Джоана Линдзи
Преплетени сърца (2)

Глава 2

— Много добре знаеш какво мисля за това, татко. Мога да ти изброя не една или две наследнички, подходящи за нашето семейство, а някои от тях аз дори харесвам, но въпреки всичко ти настояваш да се свържа с дъщерята на твоя приятел. И защо? Защото тя ще ни донесе още пари, от които изобщо не се нуждаем.

Гай де Торп се вгледа в сина си и въздъхна. Улфрик се бе появил доста късно на бял свят — вече бе изгубил надеждата, че ще има син. Двете му по-големи дъщери се бяха омъжили, преди брат им да се роди. Гай дори имаше внуци, които бяха по-големи от сина му. Но като единствен син — поне единственият законен — Гай не можеше да го упрекне в нищо, напротив, дори имаше с какво да се гордее — само да не беше толкова упорит и непокорен към всяка власт, дори и бащината.

Също като Гай и Улфрик бе едър и мускулест мъж, закален в битки и двубои. И двамата имаха гъсти черни коси, макар на Гай да бяха вече посребрени, и сини очи — наследство от рода Де Торп. Квадратната и твърда брадичка на Улфрик бе характерна за предците на Ан, както и правият патрициански нос. Въпреки това Улфрик приличаше повече на баща си — всъщност бе доста по-красив от него или поне така твърдяха дамите.

— Затова ли се втурваш във всяка битка, след като момичето порасна и стана на възраст за женене? За да избегнеш сватбата?

Лицето на младия мъж пламна, тъй като тъкмо това бе истината. Все пак се опита да се защити.

— Единствения път, когато я видях, тя пусна сокола си срещу мен. Все още имам белег.

Баща му се смая.

— И затова ли никога не пожела да ме придружиш, когато посещавах Дънбър Касъл? Господи, Улф, та тя е била само едно малко дете. Как можеш толкова години да таиш яд към едно дете?

Улфрик отново се изчерви, но този път от гняв, а не от смущение.

— Тя бе наистина зла, татко. Държеше се повече като момче, отколкото като момиче — предизвикателно и дръзко, от устата й се сипеха ругатни, нахвърляше се срещу всеки, който се осмеляваше да й противоречи, независимо от възрастта или ранга му. Но не заради това не я искам. Предпочитам да се оженя за Агнес от Йорк.

— Защо?

Неочакваният въпрос на баща му изненада Улфрик.

— Защо ли?

— Да, защо? Обичаш ли я?

— Знам, че бих искал да я отведа в леглото си, но да я обичам? Не, съмнявам се, че изпитвам такива чувства.

Гай облекчено се засмя.

— В страстта няма нищо лошо. Дори е чудесна, независимо какво приказват набожните свещеници. Всеки мъж, който получава страст в брака си, е щастливец, но ще бъде много по-щастлив обаче, ако заедно с нея открие и любовта. Но за да се сключи един брак, не са необходими нито любов, нито страст.

— Лично аз предпочитам да желая собствената си съпруга, а не да се задоволявам със слугините й — упорито заяви Улфрик.

Сега бе ред на баща му да се изчерви. Не беше тайна, че не изпитваше голяма любов към съпругата си. Но той бе привързан към нея и я уважаваше достатъчно, за да държи любовниците си настрани от нейното царство. За разлика от приятеля си Найджъл, който силно бе обичал съпругата си и до ден днешен оплакваше загубата й, Гай никога не бе познал любовта към жена, нито пък се чувстваше ощетен от тази липса. Но страстта бе друго нещо — през годините бе имал много любовници, твърде много, за да знае броя им, и ако Ан не бе чувала за тях, то синът му със сигурност знаеше.

Въпреки това в погледа на Улфрик нямаше укор. Той самият от доста ранна възраст тичаше след жените, така че нямаше право да съди баща си. Гай не сметна за необходимо да обяснява, че страстта се задоволява еднакво добре.

— Просто искам да ти кажа, Улф, че твоята съпруга ще ни донесе…

— Тя все още не ми е съпруга! — избухна младият мъж. Баща му продължи, сякаш не бе чул нищо:

— Твоята съпруга ще ни донесе точно това, от което се нуждаем в настоящия момент — натъртено изрече той. — Силни съюзници имаме в изобилие. Всичките ти пет сестри са добре задомени. Земи също притежаваме достатъчно, въпреки че след като се ожениш, може да се наложи да купим още. Трябва да се построят още замъци, а и да се направят подобрения… Господи, Улф, тя ще ни донесе цяло състояние и няма защо да се мръщиш — изобщо не е важно дали се нуждаем от него или не.

