Джоана Линдзи
Преплетени сърца (30)

Глава 30

Гостите започнаха да прииждат. Крал Джон бе поканен, но никой не очакваше наистина да пристигне. Затова всички се изненадаха, когато пет дни преди сватбата многобройната му свита приближи Шефърд.

Гостуването на краля на Англия можеше да се разглежда като височайша чест или огромно бедствие. Ако останеше само ден или два, то това бе височайша чест. Ако обаче останеше по-дълго, посещението му щеше да се превърне в истинско бедствие, защото хранителните запаси щяха да се изчерпят и обитателите на замъка щяха да се чудят как да се изхранят през дългите зимни месеци.

Фактът, че крал Джон пристигна толкова рано — пет дни преди сватбата — и не бе изключено да остане и след това, можеше да разстрои домакинството дори на такова голямо и богато имение като Шефърд. За щастие, графът бе предвидил допълнителните разходи и килерите на замъка бяха пълни с продоволствия, докарани от васалните владения, дори с кораби чак от Лондон.

Освен това ловците в замъка не бяха почивали нито ден през предшестващите седмици и бяха осигурили голямо количество дивеч — месото бе опушено, осолено и складирано в специални помещения. В Шефърд имаше достатъчно храна. Единственият проблем бе, че всички блюда трябваше да са изискани и поднесени в изобилие, за да се задоволи изтънчения и капризен вкус на крал Джон.

Щеше да се наложи лейди Ан да изразходва голяма част от скъпоценните си подправки, но тя нямаше нищо против. Съпругът й наистина мърмореше и се окайваше, че кралят ще гостува в замъка им, но лейди Ан бе очарована, понеже заедно с краля щяха да пристигнат най-високопоставените дами в страната, включително и кралицата. А всичко това предвещаваше интересни и пикантни клюки.

Милисънт също щеше да се радва да се запознае с краля, ако не бе постоянният й страх от все по-бързо приближаващия ден на сватбата. А това, че баща й също трябваше да пристигне или да изпрати някаква вест, само засилваше паниката й.

Девойката се боеше, че той изобщо няма да се появи, което би било най-лесният начин да избегне възраженията й. Той й бе дал един месец отсрочка против волята си, защото бе сигурен, че през това време тя ще промени мнението си за Улфрик. Ала всъщност едва ли би искал да рискува. Ако не дойдеше, вероятните причини, които щеше да изтъкне за отсъствието си, щяха да бъдат, че всичко е подготвено и без него — младоженецът и невестата са в замъка, а родителите на жениха ще се погрижат сватбената церемония да бъде извършена както подобава, което искаха всички — с изключение на нея и… на Улфрик.

В интерес на истината вече не беше толкова сигурна за младоженеца, след като през онази нощ едва не я облада, и то в леглото на родителите си. Ако това бе станало, щеше да бъде сложен край на всичките й надежди да предотврати този съюз. Милисънт много добре го знаеше, както и Улфрик. И въпреки това той се бе държал така, сякаш напълно се бе примирил тя да му стане съпруга.

Може би все още не бе очарован от венчавката с нея, но явно не очакваше тя да се провали. Разбира се, той можеше да си позволи да я приеме. Бракът не пречеше на недоволния съпруг да потърси любов и щастие другаде, докато една съпруга не можеше да си позволи подобно нещо — освен ако не иска да бъде убита в пристъп на ревнив гняв или да бъде заключена в някоя кула на замъка до края на живота й, като не се знаеше кое бе за предпочитане.

Жената нямаше никакъв избор, за разлика от мъжа, който имаше най-различни и каквито си пожелае възможности. Това бе още една причина Милисънт да презира женското тяло, в което се бе родила.

Пристигането на крал Джон отново събуди тези нерадостни мисли. А най-лошото бе, че докато наблюдаваха приближаването на краля и многобройната му свита, Джоун изтъкна, че присъствието на владетеля на Англия вече прави женитбата задължителна. В крайна сметка, той бе дошъл, за да присъства на сватба. Ако тя не се състои… Как биха могли да го обяснят, без да се поставят в неудобно положение и без двете семейства да станат за смях на цялата страна?

