Джоана Линдзи
Преплетени сърца (34)

Глава 34

Милисънт намери Клайдън по-лесно, отколкото смяташе, понеже той се оказа доста голямо имение. Големият бял замък с високите си крепостни стени се простираше върху много декари плодородна земя. Явно имението бе най-голямото и най-добре укрепеното в околността, а това, че бе васално на Шефърд, я накара да осъзнае колко могъщ бе граф Шефърд и колко силен владетел ще бъде един ден Улфрик де Торп.

Странно, но вместо да мисли за Роланд и какво ще му каже, Улфрик бе този, който изпълваше мислите й. Предполагаше, че нейната постъпка ще му донесе облекчение. Можеше да се ожени за жената, която обичаше и която сигурно също отвръщаше на чувствата му. Каква игра на съдбата — тя го мразеше и презираше, а всъщност му правеше услуга!

И двамата щяха да са доволни, а кралят щеше да си намери някой друг, в чийто живот да се меси. Вече почти бе постигнала целта си. Сватбата й с Роланд бе въпрос на дни. Беше сигурна, че ще е щастлива с него. В крайна сметка двамата бяха добри приятели. Тогава защо не изпитваше въодушевление и радост? Защо се чувстваше така, сякаш бе оставила нещо недовършено?

Преди да приближи Клайдън, трябваше да намери някое усамотено местенце в гората, за да смени дрехите си, и то по-бързо. Роклята от морскозелено кадифе, извезано със златна нишка, подчертаваше светлозелените й очи и на вярно затова Джоун я бе избрала. Външният й вид бе първото нещо, което предизвика недоволството на Джоун, когато я видя отново в старите й дрехи.

— Не можеш да пристигнеш с тези дрехи в Клайдън и да очакваш, че ще ти повярват, като им кажеш коя си. По-скоро ще те нахокат и въобще няма да те пуснат да минеш през външните порти на крепостта.

Тъкмо затова Милисънт бе склонила да вземе дрехите, приготвени от сестра й. Стражите не й зададоха почти никакви въпроси, но я изгледаха доста озадачено. Сигурно защото лъкът й все още висеше на рамото й. Наистина имаше късмет — Роланд бе у дома си. Един от пазачите дори отиде да го потърси, докато другият повика един от слугите да я съпроводи до замъка.

Клайдън Касъл искрено я впечатли. Шефърд беше по-голям, постоянно шумен и оживен от многобройните си обитатели, Дънбър също понякога бе пренаселен, но не от хората, които живееха постоянно в него, а от пътници, на които никога не се отказваше подслон и храна. Но Клайдън бе чист и подреден. Във вътрешния двор цареше оживление, но атмосферата бе по-скоро домашна и изпълнена със спокойствие и уют.

Вместо с прах и мръсотия, каменният двор бе покрит с трева. Въпреки неотдавнашната буря никъде не се виждаше кал или тиня, каквито бяха нещо обичайно за Шефърд и задължително за Дънбър. Милисънт бе приятно изненадана и установи, че с радост би живяла тук.

Роланд я намери, преди да стигне до замъка. Заради високия му ръст, тя би го познала и сред най-гъстата тълпа. Дали не бе пораснал още повече след последната им среща? Господи, той наистина бе гигант, навярно почти два метра. И наистина бе красив — как бе могла да го забрави?

Приятелят й бе наследил светлорусата коса на баща си и очи с цвят на теменуги — изключителна комбинация. Тялото му бе стройно, с широки рамене, тънък кръст и дълги мускулести бедра. Затова винаги й бе доставяло удоволствие да го гледа как тренира с останалите рицари. Роланд бе достоен потомък на дедите си и истински воин.

Ако искаше да бъде честна, Милисънт не можеше да не признае, че макар и малко по-нисък, Улфрик също бе чудесно сложен. Но съвършенството му свършваше до тук. Освен прекрасна фигура и лице, Роланд притежаваше и чудесен характер — бе забавен, мил и любезен, и въпреки силата си, не бе лишен от нежна и чувствителна душа. Всичко това липсваше на Улфрик. Той бе груб и жесток, винаги кисел и недоволен, готов да спори и дразни и… По дяволите, тръсна глава ядосаната девойка, защо продължаваше да мисли за него, след като Роланд бе на две крачки от нея?

— Господи, кой ти е изцапал така лицето, Мили? — бе първото, което я попита, след като я прегърна и я вдигна високо във въздуха.

Милисънт усети как страните й пламват. Бе сменила дрехите си, за да заприлича на дама, преди да влезе в Клайдън, но напълно бе забравила за мръсното си лице. Нищо чудно, че стражата я бе изгледала толкова странно. Пфу, външният й вид бе последното нещо, което я интересуваше!

Тогава защо се изчерви? Знаеше защо, макар че не й се искаше да го признае. За всичко бе виновен Улфрик, кой то я бе накарал напоследък да се грижи за външността си. Както и проклетите му комплименти. Начинът, по който я оглеждаше всеки път, когато приближеше към нея. За неин най-голям срам, преди да напусне Шефърд, се бе оглеждала в сребърното огледало, нещо, което никога не би й минало през ума да направи в Дънбър.

— Пусни ме, глупако! — нацупи се тя, за да прикрие смущението си и добави: — Та кой пътник ще успее да пристигне, без да се изцапа от праха и мръсотията по пътя?

— Какъв прах и мръсотия? — засмя се Роланд. — Последният сняг изми всичко.

