Джоана Линдзи
Преплетени сърца (11)

Глава 11

Улфрик доволно се усмихна. В крайна сметка лорд Найджъл се оказа прав. Момичето щеше да му се подчинява, просто защото не го познаваше и не знаеше докъде се простира търпението му. Не беше наясно и до какви мерки би прибягнал, за да разреши всеки спор между двамата, а и едва ли тръпнеше от желание да узнае.

Въпреки това не се чувстваше щастлив с нея и се съмняваше, че някога ще бъде. Едва ли щеше да получи от нея нежни грижи и внимание, каквито се очакваха от една съпруга. Господи, та момичето направо си призна, че обича друг мъж. Така че тя също никога нямаше да бъде щастлива в брака им и навярно нямаше да му позволи да забрави този факт. Държанието й бе обидно и предизвикателно. Изглежда съвместният им живот щеше да представлява една нескончаема битка. Но щеше да направи дама от нея. Нямаше да позволи тя да го срами и унижава.

Лейди Джоун мина покрай него и забързано пое нагоре по стълбите. Лицето й бе угрижено, явно се безпокоеше за сестра си. Младият мъж въздъхна, изпълнен със съжаление, че тя не е по-голямата дъщеря, тъй като бе мила и чаровна и щеше да бъде прекрасна съпруга. Състрадателна, винаги готова да угоди, с мили обноски — тя бе пълна противоположност на сестра си.

Найджъл го повика на масата, но Улфрик остана на мястото си в подножието на стълбите — нямаше да позволи на проклетото момиче да се изниже скришом от замъка и отново да изчезне за цял ден. Припомни си, че предния ден тя също се бе качила по стълбите, но след това бе изчезнала, без да слиза долу. Улфрик попита един минаващ слуга дали има и друг изход и застана до стълбите близо до параклиса.

Не след дълго чу леките стъпки на жена, която слизаше надолу. Трябваше да признае, че момичето наистина бе умно. Последната й забележка миналата вечер, преди да си тръгне, наистина го бе развеселила. Да му поднесе на тепсия собствения му език, наистина не й липсваше дързост!

Обаче остана изненадан, когато видя кой слиза по стълби те — беше Джоун. Внезапно му хрумна една мисъл.

— Изглежда съм закъснял — рече той, когато младата жена стигна последното стъпало, — тя вече не е горе, нали?

— Тя?

— Не е нужно да го увърташ и да печелиш време, Джоун. Значи тя е решила и днес да се скрие от мен? Няма да…

— Грешиш.

— Нима? — намръщи се Улфрик. — Тогава ще ми покажеш…

— Вече го направих — загадъчно отвърна тя, мина покрай него и влезе в залата.

Веждите му се смръщиха още повече. Никак не обичаше гатанките, а точно това му бе поднесено току-що. Остана за миг в подножието на стълбите, опитвайки се да реши дали да се качи горе й да потърси годеницата си, макар да бе сигурен, че няма да я намери, или да последва сестра й и да се опита да разбере какво искаше да му каже преди малко.

Накрая изръмжа недоволно, влезе в залата след дамата и откри, че там имаше… две дами. Спря като закован и смаяно се втренчи в двете жени, седнали отдясно и отляво на баща си, и двете облечени в рокли от светлосиньо кадифе, с тъмносини наметки отгоре, със сини покривала на главите — бяха напълно еднакви!

Сигурно така му се струваше от светлината, нямаше друго обяснение — въпреки че през прозорците струеше ярка дневна светлина, която не оставяше затъмнен нито един ъгъл в просторното помещение. Младият мъж пристъпи две крачки, но не откри никаква разлика. И двете дами имаха едни и същи форми, облечени бяха по един и същ начин, и двете бяха невероятно хубави и… напълно еднакви! Улфрик направи още няколко крачки напред и забеляза, че едната рокля бе украсена покрай врата и по ръкавите със златиста бродерия, а другата бе избродирана със сребърна нишка, но това бе единствената разлика. Лицата на двете млади жени бяха съвсем еднакви!

Как не го бе забелязал досега? Много добре знаеше защо. Всеки път, когато поглеждаше към Милисънт Криспин, виждаше вбесяващите дрехи, които носеше, и изобщо не се бе вглеждал в лицето й. Бе забелязал краката й, ясно очертани от тесните прилепнали панталони, и бе изпитал раздразнение, че и другите мъже можеха да ги огледат. Не си бе дал труд да се взре по-внимателно в изпоцапаното й лице и да открие какво се крие под мръсотията. Освен това всеки път погледът му се бе замъглявал от ярост, защото тя бе тъкмо това, което се страхуваше, че ще бъде.

Изпълнен с неудобство, Улфрик продължи към издигната платформа, където седяха господарят на замъка и двете му дъщери. Не знаеше до коя трябва да седне, а и нито една от двете не го гледаше, което би могло да му подскаже коя е годеницата му.

