Джоана Линдзи
Преплетени сърца (18)

Глава 18

Последните два часа пропътуваха в мрак. Улфрик удържа на думата си: през деня не спряха нито веднъж, дори да се нахранят — всички хапнаха на конете по парче корав хляб и малко сирене, дадени им от монасите. Снеговалежът бе престанал, а снегът, навалял досега, се стопи още преди обед, така че — въпреки студа — пътниците поне не бяха измокрени.

Ала тъй като тръгнаха много рано, повечето от групата бяха напълно изтощени, когато стигнаха подвижния мост над крепостния ров на Шефърд Касъл. Милисънт бе една от тях, защото след събитията през изминалата нощ не можа да заспи. Обвиняваше Улфрик за това. Просто не можеше да се отпусне, знаейки, че той стои пред вратата на стаята й. Това, което би трябвало да я накара да се почувства в безопасност, пораждаше само безпокойство в душата й.

Не можеше да си обясни защо се чувства така. Със сигурност не мислеше, че той ще влезе в стаята и ще й причини нещо лошо. Дори и да стоеше зад няколкото покушения върху живота й, едва ли би рискувал да се издаде, ако явно я нападне.

Освен това, ако искаше смъртта й, в негов интерес бе първо да се ожени за нея, за да сложи ръка на зестрата й, а чак след това да я отстрани. Донякъде бе склонна да се срамува от подозренията си, защото един от хората му бе убит, а самият Улфрик се бе разправил с нападателя.

 

 

Макар че през изминалите години Милисънт и Улфрик не се бяха срещали, техните родители редовно си гостуваха по няколко седмици в годината — или в Шефърд, или в Дънбър. Затова тя познаваше добре Шефърд и навярно би се чувствала там като у дома си, ако не беше нежеланият брак. Харесваше и родителите на Улфрик, така че не се изненада, когато на следващата сутрин Ан де Торп дойде в стаята й още преди напълно да се събуди.

И Гай, и лейди Ан навярно ги бяха посрещнали предишната вечер, но Милисънт бе толкова изморена, че не си спомняше почти нищо, освен нетърпението си час по-скоро да си легне. И ако зависеше от нея, днес щеше да спи до обяд. Ала изглежда майката на Улфрик имаше други намерения.

Лейди Ан заговори за приготовленията за сватбата и изброи поканените, като сред тях бе дори и самият крал Джон Плантагенет. Тя преливаше от въодушевление и явно бе много доволна от предстоящия съюз. Джоун, вече станала и облечена, любезно слушаше излиянията на домакинята и споделяше възторга й. Милисънт сериозно се замисли дали да не скрие глава под възглавницата.

Не искаше да слуша за тържествената церемония, която щеше завинаги да я обвърже с Улфрик де Торп. Но в същото време не можеше да обиди майка му, като заяви, че ненавижда скъпоценния й син. Подобно изявление със сигурност щеше да сложи край на годежния договор, ала Милисънт нямаше право да опозори така баща си. Трябваше да измисли нещо друго, което да я освободи от нежелания съюз, но без да причинява болка на родителите на Улфрик и на баща й.

Роланд изглеждаше единственото разрешение — да оповести през всички за любовта си към него. Това щеше да помогне, наистина щеше, ако бе истина. Но по-късно щеше да се тревожи за това. Още не бе време да споменава за Роланд. Бе длъжна да спази обещанието, което даде на баща си — да предостави на Улфрик един месец, през който той да докаже, че ще й бъде добър съпруг. Очакваше я един много дълъг месец.

След като лейди Ан излезе от стаята им, девойката не можа да заспи отново. Джоун бе споменала, че Гроулс вие долу на двора и Милисънт внезапно осъзна, че след при стигането им не се бе погрижила както трябва за любимците си. Умората й не бе извинение, че не бе осигурила топла клетка за Стомпер. Много добре знаеше, че никой коняр няма да се осмели да се приближи до него. Но като отиде да провери, намери всичките си животни в конюшнята; за нейна изненада огромният й кон изглеждаше добре, преживяйки доволно в самостоятелна клетка. Попита едно от младите конярчета, кой е успял да вкара коня й в конюшнята и никак не се учуди, като разбра, че е бил Улфрик. Побърза да огледа животното за следи от камшик или други наранявания. Не откри нищо и това вече наистина я изненада.

Разбира се, не можеше просто така да приеме вниманието и грижите на Улфрик и направи нещо, което никога не би повярвала, че ще стори — тръгна да го търси.

След като разпита поне десетина слуги, Милисънт го намери в неговата стая. Изобщо не й дойде на ум, че не бе прилично една млада дама да влиза в мъжка стая. Трябваше да му зададе няколко въпроса и нямаше намерение да се съобразява с някакви си глупави условности.

Появата й сепна Улфрик. Той тъкмо се бръснеше и бръсначът му застина във въздуха.

Милисънт бе не по-малко смутена. Не бе очаквала, че ще го завари полугол. За втори път го виждаше така, но този път се почувства още по-неудобно. Изобщо не можеше да събере мислите си, нито пък да откъсне взор от гладките му мускулести гърди и бронзовата му кожа.

— Мога ли да се осмеля да попитам дали съзнателно си дошла тук, или просто си се загубила? — Гласът му я извади от вцепенението й.

Девойката не обърна внимание на сухия му тон.