Той я пусна на земята и започна да бърше с палеца си праха от бузите й — нещо твърде познато за нея, понеже Джоун постоянно правеше същото. И по навик Милисънт го перна през ръцете. В този миг й хрумна, че той се отнася към нея както сестра й, а тя му отвръщаше по същия начин.

— Нарочно изцапах лицето си, за да мога безпрепятствено да се добера до тук — реши да си признае девойката. — Пътувах облечена с панталони и гамаши, а не с тази рокля.

— И защо? Кой би се осмелил да обезпокои една дама, придружена от ескорт, както задължително би трябвало да пътува… нали така? — Гласът му секна, понеже тя запристъпя неловко от крак на крак, отказвайки да срещне по гледа му. Следващите му думи не бяха особена изненада. — Ако ми заявиш, че си пътувала без ескорт, ще те напляскам!

Разбира се, никога нямаше да направи подобно нещо и двамата много добре го знаеха. Ала Роланд добре я познаваше и затова бе отгатнал съвсем правилно. Ала и тя и без това смяташе да му каже всичко и затова нямаше причина да се чувства засрамена. Наистина никога досега не бе вършила нещо толкова опасно, като да пътува съвсем сама, и то из тази непозната част на страната.

— Наложи се да напусна Шефърд без разрешение — за почна младото момиче.

Фактът, че бе пристигнала благополучно, успокои тревогата му и той се усмихна и закачливо изрече:

— Знам, смяташ, че се нуждая от закрила, Мили, но не е било нужно да идваш чак дотук, за да ме придружиш лично за сватбата си. Баща ми винаги взима със себе си голям отряд войници, когато майка ми пътува с него, а аз щях да пътувам с тях… Прости ми. Изразът на лицето ти показва, че никак не ти е до шеги.

Тя поклати глава.

— Не, обичам, когато се шегуваш, затова не е нужно да се извиняваш. Просто се случиха толкова много неща и нито едно от тях не е хубаво. Искам да ти обясня всичко, но не знам откъде да започна… Всъщност знам. Причина та да напусна Шефърд тайно е, че имах неприятности с крал Джон, който пристигна по-рано за сватбата.

— Какви неприятности? — намръщи се Роланд.

— Много сериозни. Изглежда той не е доволен от годежа ми и е измислил начин да го анулира — като спи с мен. Аз възразих, и то доста красноречиво и сигурно той ще поиска да ми отмъсти, особено ако се омъжа за Улфрик от Шефърд. Единственият начин да доставя удоволствие на краля е да се омъжа за някой друг, само не и за Улфрик де Торп.

— Господи, Мили, не е нужно да правиш подобна жертва само защото крал Джон не одобрява сватбата ти. Разбирам защо иска да те причисли към многобройните си любовници, но Шефърд е твърде силен и влиятелен съюзник, за да си разваля отношенията с него. Опитал се е да те прелъсти и не е успял. Не вярвам повече да повдигне този въпрос.

Милисънт отново поклати глава.

— Не е само това, което мислиш. Той не само иска да ме „причисли към любовниците си“. Той иска да даде на Улфрик основателна причина, за да се откаже от мен. Каза, че това щяло да бъде от полза и за двама ни.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че кралят има толкова високо мнение за себе си, та смята, че ще ти направи голяма услуга, като преспи с теб? — презрително попита Роланд и добави с отсянка на отвращение в гласа: — Всъщност като се замисля, ако някой има необосновано високо мнение за себе си, то той със сигурност ще е Джон Безземни.

— Но не и в този случай — обясни Милисънт. — Аз казах на краля, че не желая да се омъжа за Улфрик. Това е услугата, която щеше да ми направи.

— Да не си полудяла? — Роланд бе искрено смаян. — Защо не желаеш да се омъжиш за Улфрик де Торп? Един ден той ще бъде господар на баща ми, а и мой също. Ако силата му не те кара да благодариш смирено за тази чест, то външния му вид със сигурност би те накарал да…

— Нито дума повече или здравата ще те цапардосам! Да благодаря смирено за тази чест, как ли пък не! — възмути се девойката. — Кога съм ти давала основание да си мислиш, че искам да бъда графиня?

— И не е било нужно да го правиш. От самото си раждане ти си предопределена да бъдеш графинята на Шефърд.

— Но не и по мой избор, Роланд — въздъхна тя. — Не сме говорили за това, докато бяхме във Фулбрей, но аз мразя Улфрик още откакто бяхме деца. При първата ни среща той ме нарани много лошо, причини ми месеци на болка и страх, когато умирах от ужас, че ще остана саката за цял живот. Никога няма да го забравя и да му го простя.

Той я привлече към себе си и заговори успокоително, с искрено съчувствие в гласа.

— Виждам, че дори споменаването на случилото се ти причинява болка, затова не казвай нито дума повече. Ела, ще те заведа да се стоплиш край някое огнище, ще ти налея чаша медовина и ще ми разкажеш защо не си казала на никой друг за коварството на крал Джон.

— Какво те кара да мислиш, че не съм казала на никой друг?

— Защото си тук, и то сама, а не си оставила баща си или лорд Гай да се справят с всичко това.

Милисънт отново се изчерви. Роланд бе твърде схватлив и умееше да отгатва и без много приказки. Поне не каза нищо повече за Улфрик, нито се опита да го оправдае с обяснението, че един възрастен мъж не може да бъде винен за постъпката му като дете. Тя най-добре знаеше истината, но едва ли щеше да успее да убеди някой друг.