Младият мъж рядко се бе чувствал толкова несигурен и това никак не му харесваше. Нито пък му се нравеше усещането, че са го направили на глупак, защото именно така се чувстваше. Как бе пропуснал да разбере, че лорд Найджъл Криспин има дъщери-близначки? Баща му сигурно му го е споменавал, но Улфрик не му бе обърнал внимание, тъй като никога не се бе интересувал от дъщерите на лорд Криспин, за да запомни този факт. Сам си бе виновен за неловкото положение, в което се бе озовал.

Реши да рискува и се запъти към тази от близначките, която седеше по-близо до стълбите.

Тя бе достатъчно любезна да го поправи и прошепна, преди Улфрик да се настани до нея:

— Сигурен ли си, че искаш да седнеш тук?

Очевидно не беше, защото той продължи към празното място до другата близначка. Обаче и тази се извърна към него и прошепна:

— Аз съм Джоун, лорд Улфрик. Не предпочитате ли да седнете до годеницата си?

Той се изчерви и усети как целият пламва, когато чу тихото кискане на другата близначка. Лорд Найджъл се закашля, явно разбрал какво бе направила Милисънт, тъй като бе свикнал с лудориите на двете си дъщери.

Улфрик не намираше ситуацията за забавна, особено след като му се наложи да се обърне и да се върне в другия край на масата. Можеше единствено да бъде доволен, че не се бе посрамил още повече, като благодари на първата близначка за очевидно лъжливото й предупреждение.

Улфрик приближи до нея, повдигна пейката, върху която седеше, и я премести по-назад, за да има място и за него. Чу как момичето ахна смаяно и се хвана с две ръце за масата, за да не падне. Това го накара да се почувства малко по-добре и той се отпусна до нея.

Сега тя го гледаше свирепо, което му подейства още по-успокояващо и до голяма степен уталожи раздразнението му.

— Следващия път си направи труда да ме предупредиш, преди да решиш да местиш мебелите! — изсъска тя.

Улфрик повдигна вежди.

— Следващия път не се преструвай на това, което не си.

— Не съм се преструвала! — възмути се тя. — Просто ти зададох съвсем разумен въпрос. Като се имат предвид всичките ти недоволни гримаси, откакто си пристигнал, предположих, че едва ли ще искаш да седнеш близо до мен.

— Когато си облечена като селянин, момиче, всеки би се опасявал, че може да прихване въшки. Нищо чудно, че си ме накарала да се намръщя.

Лицето й пламна.

— Да не би да мислиш, че като съм сменила дрехите си, съм се отървала и от въшките?

— Не, предполагам, че не — засмя се той. — Има ли вероятност да ги прихвана от теб?

— Искрено се надявам на това — стисна устни Милисънт.

Не успя да й отговори, тъй като в залата влязоха слугите с подноси храна. Един от тях се наведе и остави пред Улфрик и Милисънт голям самун хляб и поднос с ястия, друг наля вино, а трети…

Улфрик се отказа да продължи разговора и се облегна назад, за да изчака прислугата да се отдалечи. На устните му играеше лека усмивка и той самият бе учуден от доброто си настроение след преживяното неудобство преди малко.

Кой би си помисли, че ще намира Милисънт Криспин за забавна? Във всеки случай поведението й не можеше да се нарече такова, нито пък навиците. И въпреки това думите, които изстрелваше през стиснатите си устни, го развеселяваха. Не разбираше защо, тъй като очевидно тя самата нямаше никакво намерение да го забавлява. Не, намерението й бе да го обиди, както снощи, така и сега.

Може би тъкмо това бе обяснението. Никога досега не бе обиждан или пренебрегван от жена и навярно затова му бе толкова интересно. А и това не бе точно целта, която повечето жени се стремяха да постигнат.

Обичаят изискваше да обслужва дамата си на масата, да избира най-хубавите късчета месо и да й ги поднася. Когато слугите се отдалечиха, Улфрик не можа да се сдържи и се наведе над нея:

— След като предпочиташ да бъдеш мъж, може би ще пожелаеш ти да ми даваш храната?

Тя му отправи поглед, който би могъл да се изтълкува като смесица между невинност и любопитство, и сви рамене.

— Не осъзнавах колко си смел, да се оставиш да доближавам ножа си толкова близо до лицето ти.

С тези думи забоде парче месо с малкия кинжал за хранене и се втренчи за миг в него, преди да го поднесе към устата му. Улфрик сграбчи ръката й, за да я бутне назад, ала зърна предизвикателните пламъчета в зеленозлатистите й очи и я остави да продължи. Невероятно, но тя се осмеляваше да го накара да й се довери, след като съвсем ясно бе дала да се разбере, че не бива да го прави. Всъщност тя го накара да съжалява, че я е предизвикал.

Младият мъж продължи да се взира в очите й, но рече заплашително:

— Не забравяй, че каквото повикало, такова се обадило. Ако проявиш несръчност е кинжала си, моят също едва ли ще ти се понрави.

