, че появата му тук е просто съвпадение. Забелязах, че ме видя, когато напуснах замъка, и не след дълго се появи в конюшнята.

— Значи те е последвал с определена цел?

— Така изглежда. Но дали искаше да обсъдим случилото се през онази нощ?… — Милисънт сви рамене. — Твоята поява му попречи да разкрие намеренията си, ако въобще е имало такива, като се изключи опитът му да ми покаже колко незначителна съм — само прах под ботушите му.

Улфрик не обърна внимание на засегнатия й тон.

— Баща ми възнамеряваше да заповяда да не напускаш дамската гостна до сватбата, понеже през последните дни в замъка непрекъснато влизат и излизат непознати. Сега си мисля, че идеята му никак не е лоша и отдавна трябваше да бъде осъществена.

Очите й гневно блеснаха.

— Значи ще бъда затворничка? — озъби се Милисънт.

— Едва ли би могло да се нарече така, а освен това ще е само до церемонията. След това в замъка ще има само хора, които познаваме. Нищо чудно твоят убиец да е съвсем наблизо, а ние да не подозираме нищо и да смятаме, че е слуга на някой от гостите. Ще се погрижа повече да не оставаш сама, както преди малко, когато кралят те завари в конюшнята.

— Бих искала да разбера какви са намеренията му сега. Надявах се, че той ще ме избягва. Но след като не го прави, не е ли по-добре да разберем дали се е успокоил? Разбрах, че не възнамеряваш да разговаряш за случилото се с него. Не смяташ ли, че е за предпочитане да го убедя, че никой друг не знае, особено членовете на семейство Де Торп? Така няма ли по-лесно да забрави за неудобната сцена?

— Да, би било по-добре за него, но аз нямам намерение да го улеснявам. Всъщност, притеснявам се за теб и няма да те оставя втори път сама да се разправяш с него.

— Смяташ, че следващия път може да направя нещо повече, а не само да го ритна? — изсумтя Милисънт.

— Просто не желая да има следващ път. Толкова ли ти е трудно да разбереш, че искам да те предпазя от интригите му?

Значи просто я използваха от някакви съображения, също както бе сторил баща й. Девойката се почувства малко неудобно от думите му, тъй като в тях прозвуча истинска загриженост.

— Ти така и не ми каза как си успял толкова бързо да откриеш, че ме няма — смени темата Милисънт. — Да не би да си си дал труда да претърсиш замъка?

— Познавам те добре, Милисънт. Не би опитвала да се скриеш, ако знаеш, че рано или късно ще бъдеш намерена. Какъв смисъл би имало?

Тя не спомена, че много пъти криенето й е било съвсем достатъчно — знаеше го от опита в дома си. Просто този път не беше така.

Никак не й харесваше, че за толкова кратко време я бе опознал така добре. Ако можеше да предвижда действията й — дори само на половина — това ще я постави в доста неизгодно положение, особено след като бе разбрала, че не можеше да му отвърне със същото.

Улфрик отвори вратата на клетката.

— Хайде, ела. Ще те придружа до голямата зала.

— За да ме заключиш ли?

Младият мъж въздъхна.

— Докато не се уверя, че познавам всички, които се събират в залата, да, няма да рискувам безопасността ти. Не се тревожи за коня си, аз ще се грижа за него. Не е нужно през целия ден да стоиш в гостната. Ако не се отделяш от майка ми, можеш да я придружаваш навсякъде, където отива и тя. А ако си с мен…

— Няма начин да го представиш за нещо приятно, така че не се и опитвай, лорд Улф — рязко го прекъсна Милисънт и профуча покрай него. — Затворникът си е затворник, без значение дали са му позволени някои малки свободи.