Джоана Линдзи
Преплетени сърца (29)

Глава 29

— Избра много неподходящ момент, за да се появиш, татко — неловко измърмори Улфрик, веднага след като бързите стъпки на Милисънт заглъхнаха надолу по коридора.

— По-скоро появата ми бе непредвидена, но не забравяй, че има още цяла седмица, преди да получиш благословията на църквата да се заемеш с това, което правеше преди малко.

— Спести ми нравоученията, в които самият ти не вярваш — изсумтя Улфрик.

— Добре, без нравоучения — засмя се баща му. — Все пак извади късмет, че именно аз отворих вратата, а не майка ти или някой друг. Знаеш, че в такъв случай щеше да чуеш нещо повече от нравоучение. И защо, по дяволите, си довел момичето в моята стая?

Сега вече Улфрик се изчерви. Всъщност изобщо не го бе грижа в кое легло ще отведе Милисънт, стига да е по-наблизо. Именно този факт го смути още повече. Кога друг път е бил толкова неразумен и непредпазлив? Доколкото си спомняше, никога.

Тя го караше да се самозабравя, независимо дали от гняв, или от страст. Да пренебрегва всичко — мястото, времето, последствията. Какво толкова имаше у това момиче, че го подлудяваше така и го караше да губи здравия си разум? Но дори и да го проумееше, това нямаше да промени неговото поведение — винаги се държеше необмислено и непредвидимо в нейно присъствие. Както нямаше да промени и факта, че само да я зърнеше за миг, дори и в препълнена стая, щеше мигом да я пожелае. А тъкмо това му бе особено трудно да приеме.

Още една седмица до сватбата? В момента му се изглеждаше като цяла вечност.

— Да, постъпих необмислено, но в такива ситуации разумът най-малко участва — ако разбираш какво искам да кажа. Всичко стана съвсем случайно. Аз търсех теб, а тя бе тръгнала да изпълни някаква заръка на майка ми.

Гай кимна разбиращо. В крайна сметка кой мъж в живота си не е губил здравия си разум, понесен от буйния поток на страстта. Затова реши да не се задълбочава повече в случилото се.

— За нещо важно ли ме търсеше? — попита той.

— Не, не съвсем — равнодушно сви рамене Улфрик, за да прикрие колко всъщност бе важно за него. — Просто любопитство.

Той не продължи и Гай въпросително повдигна вежди.

— Е, за какво става дума?

— Познаваш ли някого, когото би могъл да опишеш като „нежен гигант“?

Преди да отговори, баща му се замисли за миг.

— Крал Ричард, разбира се, можеше да бъде наречен „гигант“, защото бе висок над метър и осемдесет, но чак пък „нежен“? — засмя се и поклати глава.

— Не, не е крал Ричард, нито някой, който вече не е сред нас.

— А, ами моят васал Ранулф Фиц Хю също може да бъде причислен към хората с гигантски ръст. Дори мнозина го наричат Гиганта. В интерес на истината, с изключение на Ричард Лъвското сърце, не познавам друг мъж толкова висок, колкото Ранулф. Но думата „нежен“ отново ме смущава. Ранулф беше наемник, преди да се ожени за Рейна от Клайдън. А и кой войн може да бъде наречен „нежен“?

— Е, това би могло да е въпрос на мнение, но Фиц Хю е твърде стар.

Баща му обидено го изгледа.

— Та той е в разцвета на…

Улфрик махна нетърпеливо с ръка.

— Не, нямах предвид, че изобщо е стар, а че е твърде възрастен, за да бъде мъжът, когото търся. Интересува ме някой, който е на моята възраст.

Гай се намръщи.

— И за какво ти е притрябвал този гигант?

Улфрик притеснено пристъпи от крак на крак.

— Не ми е притрябвал, просто чух да се споменава и съм любопитен да разбера кой е.

— А защо не попиташ този, който го е споменал? — посъветва го баща му.

Отлично предложение, но неизпълнимо.

— Ако имаше начин, щях да го направя, но няма значение. Както казах, просто съм любопитен. Определението е доста противоречиво, както и ти самият отбеляза — хем нежен, хем гигант.

Гай се засмя.

— Сега пък ти възбуди любопитството ми, така че ако разбереш кой е този „нежен гигант“, бих искал да ми кажеш.

 

 

По-късно Улфрик отиде до малкия вир в гората на изток от замъка, за да провери дали ледената кора, образува ла се върху водата, се е пропукала. Едно бързо топване в студената вода щеше да проясни мислите му и да уталожи страстите.

Бурята вече бе отслабнала, а вятърът — стихнал. От небето тихо се сипеше ситен сняг, застилайки земята с бяло покривало. Въпреки че нямаше луна, пътеката се виждаше — белотата на снега не позволяваше тъмнината да е пълна. Освен това някъде в далечината се виждаше зарево от огън. Улфрик яздеше, потънал в мисли за вечно недоволната Милисънт Криспин и нейния „нежен гигант“.