Нима Милисънт би могла да причини подобно нещо на баща си или на лейди Ан, към която искрено се бе привърза ла? Но в такъв случай какво й оставаше? Да приеме един жесток и зъл човек за свой съпруг? Да се съгласи оттук нататък всяко нейно забавление да се ограничава и контролира от един мъж, чието единствено удоволствие бе да й противоречи и да я дразни? Не, не можеше да се примири с това. Трябваше да има някакъв начин да избяга от робството, което я очакваше.

 

 

Същата вечер, преди вечеря, Милисънт бе тържествено представена на кралската двойка. Джоун лично се погрижи да бъде прилично облечена за случая. Тежката рокля от тъмносиньо кадифе, богато извезана със златна нишка, тегнеше на раменете й не по-малко от ужасяващата мисъл за дебнещото я нещастие. Но кралицата отбеляза красотата им — двете сестри бяха представени заедно — което зарадва поне Джоун.

Самата кралица представляваше изумителна гледка. Носеха се слухове, че в цялото кралство няма по-красива жена от нея. Възхвалите ни най-малко не бяха преувеличени и повечето хора просто стояха със зяпнали уста, слисани от подобна сияйна прелест. Дори Милисънт, която не обръщаше внимание на подобни неща като външността на хората около себе си, бе дълбоко впечатлена. Но не по-малко бе поразена и от крал Джон.

За мъж на средна възраст, Джон все още бе красив, с очарователни маниери и завладяваща усмивка, която можеше да покори и най-закоравялото сърце и да накара и най-предпазливия и подозрителен човек да се отпусне. Трудно бе да се повярва, че имаше толкова много врагове. Но навярно сред тях нямаше жени, тъй като Джон бе известен с очарователните си обноски най-вече към нежния пол. Но това, което учудваше всички, бе, че въпреки прекрасната си млада съпруга, той все още бе женкар, както и на млади години.

За нещастие Милисънт щеше да го изпита на свой гръб, когато по-късно вечерта един от слугите на крал Джон дойде да я потърси, за да я отведе при кралската особа. Поводът, не че имаше нужда от такъв, понеже никой не би се осмелил да не се яви, когато е повикан от краля, бе, че височайшата двойка желае да й поднесе насаме поздравленията си за този блестящ брак. Но след като за самата Милисънт този брак бе всичко друго, но не й блестящ, лошото й настроение бе напълно разбираемо, когато с не желание последва слугата до кралските апартаменти.

Джоун бе отгатнала чувствата й и я предупреди да се държи възпитано и да не забравя, че присъствието на Джон означава одобрение на предстоящия й съюз с Улфрик де Торп. Не че двете семейства се нуждаеха от одобрението му, защото Найджъл бе споменал веднъж, че крал Ричард още преди години е дал благословията си за обединяването на двете семейства. Милисънт не бе глупава и знаеше, че не бива да излива мъките и неволите си пред някой с репутацията на крал Джон. Той бе владетел, на чиято помощ не можеше да се разчита, освен ако нямаше да извлече изгода от това. Тази му черта бе всеизвестна и не бе нужно човек да живее в двора или да е въвлечен в кралските интриги, за да е чувал за нея.

От друга страна кралицата… бе съвсем друго нещо. Милисънт сериозно обмисляше дали да не й се довери. Изабела бе млада и не изглеждаше високомерна и надута. Ако някой би могъл да разбере нежеланието й да се омъжи за един жесток и груб мъж, то това със сигурност бе владетелката на Англия.

Но Милисънт още не бе решила дали да помоли кралицата за помощ. Искаше й се да говори насаме с нея, за да се увери, че може да разчита на симпатията и разбирането й. Девойката много добре знаеше, че повечето жени не биха я разбрали.

Надяваше се, че по време на тази аудиенция ще има възможност да поговори с Изабела, но когато влезе в стаята, видя, че кралицата не е там — или поне още не бе дошла. Но не се обезпокои, дори когато вратата се затвори зад нея. Може би кралицата се бе забавила или пък слуга та бе избързал да я доведе.

Но Джон бе в стаята, и то съвсем сам. Необичайна гледка за един крал, обикновено заобиколен от слуги и благородници, които се суетяха край него дори и в спалнята му. Носеше семпла дълга туника, небрежно завързана с колан на кръста. Беше се изкъпал и парфюмирал — в стаята се носеше приятен и леко упойващ аромат.

В ъглите горяха мангали и в стаята бе доста топло и задушно. Но Милисънт бе сигурна, че нищо нямаше да се пожали за удобството на краля, дори и ако за целта се изхаби повече от ценното гориво.

