Джоана Линдзи
Преплетени сърца (6)

Глава 6

Джоун се измъчи, докато намери сестра си. Милисънт би трябвало да се качи по стълбите, водещи към стаята в северната кула, която двете деляха, но както Джоун подозираше, тя бе пресякла коридора към стълбите в западната кула, които я бяха извели към задната врата на замъка. Дънбър не бе никак малко място, ако търсиш някого, който не желае да бъде намерен.

Най-после откри непокорната си сестра в конюшнята, където се опитваше да се сприятели с черния жребец на Улфрик де Торп. Животното не бе от огромните бойни коне, които се отглеждат и използват в битки заради злия си нрав и насладата, с която тъпчат всичко живо, изпречило се на пътя им. Подобни коне не бяха удобни за пътуване именно поради буйния им и непредвидим характер и затова обикновено рицарите ги пазеха само за сраженията. Но въпреки това конят на Улфрик бе едър и не изглеждаше много приятелски настроен… поне досега.

— Не се опитваш да го настроиш срещу собственика му, нали? — смутено попита Джоун сестра си, докато приближаваше колебливо към клетката.

— Обмислях тази идея.

Киселият отговор накара Джоун да се усмихне.

— Но промени намерението си?

— Да. Не бих искала да видя наранен този жребец, което несъмнено ще се случи, ако онзи негодник изгуби контрол върху него. Той има навик да бие и да причинява болка — това бе първото нещо, което узнах за него.

— Онова бе много отдавна, Мили — нежно й напомни Джоун. — Тогава той беше само едно момче, а не истински мъж, какъвто е сега. Не се съмнявам, че се е променил…

Милисънт вирна глава, а в очите й лумнаха златисти пламъци.

— Ти сама видя как се държа на пътеката. Та той щеше да ме удари, ако не бе препречила пътя му.

— Но той не знаеше, че си ти.

— Достатъчно по-дребна и по-слаба съм от него, независимо за кого ме е помислил?

Джоун трудно можеше да обори това твърдение и затова побърза да изрече:

— Но аз видях какъв ужас изпита, когато разбра, че си била ти.

— Много добре! — избухна Милисънт. — Тогава, като се върна в залата, ще очаквам онзи глупав годежен договор да бъде развален!

— Не съм сигурна в това — рече Джоун и прехапа устни. — Дали той има такава власт? Да развали договор, сключен от баща му?

— Не, предполагам, че не — намръщи се Милисънт. — Тогава просто ще трябва да се постарая татко да го развали. И без това смятах да го направя, но не очаквах, че ще е толкова скоро. — Замълча и презрително изсумтя. — А и как бих могла да очаквам? Та той можеше да дойде за мен по всяко време през последните шест години, но не го на прави. Истината е, че аз напълно бях забравила за него.

Последното не бе чиста истина и двете го знаеха. Милисънт харесваше друг, но въпреки това не можеше да се омъжи за него, докато не се развали старият годежен договор, който я обвързваше завинаги с Улфрик де Торп. Така че въпреки желанието си, Милисънт не можеше да не мисли за отдавнашния си годеник, дори и тези мисли да не бяха никак приятни.

— Дори да е закъснял с пристигането си, сега вече е тук, Мили. Какво ще стане, ако трябва да се омъжиш за него?

— По-скоро бих скочила от онази кула!

— Милисънт!

— Не казах, че непременно ще го направя, а че бих се опитала…

Джоун се облегна на дъсчената преграда, чудейки се как да успокои сестра си. Беше жестоко от страна на Де Торп да чака толкова дълго, без да ги посети нито веднъж, за да могат двамата с Милисънт да се опознаят и да свикнат един с друг, преди завинаги да се обвържат в брак. Не слагаше в сметката онази първа среща преди много години, за която бе разговаряла със сестра си.

След толкова време, без да получава никакви вести от Улфрик де Торп, никак не бе чудно, че Милисънт бе насочила мислите и сърцето си към друг млад рицар, когото много харесваше и който нямаше нищо против, че тя не е като другите момичета. Двамата бяха добри приятели. Джоун от собствен опит бе научила, че е много важно да се сприятелиш с бъдещия си съпруг. Близостта и взаимното разбирателство успокояваха до голяма степен страховете на една девойка, на която предстоеше да се омъжи.

Преди две години Джоун се бе омъжила за един млад мъж, който много често преди това бе посещавал замъка на баща й. Сгодиха се още когато тя бе само на десет. Имаше на разположение шест години, за да го опознае и да започне да го обича. Все още скърбеше за ранната му ненавременна смърт.

Но тя бе по-младата и понякога се чувстваше неловко, че бе изпреварила сестра си. От друга страна разбираше, че Милисънт се страхува да се омъжи, а и си имаше причини да мрази годеника си.