След като Реймънд му предаде разговора си с нейната сестра, младият мъж не се съмняваше, че Джоун бе скрила името на мъжа, в който е влюбена Милисънт — очевидно близначките бяха решили по този начин да предпазят непознатия му съперник. Това още повече засили желанието му да узнае кой е той. Ако нямаше вероятност някога да се срещне с него, двете момичета не биха крили самоличността му. Следователно никак не бе изключено някой ден Улфрик да се срещне с този мъж, без да знае кой е той, а подобна перспектива никак не му се нравеше.

Унесен в мислите си, Улфрик не бе усетил, че се е отдалечил толкова много. Светлината в далечината се оказа лагерен огън, край който бяха насядали трима мъже. Той не се поколеба нито за миг да приближи, сигурен, че са някои от васалите на баща му.

— Какво правите тук, след като замъкът е съвсем на близо? Никой няма да ви откаже да ви подслони за през нощта — рече младият мъж и спря коня си пред огъня.

Тримата мъже се бяха изправили още щом го видяха да приближава. Стояха мълчаливо, с ръце върху дръжките на кинжалите си. Това не бе нещо необичайно. Не го познаваха и макар че беше сам, нищо чудно зад него да са се спотаили отряд войници — доста често се устройваха подобни засади.

— Ние не сме бракониери, милорд — побърза да обясни единият от мъжете.

— Спокойно, не съм го и помислил — увери ги Улфрик, понеже непознатите приличаха повече на наемници. — Бракониерите обикновено се прибират по домовете си, когато слънцето залезе.

— Само минаваме през тези земи — обади се другият мъж. — Отклонихме се от пътя и си направихме лагер в гората, като предпазна мярка срещу крадците по пътищата.

Улфрик кимна. Обяснението бе съвсем правдоподобно и мнозина постъпваха по същия начин, когато замръкнеха на път. А и едни чужденци нямаше откъде да знаят, че из земите на Шефърд няма крадци. Разбира се, оставаха враговете на крал Джон, които биха могли да организират нападения из владенията на Шефърд, само защото Шефърд бе лоялен към краля. Но баща му не бе споменал нищо за подобни проблеми.

— Ако търсите работа, Шефърд не би могъл да ви предложи такава, но спокойно можете да получите подслон за една нощ. Със сигурност ще се чувствате много по-добре зад стените на замъка, с покрив над главата, отколкото под открито небе, не мислите ли?

Това бе проверка. След като не получи незабавен отговор, Улфрик вече бе сигурен, че първоначалните му подозрения са верни — те не бяха такива, за каквито се представяха. Това веднага го принуди да застане нащрек и внимателно да огледа непознатите.

Двамата, които разговаряха с него, приличаха на селяни, но третият бе едър и красив мъжага с умен поглед. Освен това от него лъхаше някаква самоувереност, сякаш искаше да подчертае, че не се бои от нищо и че ако се наложи, ще съумее да се справи с Улфрик. Обикновено ако един мъж се държеше по този начин или бе глупав, или притежаваше отлични бойни умения. Улфрик се запита дали няма да му се наложи да ги изпита на свой гръб.

Вероятно точно това щеше да се случи, но непознатият реши да заглади неловкото положение.

— Покрив над главата и огнище никак няма да ни се отразят зле — рече той. — Но чухме, че Шефърд е затворен за пътници и затова не се опитахме да помолим за гостоприемството им. Сигурен ли сте, че ще направят изключение заради лошото време? Не ни се иска да вдигаме лагера си и после да се налага отново да се връщаме.

— Мога да ви уверя, че ще ви пуснат.

— А кой сте вие?

— Улфрик де Торп.

— А, синът на могъщия граф — усмихна се мъжът. — За мен е удоволствие да се запознаем, милорд. Много съм чувал за вас.

— Така ли? — недоверчиво попита Улфрик. — Ако ще идвате, побързайте. Вече от доста време съм навън и измръзнах. Сигурен съм, че и на вас тримата не ви е по-топло.

Мъжете бързо угасиха огъня, събраха вещите си и се върнаха в Шефърд заедно с Улфрик. Но докато нареждаше на пазача да се погрижи да ги настани на топло, той му прошепна тихо да ги проследи на сутринта, без да го забележат. Искаше да бъде сигурен, че наистина ще напуснат земите на Шефърд.

Надяваше се подозренията му да се окажат неоснователни. Но за съжаление не стана така. Мъжът, когото изпрати да ги проследи, не се завърна на следващия ден й бе намерен мъртъв в близката гора.

Той обяви награда за залавянето на тримата непознати, ядосан, че сам не се бе справил с тях. Но се съмняваше, че ще ги открият, ако водачът им наистина бе толкова умен, колкото изглеждаше. За съжаление никак не бе убеден, че са напуснали земите на Шефърд.