Джон седеше в средата на стаята, върху кресло с висока облегалка, което приличаше на трон, украсено с дърво резба и инкрустирано със сребро. Явно пътуваше с него. Отпиваше от висока чаша, обсипана със скъпоценни камъни, и се взираше над ръба й в Милисънт. Очевидно чашата също бе част от личните му съкровища. Един крал не се лишаваше от удобствата и от скъпите си вещи само защо то му се налагаше да предприеме пътешествие из кралството си.

Всички тези мисли й минаха през главата, докато в стаята цареше пълна тишина. Мълчанието и втренченият поглед на краля я накараха да се почувства неспокойна. Може би такъв беше обичаят, но тя не бе привикнала толкова дълго да се взират в нея и го намираше грубо и невъзпитано.

Тъкмо се канеше да прекъсне неловката тишина, когато той заговори:

— Ела тук, дете. Бихме искали да те разгледаме по-отблизо на светлината на свещите.

Стаята бе много добре осветена. Изглежда зрението му не бе толкова добро, както някога. Разбира се, нямаше да го отбележи на глас, тъй като кралят би могъл да се засегне, особено ако бе по-чувствителен на тема възраст. Милисънт плахо пристъпи към креслото.

Когато застана пред него, той я загледа още по-изпитателно, всъщност огледа я най-подробно от главата до петите. Този му навик може и да беше много полезен, когато си имаше работа с бароните си — за да ги изнерви и да ги постави в по-неизгодна позиция. Но Милисънт го намираше доста дразнещ и се страхуваше, че няма да се сдържи и ще му го каже. Затова си отдъхна с облекчение, когато кралят отново наруши тишината, въпреки че й се искаше да бе казал нещо друго, а не комплимент за външността й.

— Той трябваше да ми спомене колко си хубава — промърмори Джон.

— Кой? — попита девойката.

Вместо да й отговори, кралят добави загадъчно:

— Но има и други начини да се постигне една цел, нали? Някои дори имат предимството да бъдат приятни.

— Боя се, че не разбирам за какво говорите, Ваше величество.

— Ела, седни тук и аз ще ти обясня — повтори той и потупа скута си.

— Отдавна вече съм минала възрастта, когато мога да седна в нечий скут — отвърна Милисънт.

Той се засмя и в зелените му очи блеснаха весели пламъчета.

— Една жена никога не е твърде стара за това. — Вероятно не бе достатъчно изтънчена, за да разбере какво бе толкова забавно. Просто знаеше, че не желае да седне в скута му.

По възраст той можеше да й бъде баща и може би искаше да се държи бащински към нея, но поведението му изобщо не навеждаше на тази мисъл. Тъкмо обратното. Усмивката му бе твърде чувствена и той я гледаше… ами по начина, по който я гледаше и Улфрик, което бе доста смущаващо.

Не че това имаше някакво значение. Той бе женен за невероятно красива жена, която притежаваше всичко, за което един мъж можеше да мечтае. Вероятно гледаше всички жени по този начин, сякаш те до една бяха създадени, за да задоволяват страстите му. Навярно преди Изабела бе мислил именно така — репутацията му го доказваше — ала със сигурност разгулният му живот бе останал в миналото.

Така че Милисънт не обърна внимание на последните му думи и реши да му напомни за целта на посещението й.

— Вече стана доста късно, Ваше величество. Ако имате да ми казвате нещо, най-добре е да го сторите, за да мога по-скоро да си легна.

Той погледна към леглото си, после отново към нея. Тя отвърна равнодушно на погледа му и кралят се намръщи.

— Толкова ли си невинна, колкото изглеждаш, момиче?

Милисънт също се намръщи.

— В какъв смисъл невинна?

— Обичаш ли Де Торп?

Въпросът му бе съвсем неочакван и даде нова насока на мислите й. Не възнамеряваше да му изплаква болката си, но след като желаеше да чуе истината, нямаше нищо против да я сподели с него.

— Не, трябва да призная, че не го обичам — отвърна прямо девойката.

— Чудесно. — Отговорът му, придружен с ослепителна усмивка, съвсем я смути, ала следващите му думи я свариха съвсем неподготвена. — Значи няма да имаш нищо против, ако той се откаже от теб.

— Бих искала да го направи, но той изглежда се е примирил с нашия брак — въздъхна Милисънт.