— Несръчност? — презрително изсумтя Милисънт. — Кой е споменавал нещо за несръчност? Казах, че си смел, защото тази ръка би предпочела да одере няколко парчета от кожата ти, отколкото да те нахрани, и аз предположих, че си достатъчно умен, за да го осъзнаваш… особено след като ме накара да облека тези проклети дрехи.

Проклети дрехи? Нима това бе причината за озлоблението й? Би трябвало да се досети, че няма лесно да отстъпи по този въпрос.

— Но ти изглеждаш изключително пленителна в тези дрехи. Защо ги ненавиждаш толкова?

Едва изрекъл думите, Улфрик осъзна, че наистина бе искрен. В момента тя действително изглеждаше като девойката, която вчера му хареса толкова много и за която бе помислил, че е неговата годеница. Като ги гледаше в момента, не виждаше никаква разлика между двете сестри. Милисънт бе не по-малко приятна гледка за окото, от колкото Джоун. Но като отвореше уста, за да заговори… Точно в това бе голямата разлика между двете млади жени.

— Изобщо не са удобни и пречат на движенията. Опитай се да навлечеш туника и рокля и ще видиш колко е приятно да ти се мотаят разни поли из краката?

— Преувеличаваш. Свещениците изглежда не се затрудняват с расата си.

— Да, но свещениците не ходят на лов.

Той се засмя и кимна в знак на съгласие. Тя го погледна смаяно за миг, сякаш реакцията му я бе изненадала. Това го разтревожи и Улфрик добави:

— Нито пък е нужно жените да ходят на лов.

— Има нужда и нужда. Щом се налага да ти обяснявам разликата, едва ли ще ме разбереш.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че ловът е единственото нещо, което те прави щастлива, наистина си права. Не бих могъл да го разбера… нито пък ще повярвам, че е истина.

Лицето й придоби замислено изражение.

— Повечето мъже се придържат към мнението си, независимо че доказателството в противното може да им избоде очите. Черното ще продължава да бъде бяло и обратно само защото те твърдят така… и най-вече, когато спорят с жена. Не си ли съгласен с мен? Нима ти самият не го доказа току-що?

Улфрик едва се сдържа да не се засмее с глас. Ако не бе толкова сериозна, сигурно щеше да го направи. Нима тя наистина вярваше, че мъжете ще настояват на своето, не зависимо от доказателствата, че не са прави, без значение дали се отнася за мъж или жена?

— Струва ми се, че наистина преувеличаваш. Аз просто отбелязах, че има и други неща, които могат да направят някого щастлив. Да се смята, че щастието се основава само на едно единствено нещо е… глупаво.

— И ако аз кажа, че не е глупаво, ти, разбира се, няма да се съгласиш с мен, защото си убеден, че единствено твоето мнение е правилно, не е ли така?

— Изглежда, че каквото и да кажа, си решила да спориш с мен.

— Не, ти си решил да спориш, независимо какво аз ще кажа.

— Грешиш. Съгласен съм, че на един свещеник може би ще му е трудно да ловува в расо.

Милисънт презрително изсумтя.

— Да, но не пропусна да изтъкнеш, че жените няма да имат същите трудности, защото не им се налага да ловуват.

Улфрик едва се сдържа да не избухне.

— Нима няма да признаеш, че не е работа на жените да ходят на лов, за да си осигуряват прехраната?

— А може би не всяка жена има мъж, който да се грижи за нея?

— Не е вярно! Ако няма мъже в семейството й, то за прехраната й ще се погрижат мъжете от семейството на съпруга й. Ако няма съпруг, задължение на краля е да й определи настойник.

Милисънт завъртя очи.

— Ти говориш за благородните дами, които не са нищо повече от разменни монети при сделките между мъжете. Ами жените от селата или градовете, които нямат близки? Защо повечето от тях стават просякини или проститутки, само и само да имат храна на масата си? Нима не е по-почтено да се научат да ловуват, за да осигуряват сами препитанието си?

Улфрик усети как лицето му почервенява.

— Нима смяташ да поправиш всички беди на този свят, докато седим на масата? Не вярвах, че един комплимент за външността ти ще доведе до този сериозен спор за неравенството между…

— Ха, ти не желаеш спор, ти искаш да чуваш единствено повторение на собственото ти мнение — с отвращение заяви тя. — Много добре, може би предпочиташ да обсъдим храната? Или времето? Това достатъчно безопасни теми за разговор ли са? Може би по тези въпроси ще постигнеш съгласие с мен, ала що се отнася до останалите…

— Достатъчно! — рязко я прекъсна Улфрик. — Може би ще се договорим да помълчим малко, преди апетитът ми да е изчезнал съвсем, така както е изстинала и храната.

— Както кажеш, Улфрик — сладко се усмихна Милисънт. — Как би могла една нищо и никаква жена да си позволи да не се съгласи с теб?

Той изръмжа сърдито в отговор, питайки се дали тъкмо това не е било намерението й от самото начало — да му развали настроението. Ако бе така, наистина притежаваше необикновени умения и природна дарба да постига целта си.