Джоана Линдзи
Преплетени сърца (32)

Глава 32

— Никога няма да успеем — простена Джоун, докато се взираше в големия пътнически сандък, в който Милисънт възнамеряваше да се пъхне.

— Ще успеем, ако през цялото време не се отделяш от него и попречиш на носачите да погледнат вътре, за да разберат защо е толкова тежък.

— Не е ли по-добре просто да кажа, че това е сватбен подарък, който трябва да се скрие? — предложи сестра й. — Тогава няма да има нужда да се представям за теб.

— Да, но не можеш да скриеш един подарък в конюшнята, а аз искам да го занесат тъкмо там. Не, кажи че съдържа специална храна за Стомпер, за да го оставят близо до неговата клетка. И без това никой от конярите не смее да се доближава до него.

Джоун не изглеждаше убедена.

— И без това не можеш да напуснеш имението, възседнала Стомпер, така че защо трябва да оставят сандъка в конюшнята?

— Защото конюшнята е близо до външните порти. Така ще мога да видя кога излизат повече хора и да се опитам да се промъкна незабелязано с тях. Или пък ще се прехвърля през крепостната стена, макар че има толкова много стражи наоколо и е възможно да успея.

— Много по-лесно ми е да се представям за теб, когато е само на шега — въздъхна Джоун. — Изпитвам страх, когато се отнася за нещо толкова сериозно. Нищо чудно да кажа или направя нещо, което моментално ще ме издаде.

— Сигурна съм, че ще се справиш, Джоун. Ще трябва само да излъжеш стражата пред вратата и да намериш двама мъже, които да изнесат сандъка. Няма да имаш работа с някой, който те познава.

— Докато напуснеш замъка — намръщи се сестра й. — Тогава ще трябва да се справям с твоя годеник.

— Вече ти казах как да се държиш. Онази вечер той се издаде, като ми спомена как ни различавал — че аз стискам устните си, когато съм ядосана. Можеш много лесно да ме имитираш. Просто стой настрана от него, за да не се налага да разговаряте, и няма да имаш никакви проблеми.

Джоун не изглеждаше никак убедена.

— Но ако той пожелае да разговаря с мен, искам да кажа с теб, тогава…

— Не се тревожи. Аз съм сърдита от последния път, когато разговаряхме, и той много добре го знае. Оттогава не съм разговаряла с него, а и той едва ли ще очаква да му проговоря, след това, което направи.

— И какво е направил? Не си ми казвала защо през последните дни сякаш искаш да го убиеш с поглед.

Милисънт не бе имала никакво намерение да споделя преживяването си, защото се чувстваше твърде засрамена от собственото си държание. Но не можеше повече да го пази в тайна, ако искаше през следващите няколко дни Джоун да заеме успешно мястото й.

Докато се обличаше в старите си дрехи, Милисънт повтори, доколкото си спомняше, всеки разговор, който бе водила с Улфрик. Джоун трябваше да знае и най-малката подробност, в случай че Улфрик се опита да поговори с нея и спомене нещо, което двамата вече си бяха казали.

Не й бе казала единствено за последната им среща, но сега осъзна, че не може да я запази в тайна, ако иска Джоун да заблуждава Улфрик колкото се може по-дълго. Така Милисънт щеше да има на разположение повече вре ме, преди да хукнат да я преследват.

— Улфрик едва не ме облада — смънка Милисънт.

— Едва? — повдигна вежди Джоун и смаяно добави: — Опитал се е да те изнасили подобно на крал Джон?

При спомена лицето на Милисънт пламна. Срамуваше се от собствената си слабост и никак не й бе лесно да си я признае:

— Не, не беше точно така. Аз отново бях изгубила ума си заради целувките му. Дори не му казах да спре. Ако лорд Гай не се бе появил, не се съмнявам, че щяхме да подпечатаме нашия съюз, и то много преди да получим благословията на свещеника.

Джоун отвори уста, затвори я, поклати глава и накрая въздъхна.