— Наистина ли мислиш, че татко ще развали договора, сега, след като най-после е дошъл? Вече не можеш да използваш отсъствието му, за да го убедиш да се откаже от този съюз.

Милисънт обезкуражено облегна глава на дървената преграда.

— Ще го направи — толкова тихо изрече тя, че Джоун едва я чу. После вдигна глава и добави по-силно. — Трябва да го направи. Аз не мога, Джоун, да се омъжа за този… този жесток човек! Той ще ме задуши, ще се опита да ме пречупи. А след като татко узнае, че обичам друг, той ще се съгласи да развали годежа. Само защото Улфрик де Торп най-после е благоволил да се появи, не е причина да извиним закъснението му. Именно неговото отсъствие ме е на карало да потърся бъдещия си съпруг другаде.

Думите й звучаха убедително и разумно, а и бяха истина. До преди две години Милисънт не бе мислила за анулиране на годежния договор, сключен още от деня на раждането й. Тя го мразеше, мразеше и годеника си, но се бе примирила със съдбата си. Ала годините минаваха, а Улфрик не се появи нито веднъж, нито пък изпрати някаква вест или извинение за дългото си мълчание. А баща им винаги отстъпваше пред желанията на Милисънт.

Ала поради някаква причина сега Джоун имаше лошото предчувствие, че този път сестра й няма да успее да се наложи. Годежните договори бяха нещо свещено и мъжете ги спазваха, а жените нямаха право да ги обсъждат или да се опитват да ги отменят. Знаеше, че Милисънт също много добре разбира това и именно затова е толкова ядосана. Джоун усещаше гнева й.

Другата причина, без съмнение, бе нападението на пътеката. Първото, което бе изпитала сестра й, бе страх, но много скоро той се бе превърнал в ярост. Кой би очаквал да бъдат нападнати толкова близо до Дънбър? Милисънт дори не бе взела оръжие, защото двете отиваха само до селото.

— Казах на татко какво се случи на пътеката — рече Джоун. — Той изпрати сър Майлоу да се опита да проследи онези мъже.

— Добре — кимна Милисънт. — Майлоу е опитен рицар… не като някои други — добави сърдито.

Джоун реши да не обсъжда кои са тези „някои други“.

— Не мога да си представя кои бяха нападателите и защо се опитваха да се доберат до теб.

— Значи и ти си го забелязала? — замислено се намръщи Милисънт. — Помислих си… или поне така ми се стори, че… че целта на нападението съм аз…

Джоун поклати глава.

— Наистина бе ти, но защо?

Сестра й сви рамене.

— Заради откупа, за какво друго? За никого не е тайна, особено след всички нововъведения през последните години и обновлението на Дънбър, че сандъците на татко са препълнени със златни монети. Пък аз съм неговата наследница.

Джоун се изкиска.

— Да, но едва ли някой би разбрал, че си неговата наследница, като те погледне.

— Права си — засмя се Милисънт. — Все пак покрай Дънбър минават доста търговци и пътуващи музиканти, а често и наемни войници, които търсят работа. Всеки от тях много лесно би могъл да узнае коя съм. Нищо чудно да са някои от наемниците — ако са им отказали работа, те може да са решили, че като ме отвлекат, ще напълнят кесиите си.

Джоун замислено кимна.

— Да, възможно е да си права. Трябва да бъдеш много по-внимателна занапред. Не бива да излизаш сама на лов, както си свикнала.

— Ако бях взела лъка си, Джоун, те никога нямаше да се доближат толкова близо — възрази Милисънт. — И ти много добре го знаеш.

Въпреки това Джоун не бе напълно убедена, че предпазливостта е излишна.

— Те бяха само четирима. Следващия път може да бъдат повече. Няма да ти навреди, ако за известно време се въздържаш от лова или взимаш неколцина пазачи със себе си… поне докато онези разбойници бъдат заловени.

— Ще видим — бе всичко, което Милисънт обеща, а това далеч не бе задоволително.

Но Джоун достатъчно добре познаваше сестра си, за да знае, че не бива да я насилва. Към Милисънт трябваше да се прилага далеч по-фина и изтънчена тактика на убеждаване. Засега нямаше да каже нищо повече по този въпрос, а и в момента й предстоеше по-важна задача. Все още не бе постигнала това, заради което бе тръгнала да търси Милисънт, и не знаеше как да го стори, без да рискува да получи твърдоглавия отказ на сестра си.

— Стомпер сигурно ще започне да ревнува, че обръщаш такова голямо внимание на този жребец — реши да започне по-отдалеч Джоун.

Милисънт се усмихна и погледна към доста по-едрия кон, който търпеливо очакваше тя да му обърне внимание.