Преди да каже най-силния си аргумент, Гай отпи голяма глътка вино.

— Освен това ти я накара да чака твърде дълго и ще и нанесеш смъртна обида, ако сега се откажеш. Защото тя вече е минала най-добрата възраст за женитба, и то благодарение на твоето прекалено дълго протакане. Този път ще трябва да я вземеш и да приключиш с тази работа. Другата седмица ще потеглиш за Дънбър.

— Това заповед ли е? — сковано попита Улфрик.

— Щом се налага, да! Няма да разваля годежа, Улф! Вече е твърде късно, след като момичето е навършило осемнадесет години. Ще ме посрамиш ли, като ме принудиш да го направя?

— Не, ще я взема! — вбесено отвърна синът. — Ще се оженя за нея, но не съм сигурен, че ще мога да живея с нея!

С тези думи той излезе от залата. Гай го проследи с поглед, после се обърна и се втренчи в пламъците в огнището. Ставаше късно. Бе изчакал лейди Ан и дамите й да се оттеглят в покоите си, преди да повика Улфрик. Може би трябваше да помоли Ан да му помогне.

Улфрик никога не възразяваше на майка си, не спореше с нея, както с баща си. По-скоро обратното — с радост изпълняваше всички нейни желания, защото много я обичаше. Ан бе не по-малко нетърпелива от съпруга си да види сина си задомен. Тъкмо тя настоя Гай да поговори с Улфрик, преди да е заминал на друга война. Не се съмняваше, че й се иска по-скоро да напълни празните си ковчежета с част от парите на невястата. Гай бе сигурен, че Ан щеше да успее много лесно да получи съгласието на сина си, независимо от нежеланието му, както със собствената, така и с чужда жена. А и всеки мъж обичаше предизвикателството на новите завоевания. Но какво да се прави, такъв беше животът. Вместо това сви вежди и рече:

— Няма да посрамя честта на семейството си, като поискам разваляне на годежа. Ти знаеш, че Найджъл Криспин е най-близкият ми приятел. Освен това ти е добре известно, че той спаси живота ми навремето. Тогава конят ми падна върху мен, затисна ме така, че да не мога да се измъкна, а проклетият сарацински ятаган бе на косъм от главата ми. Тогава нямах с какво да му се отблагодаря. Но когато се родиха дъщерите му, вече можех да му предложа най-скъпото си — теб. Съюзът между семействата ни е от второстепенно значение. Поне така беше на времето.

— Това означава ли, че сега е важен? — троснато попита Улфрик.

Баща му отново въздъхна.

— Ако кралят искаше само четиридесет дни служба, нямаше да има голямо значение, но той иска много повече. Ти самият му служи вярно много по-дълго време. Ето и сега се връщаш от битка, а вече говориш, че ще участваш заедно с краля в следващата му кампания отвъд Ламанша. Вече е време да се сложи край на това, Улф. Ние не можем да си позволим да издържаме и нашите хора, и кралската армия.

— Никога не си ми казвал, че не ни достигат средства — укорително го изгледа Улфрик.

— Не исках да те тревожа, докато ти се биеше във войните на краля. Пък и положението ни не е чак толкова отчайващо, просто имаме някои неприятности. През последните десет години се случиха доста неща, които изчерпаха резервите ни. Посещението на краля миналата година заедно с целия двор — знаеш, че винаги пътува така — а и онези кампании срещу Уелс ни донесоха повече вреда, отколкото полза. Наоколо не остана ферма, която да храни хората ни, а самите уелсци изоставиха домовете си и се изпокриха вдън земя…

Гай замълча. Лицето на Улфрик се изкриви от раздразнение, когато си припомни безплодните битки срещу уелсците, които предпочитаха да нападат от засада, а не да се бият открито на бойното поле. Улфрик бе загубил много от хората си в Уелс.

Господарят на Шефърд въздъхна отново, питайки се дали като настоява за този брак, не прави лоша услуга на дъщерята на Найджъл.