Когато заговори, тонът й бе укорителен.

— Ако не беше инцидентът с крал Джон, щях да ти кажа доста неща относно случилото се. Ала след като кралят очевидно е против сватбата ти с Улфрик, сега за всички, замесени в тази невероятна история, ще е много по-добре, ако ти наистина се омъжиш за Роланд. Да се надяваме, че планът ти ще успее.

Милисънт се усмихна, доволна, че сестра й най-после бе съгласна с нея.

— Сигурна съм, че ще успее. Трябва само да стигна до Клайдън и с това ще се сложи край на бедите ми.

— Иска ми се и аз да бях толкова сигурна — рече Джоун.

— Ти се тревожиш прекалено много. Безброй пъти си се представяла за мен. И никога не си била разкрита. Знаеш колко е лесно. След като можеш да заблудиш дори татко…

— Почти винаги, когато съм се представяла за теб, той е бил замаян от алкохол, Мили.

— Дори и да е така, той винаги е бил най-важната проверка. Никой друг не ни познава толкова добре.

— Истина е — с нежелание призна Джоун.

— И двете знаем, че можеш да го направиш — усмихна се бодро Милисънт. — А това е единственият начин, който ще ми осигури нужното време, преди да започнат да ме търсят. Всичко зависи от теб, Джоун. Поне два дни. За това време ще успея да стигна до Клайдън, дори пеша, а след това от там до Дънбър, за да убедя и татко. Ако Улфрик и лорд Гай не подозират, че съм заминала, никой няма да ме търси. Можеш да го направиш, сигурна съм в това.

— Изглежда, че нямам друг избор — въздъхна Джоун. — В такъв случай по-добре да побързаме, преди слънцето да е изгряло. Имаме късмет, че тази сутрин се събудих толкова рано. Другите още не станали и няма почти никой на двора и в голямата зала.

Милисънт кимна и пристегна връзките на панталоните си. Чувстваше се добре в старите си дрехи, бяха й много по-удобни от роклите, които трябваше да носи през последните седмици. Сякаш се бе освободила от оковите, които й бяха надянали с появата на Улфрик.

Джоун излезе, за да потърси двама мъже, които да изнесат сандъка, а Милисънт се огледа из стаята. Нуждаеше се от някое по-мръсно кътче, за да намаже лицето си с прах. Прокле прислужниците в замъка, които поддържа ха такава чистота, но в този миг забеляза прозореца. Стъклото бе зацапано от праха и пушека и бе идеално за целта й.

Милисънт се намести в сандъка, като взе лъка, стрелите си и един кат дрехи за смяна. Притаи се вътре и затвори капака, много преди да чуе високия глас на Джоун, която разговаряше със слугите.

Милисънт се почувства спокойна. Обсъди бягството си с Джоун и двете разгледаха всички вероятности, но девойката знаеше, че няма да е в безопасност, докато не се озове зад високите стени на Клайдън. А най-трудната част бе да се измъкне незабелязано от Шефърд. След това трябваше да из върви доста път, и то пеша… но всяко нещо с времето си.

Милисънт не смееше да диша, докато носеха сандъка към конюшнята. За малко не го изтърваха, а сърцето й се качи в гърлото от страх и притеснение. Джоун трябваше да нашиба с камшика си за езда тези нескопосани слуги. Ако беше на нейно място, нямаше да се поколебае да го направи. Та тя не бе чак толкова тежка!

Не се успокои, докато сандъкът не бе оставен най-после на пода в конюшнята. Щеше да си отдъхне чак след като напусне пределите на Шефърд. Кой знае какво можеше да се случи, а и не можеше да се измъкне преди Джоун да й даде знак, че е безопасно, а тя още не го бе сторила.