— Не, той знае, че дори да харесвам и друг кон, това не означава, че го пренебрегвам.

Излезе от клетката и се запъти към коня си. Жребецът на Улфрик понечи да я последва. Тя спря и му каза няколко гальовни и успокоителни думи. Когато се обърна, за да напусне клетката му, жребецът не направи опит да тръгне след нея.

Джоун бе виждала подобни неща да се случват много пъти досега. Милисънт притежаваше някакво особено родство с животните. Сякаш я разбираха, когато им говореше. Като че ли тя усещаше, с невидими и тайнствени сетива, болката и страха им — все едно, че бяха нейни собствени. Това успокояваше животните и ги караше да й се доверяват. Разбира се, едва ли бе така, глупаво би било да вярва, че е така. Не, по-скоро Милисънт просто обичаше и разбираше животните. Тези, с които се сприятеляваше, не се чувстваха заплашени в нейно присъствие. Но дори и онези, за които бе тръгнала на лов, бяха молени за прошка, че трябва да отнеме живота им, макар много по-често да ги оставяше да избягат от стрелите й. Милисънт ловуваше само за да осигури храна и никога за удоволствие или заради спортна суета.

Джоун също се чувстваше свързана, но не с животните, а с хората. Умееше много по-силно от останалите да усеща различните чувства и настроения. Това бе причината, поради която толкова се ужасяваше от гнева на мъжете. Сякаш бе насочен към самата нея, а това я плашеше.

Именно заради това бе обичала силно съпруга си Уилям и дори бе помолила баща си да отклонява всички предложения за женитба с извинението, че все още не е готова да се омъжи повторно. Уилям никога не бе изпитвал гняв. Имаше лек и безгрижен характер, никога не взимаше нищо на сериозно и не се ядосваше. Освен това я обичаше безумно, нещо, което тя усещаше с цялото си сърце. Едва ли би намерила мъж като Уилям и затова не искаше никой друг.

След като изрече няколко думи и нежно потупа Стомпер, Милисънт се обърна, за да излезе от конюшнята.

— Татко ме изпрати, за да те намеря и заведа в залата… прилично облечена — осмели се да каже най-после Джоун.

Милисънт спря и презрително изсумтя.

— Да се гиздя заради него? Освен ако не ми дадеш да облека някоя рокля, ушита от коприва.

Джоун бързо закри устата си, но не и преди Милисънт да зърне усмивката й.

— Е, нямам точно такава, но имам други, които не съм обличала… много добре знам, че ти, в пристъп на гняв, изгори последната рокля, която татко ти поръча.

— Ами тогава облечи едната от тях и се представи за мен. Нямам никакво желание доброволно да разговарям с онзи грубиян!

Молбата й не бе невъзможна за изпълнение. Много често в миналото се представяха една за друга. Това бе игра, с която се забавляваха, когато бяха малки деца. Джоун го правеше с удоволствие, защото й се струваше, че докато се прави на Милисънт, по някакъв начин придобива смелостта и дързостта на сестра си — качества, които й липсваха, когато си бе самата тя. Но от няколко години не си бяха разменяли местата, а да го направи сега, и то пред Де Торп не, не би могла! Той я плашеше твърде много.

— Мили, не мога. В негово присъствие се разтрепервам и ме обзема плахост, а ти не би искала той да остане с подобно впечатление за теб, нали? Освен това… нали татко ще разбере…

Милисънт се намръщи.

— Тогава кажи на татко, че не си ме намерила, че съм напуснала замъка, каквото искаш. Нямам никаква причина да общувам с лорд Де Торп, след като договорът за женитбата ми е него и без това ще бъде развален… и то веднага след като успея да поговоря с татко насаме.

— Татко ще се ядоса, ако се върна без теб — заяви Джоун.

— Той много често ми се сърди, но гневът му не трае дълго.

Джоун не бе сигурна, че и този път ще бъда така. В крайна сметка Улфрик де Торп не беше обикновен гост. Баща им би искал да го почете, така както се полагаше на графски син, да го приеме със същото уважение, с което би посрещнал и един граф, както и самия крал. Господи, тя още не бе успяла да му приготви стаята!

Мисълта я накара да пребледнее и тя бързо се обърна към сестра си.

— Ще му кажа, но това няма да му хареса. Така че не отлагай за дълго разговора си с татко, Мили, и се опитай да го успокоиш.

След тези думи изтича от конюшнята, оставяйки Милисънт да се мръщи загрижено.

— Да го успокоя? — промърмори младото момиче. — Как бих могла да го сторя, след като досега само съм го карала да избухва? Ти си тази, която може да го успокои, а не аз! — извика тя след сестра си, но Джоун вече се бе отдалечи ла и не я чу.