Джоана Линдзи
Преплетени сърца (14)

Глава 14

Ловците спряха на малката поляна, за да пуснат ловните соколи. По това време на годината нямаше много дивеч, но добре обучените птици нямаше да пропуснат плячката и щяха да се спуснат от небето, за да я убият.

Гледката на сокол в действие доставяше изключително удоволствие на всеки ловец. Въпреки че Милисънт предпочиташе да ловува, използвайки собствените си ловни умения, не можеше да не се възхити на усъвършенстваните от обучението хищнически инстинкти.

За разлика от гостите, всички рицари от Дънбър имаха собствени птици. Макар че мнозина пътуваха с ловните си соколи, Улфрик и хората му не бяха предвидили участието си в подобен лов.

Повечето от благородниците — и мъже, и жени, притежаваха собствени ловни соколи, а някои от тях толкова много ги ценяха и обичаха, че никога не се разделяха с тях. Всъщност не бе рядко срещано явление птиците да придружават господаря си на трапезата — независимо собствена или чужда — и да се хранят от ръката му с най-отбрани късове месо. Един ценен сокол обикновено не се разделяше със своя собственик — седеше кацнал върху китката му или върху облегалката на стола му.

Но също като Милисънт, и Улфрик бе дошъл на този лов по-скоро като наблюдател, отколкото като участник. Странно, но девойката се улови, че очите й се задържат по-дълго върху него, а не върху красивия полет на птиците.

Искаше й се Джоун да не й бе изтъкнала колко красив мъж бе той, защото не можеше да не се съгласи с това твърдение. Чертите на лицето му бяха ясно изразени и изключително мъжествени. Той се придържаше към стария нормандски обичай да бръсне гладко лицето си. Крал Джон си бе пуснал брада и повечето от благородниците му подражаваха, но не и Улфрик.

Косата му също бе малко по-дълга от обичайното, всъщност бе дълга колкото нейната. Това я караше да се чувства някак си… странно. Не че му завиждаше за тази лъскава грива от блестящи гарвановочерни кичури, но внезапно изпита желание собствената й коса да е малко по-дълга… всъщност много по-дълга, което бе глупаво и смешно.

Той наистина изглеждаше величествено, възседнал прекрасния си черен жребец, а широката сива пелерина се стелеше но лъскавия гръб на животното и достигаше до опашката. Дори и когато бе спокоен, Улфрик седеше из правен на седлото, с изпънати рамене, а широките му мускулести гърди сякаш още повече подчертаваха тънката му талия.

Джоун бе казала истината — по това стройно мъжко тяло нямаше излишна тлъстина или отпусната плът. Мускулите на гърдите му опъваха черната туника и се извиваха подобно на змии под финия плат. Дългите му крака също бяха стегнати и мускулести, а високите до коленете кожени ботуши плътно обвиваха прасците му.

Наистина всичко във външния му вид бе радост за окото. Жалко, че той бе типичен жесток и свиреп рицар, а тя очакваше нещо повече от един съпруг. Знаеше, че не е реално един мъж да бъде жесток само на бойното поле, но точно с такъв мъж искаше да прекара остатъка от живота си и бе сигурна, че Роланд е идеалният съпруг за нея, а не Улфрик де Торп.

Явно твърде дълго се бе взирала в Улфрик, тъй като той го усети и тъмносините му очи внезапно се приковаха в нея. Той се взря изпитателно в лицето й. Милисънт се почувства неспокойна и в същото време в гърдите й се надигна непознато вълнение, още повече, че той не я приближи, а само продължи да я гледа настойчиво.

Младото момиче се опита да отвърне поглед, но безуспешно. Той сякаш я бе омагьосал. Не усещаше студ, а по-скоро обратното — стана й горещо… Това я накара да потръпне и тя се загърна по-плътно с наметката си. Действието й го накара да се усмихне, като че ли знаеше, че именно той е причината за неудобството й.

В следващия миг препусна към нея. Милисънт бе изненадана, че той бе изчакал толкова дълго, след като й бе заповядал да присъства на лова. Но веднага след като напуснаха замъка, Улфрик престана да й обръща внимание.

Трябваше му малко време, за да стигне до нея, тъй като девойката съзнателно се бе държала на разстояние от него. Той приближи, но дръпна юздите на коня си недалеч от Стомпер. Обаче жребецът не му се подчини и не спря, а допря муцуната си до ръката на Милисънт, очаквайки приятелско почесване, въпреки отчаяните усилия на Улфрик да го отдръпне от нея.