Вместо очаквания знак, тя чу Джоун да казва на един от слугите:

— Иди и намери Хенри. Той е едно от момчетата, които ни придружиха дотук от Дънбър. Лесно ще го познаеш, защото обикновено е много мръсен. Сигурно е някъде из двора, понеже се грижи за конете. Надявах се да го намеря тук…

Милисънт нямаше представа за какво говори Джоун, след като никакъв Хенри не бе пътувал с тях до Шефърд. Ала не можеше да попита нищо, понеже четиримата пазачи, които я охраняваха, все още не се отделяха от Джоун и бе невъзможно да излезе от сандъка.

Но след като Джоун се застоя в конюшнята, те се разпръснаха за малко — двама отидоха до голямата порта, за да позяпат какво става на двора, а третият се запъти да нагледа любимия си кон в другия край на помещението. Джоун помоли четвъртия да й донесе едно ведро, за да сипе овес на Стомпер, като предварително закри с полите на роклята си ведрото, което бе поставено до клетката на коня.

Най-после ритна с крак сандъка — знак, че Милисънт може да се измъкне, което тя стори със завидна бързина. Спусна се към клетката на Стомпер и се скри зад дървена та преграда, в случай че някой от пазачите дойде насам. Имаше възможност дори да размени няколко думи със сестра си.

— Видя ли, че всичко стана много лесно — каза тя на Джоун, без да й споменава, че нервите й бяха опънати до крайност. — След като се върнеш в замъка, придружена от пазачите, аз ще мога да наблюдавам портите и…

— Почакай, измислих нещо по-добро. Иска ми се да се бях сетила по-рано.

— Какво? И кой е този Хенри, когото изпрати да търсят?

— Ти, разбира се — усмихна се Джоун. — Слугата няма да те открие, но пазачите ще знаят, че те търся и когато най-после те открия, те няма да се изненадат.

— И за какво е всичко това?

— За да можеш да се измъкнеш оттук на кон.

— Това би било чудесно, но и двете се съгласихме, че не мога да яздя Стомпер, защото със сигурност ще ме спрат. Той не е кон, който може да мине незабелязано през външните порти.

— Да, но ти толкова си свикнала да яздиш само Стомпер, че изобщо не се сещаш за друг кон. Помисли малко. Ако исках да изпратя известие до татко, нямаше да карам някой да го носи до там пеша, нали?

Устните на Милисънт се разтеглиха в усмивка и накрая цялото й лице засия.

— Не, разбира се, че не! Но как ще ме намериш, след като аз съм тук, а пазачите знаят, че Хенри не е в конюшнята?

— Аз ще изляза с тях и ще спра навън. Ако побързаш и се измъкнеш отзад, ще се появиш тъкмо навреме. Можеш да кажеш, че са ти наредили веднага да се явиш при мен. Аз пък ще обясня всичко на пазачите, за да съм сигурна, че ще пуснат да минеш безпрепятствено.

Милисънт кимна. Този план бе много по-добър от нейния, според който трябваше да изчака някоя по-голяма група от хора и да се промъкне с нея. А такава можеше да не се появи през целия ден, което щеше да наложи да се опита да мине сама през външните порти на замъка.

— Тогава да действаме.

 

 

Речено-сторено. Пазачите не проявиха любопитство към конярчето Хенри и Милисънт много скоро последва сестра си към портите, яхнала един кон. За миг я обзе паника, понеже стражата бе взела работата си много присърце и разпитваше подробно всички влизащи и излизащи.

Но когато Джоун обясни задачата на Хенри, единият от пазачите попита:

— А баща ви няма ли да се обиди от този мръсен пратеник?

Джоун безгрижно се засмя.

— Баща ми познава много добре Хенри и знае, че е скаран със сапуна и водата. Той е израснал в нашите конюшни. Баща ми ще се изненада много повече, ако го види чист и с измито лице. Сигурно няма да го познае.

Милисънт измърмори недоволно нещо под нос, което накара охраната да избухне в смях. В крайна сметка планът им успя и предводителят на стражата й махна с ръка да мине. Джоун, Бог да я благослови, й бе спестила много време, защото сега нямаше да се налага да върви пеша до Клайдън. Вече бе извън стените на Шефърд. Оставаше само да се добере жива и здрава до Клайдън.