— Той просто няма основателна причина, за да се откаже. Но ние много лесно можем да му предоставим такава. Доволен съм, че и двамата ще имаме полза от подобно решение.

— Какво решение?

Крал Джон рязко се изправи.

— Хайде стига, та отговорът е съвсем очевиден — заяви той, прегърна я през рамо и я поведе към леглото.

Но Милисънт съвсем нямаше желание да предоставя на Улфрик подобна причина да се откаже от нея. Излизаше, че кралят я бе повикал, за да я направи своя любовница. Затова кралицата я нямаше. А и кой друг освен краля можеше да си позволи да извърши подобно нещо, без да му се противопоставят?

Обаче той бе подценил жертвата си. Милисънт не бе някое покорно създание, което ще се преклони пред огромната му власт. Това, че той бе крал, и то неин крал, можеше да има значение за него, но не и за нея.

Но понеже не забравяше предупреждението на Джоун, тя не реагира така, както би сторила, ако някой друг я бе обидил с подобно предложение. Само заби пети в килима и отказа да помръдне, с което го принуди и той да спре. И въпреки че не пусна рамото й, Джон се извърна с въпросителен поглед към нея.

Милисънт събра всичките си сили и гласът й прозвуча спокойно и съвсем разумно, независимо от смущаващите обстоятелства.

— Благодаря ви за предложението, Ваше величество, но съм принудена да го отклоня.

Той изглеждаше искрено изненадан. За миг й се стори, че ще избухне в смях, но той само изрече с леко развеселен тон:

— А защо си принудена?

— Не за да ви обидя, защото вие сте много привлекателен мъж, но аз не изпитвам никакви чувства към вас. Ако споделя леглото ви, ще се почувствам като проститутка, а аз не смятам, че съм толкова евтина.

— Глупости — презрително махна с ръка Джон. — Трябва да ми се довериш напълно. Ще разбереш, че ти правя голяма услуга. Освен това репутацията ти изобщо няма да пострада. Наистина аз ще загубя един верен приятел в лицето на граф Шефърд, но ти просто ще трябва да си намериш друг съпруг, и то някой, който наистина ще ти харесва. Нали тъкмо това искаш?

— Да, но ще потърся друг начин да го постигна.

— След като аз ти предлагам едно отлично разрешение? Ха, само си губим времето с подобни обяснения. Решението е мое, а не твое, ако това ще успокои съвестта ти. — Изричайки последното, той я дръпна настоятелно към леглото.

Милисънт разбра, че той смята да я обладае против волята й, и не помръдна, но не се опита да се отдръпне. Бе наблюдавала доста рицарски тренировки и бе научила, че понякога, за да победиш, трябва да отстъпиш временно. Реши да провери теорията на практика.

Кралят явно очакваше съпротивата й и ако се бе от дръпнала, щеше да я хване по-здраво, затова тя не го на прави. Той не бе толкова висок, колкото Улфрик, но бе набит и достатъчно силен, за да я задържи насила.

Ето защо тя не предприе нищо и се остави да я поведе към леглото, изчаквайки го да се обърне към нея, за да я бутне върху постелята. Той го направи и тогава Милисънт го ритна с всички сили в пищяла.

Чу се глух стон, последван от изненадан вик, когато тя го блъсна към леглото.

Милисънт се възползва от объркването на краля, хукна към вратата, спусна се надолу по стълбите, прекоси коридора, който водеше към кулата, където бе нейната стая. Не спря, докато не затвори вратата зад гърба си и не я залости с резето. Но това й се видя недостатъчно и затова премести пред вратата сандъка с багажа си. Сърцето й биеше бясно в гърдите и тя не можеше да си поеме дъх.

Джоун вече бе заспала, но бе оставила запалена една свещ. Милисънт взе лъка и десетина стрели и седна на леглото. Опъна тетивата и сложи една стрела. Първият, който успееше да проникне през вратата, нямаше да живее достатъчно дълго, за да разкаже каквото и да било.

Остана така през по-голямата част от нощта, докато Джоун спеше блажено, неподозираща за последната беда на сестра си. А тя не бе никак малка. Джон не бе изпратил стражите си след нея, за да я убият за предателство и на падение върху свещената му особа, но никой не можеше да си позволи да удари краля и да не заплати скъпо и прескъпо за това.

Мина доста време, преди дишането й да се успокои, но тревогата, обзела цялото и същество, не я напусна.