Тя го чу как изруга ядосано, задето не можеше да обуздае собствения си жребец.

— Господи, какво си направила с коня ми? — сърдито извика той.

— Нищо, просто се сприятелихме — отвърна Милисънт, усмихна се на животното и го почеса. Стомпер рязко изви глава, за да се увери, че нищо не я застрашава.

— Хм… има нещо загадъчно, нещо дяволско в начина, по който се справяш с животните.

Милисънт презрително изсумтя, ала в същия миг съжали. Може би щеше да бъде в нейна полза, ако Улфрик я смята за вещица. Вероятно нямаше да бъде толкова груб и жесток с нея, ако подозираше, че тя може да му отмъсти по някакъв свръхестествен начин. Тази мисъл й достави искрено удоволствие.

— Животните, с които се сприятелявам, просто знаят, че аз няма никога да ги нараня. Дали и твоят жребец мисли същото за теб?

— Защо ще го наранявам?

— Ти вече го правиш — изтъкна тя, — като се опитваш да го отдалечиш от мен.

Лицето му пламна, после се намръщи.

— Лейди, не прекалявай с търпението ми.

Тя кимна замислено, сетне се усмихна. Лицето му потъмня още повече, а нейната усмивка стана по-широка. Може би не бе много разумно да го предизвиква, макар и изкусно, и с финес, но тя просто не можеше да устои на изкушението.

Той отново се опита да накара жребеца си да се по мръдне, този път не толкова грубо, но отново не успя.

— Освободи го от себе си — заповяда й накрая Улфрик.

— Аз не го задържам — спокойно отвърна тя. — Може би, ако се извиниш, задето му причиняваш болка и му покажеш, че те е грижа за него, той ще ти се подчини.

Улфрик изръмжа, скочи от седлото и отведе коня на известно разстояние. Докато го наблюдаваше, Милисънт едва успя да се сдържи да не избухне в смях.

— И не забравяй да му се извиниш! — извика тя.

Той не й обърна внимание — дори не погледна към нея, нито пък я удостои с някакъв отговор. Каза няколко думи на коня си, които тя не успя да чуе. Вероятно заплахи и злокобни предупреждения да не е посмял отново да го излага и засрамва пред една нищо и никаква жена.

След малко той отново се качи на коня и още веднъж се опита да я приближи. Само че този път се постара да държи коня си извърнат настрани, за да не може да я вижда.

Маневрите му успяха и Улфрик облекчено се отпусна на седлото, но не за дълго. Не му бе нужно много време, за да осъзнае, че Милисънт го гледа отгоре надолу, въпреки разстоянието помежду им.

Независимо от високия ръст на Улфрик, нейният огромен боен кон я издигаше малко над него. Очевидно на младия рицар никак не му се нравеше да я гледа отдолу нагоре.

Милисънт нарочно се изправи на седлото, добавяйки още малко височина в своя полза. Улфрик изръмжа отвратен и обърна жребеца си, за да я остави.

В този миг тя изохка от болка.

Беше съвсем неволно. В никакъв случай не искаше да го кара да остава при нея. Самата тя бе безкрайно изненадана, когато чу свистенето на приближаващата се стрела, а миг след това усети как я прониза в горната част на ръката. Стрелата продължи пътя си и се заби в близкото дърво. Милисънт се взираше смаяно в нарастващото кърваво петно, което се появи върху наметката й, докато Улфрик се върна при нея.

Реакцията му бе мигновена. Вдигна я от Стомпер, притисна я до гърдите си и я уви плътно в пелерината си.

— На оръжие! — извика той и не след дълго хората му го заобиколиха.

Милисънт се опита да намери някакъв отвор в широката пелерина, за да може поне да подаде главата си, но без успех. После жребецът препусна в галон и тя се отказа.

Чувстваше се малко замаяна, а усилията й да се из мъкне навън я бяха изтощили. Освен това болката в рамото се засили и стана почти непоносима, докато конят се носеше като вихър към замъка.

Когато стигнаха до подвижния мост, Милисънт вече не чувстваше нищо. За пръв път в живота си, тя припадна, и то не от болката, можеше да издържи и на по-силна — а от загубата на кръв. Тъй като бе скрита под широката пелерина на Улфрик, нито един от двамата не можеше да види колко много кръв бе изгубила.