— Да се изгубя в Шефърд, след като толкова пъти съм идвала тук? — Не се сдържа и добави: — Разбира се, ти не го знаеш, защото никога не си беше у дома, когато идвах на гости.

— Ако намекваш, че е било нарочно — усмихна се Улфрик, — позволи ми да те уверя, че си напълно права. Може би някой ден ще ме попиташ защо и ние ще го обсъдим, без излишно озлобление и ненавист. Но искрено се съмнявам, че сега е най-подходящият момент за подобна дискусия.

Тя едва се сдържа да не изсумти презрително. Що се отнасяше до нея, дълбоко се съмняваше, че някога ще настъпи подобно време, но не го каза на глас. Ала изведнъж въпросите, които искаше да му зададе, й се сториха незначителни и смешни. Единствено й желание бе да се махне по-скоро от тази стая. Въпреки че помещението бе широко и просторно, бяха сами и това пораждаше някаква интимност, която никак не й харесваше. Милисънт се чувстваше нервна и объркана, когато гневът не издигаше защитната си преграда между нея и този арогантен мъж.

Така че реши да му зададе само един въпрос, който я измъчваше особено много, и после бързо да си тръгне.

— Казаха ми, че ти си отвел коня ми в конюшнята и си се погрижил за него. Защо го направи?

Той равнодушно сви рамене.

— Подразних се, като го видях изоставен в двора, докато слугите ти се грижеха за другите ти животни.

Милисънт се надяваше, че подбудата за неговото действие няма да го покаже в по-добра светлина, и да опровергае мнението, което вече си бе съставила за отношението му към животните. Разбира се, той спомена, че бил подразнен. Ако не бяха останалите й любимци, сигурно изобщо не би обърнал внимание на Стомпер. Не биваше да си въобразява, че притежава качества като загриженост и състрадание, след като много добре знаеше, че е груб и безчувствен.

Въпреки това Улфрик се бе погрижил за коня й, без да е бил длъжен да го прави. Трябваше да му благодари. Лицето й пламна и тя едва не се задави, произнасяйки единствено:

— Благодаря ти.

Той се ухили, явно разгадал чувствата й.

— Трудно ти беше, нали?

— Да, както и за теб е било трудно да се справиш със Стомпер — язвително отвърна тя.

— Всъщност конят въобще не ми създаде никакви проблеми, след като подуши захарчето, което му предложих.

Значи затова нямаше белези от камшик. Той бе достатъчно умен, за да изкушава, а не да принуждава. Твърде лошо, че не бе опитал същия подход и спрямо нея. Не че бе толкова наивна, но всяко нещо по-различно от неговото: „Направи това или…“ би било за предпочитане. Разбира се, това бе от нейна гледна точка. От негова явно „На прави това или…“ вършеше отлична работа…

В гърдите й се надигна гняв и тя рязко рече:

— Повече няма да ви безпокоя, лорд Улфрик.

Вече се бе запътила към вратата, когато гласът му я спря.

— Защо не ме наричаш само Улфрик? Може и Улф.

Изобщо нямаше подобно намерение. Да се обръща към него с малкото му име, означаваше, че между тях съществува приятелство или поне известно сближаване, а нищо подобно нямаше.

Ала вместо да създава напрежение толкова рано сутринта, изтъквайки му този факт, тя реши да му зададе още един въпрос.

— Нарекли са те със старо английско име, а не с нормандско. Защо?

— Баща ми разказваше, че през нощта, в която съм се родил, край Шефърд се появила цяла глутница вълци. Зверовете виели високо през цялото време, докато съм се раждал, но след като съм излязъл на бял свят, воят престанал. Баща ми решил, че това е някакво предзнаменование и затова ме нарекъл Улфрик, въпреки протестите на майка ми, която искала да ме кръстят на дядо ми. Всъщност и той отстъпил. Отначало желаел да ме кръсти само Улф^[1].

Тъй като обичаше животните, Милисънт намери обяснението му за забавно. Но сърдитият му тон показваше, че той не бе на това мнение.

— Необичайна история и необичайно име — заключи тя и отново се обърна към вратата.

Той отново я спря.

— Защо бързаш толкова, Милисънт? Изглежда винаги бързаш за някъде. Чудя се дали имаш време понякога да се възхитиш на красотата на едно цъфнало цвете?

Странен въпрос от устата на такъв грубиян, но тя от върна съвсем искрено:

— Да, когато цъфтят и ухаят, аз се спирам, за да се насладя на аромата им. Всъщност, когато съм си у дома, прекарвам по-голямата част от времето си сред природата, вместо зад каменните стени на замъка.

Още докато изричаше думите, се ядоса на себе си, че бе споделила с него нещо толкова лично. Със сигурност нямаше защо да му казва.

— Питам се защо ли никак не съм изненадан. — Тонът му бе неочаквано мек и той пристъпи към нея.

В главата на Милисънт зазвучаха предупредителни звънчета. Нямаше никаква причина да приближава толкова много към нея, освен ако не искаше да я смути с високия си ръст. Това го постигаше независимо дали се намираше в другия край на стаята, или съвсем близо до нея. Явно бе решил да застане до нея, въпреки че…

Трябваше да побегне. По-късно го осъзна. Той щеше да я нарече страхливка, но тя нямаше да има нищо против — особено след като това щеше да я предпази от целувката му. Но не побягна. Стоеше като закована, омагьосана от чувственото изражение на лицето му, което изведнъж го промени. Той по начало бе красив мъж, но в този миг изглеждаше още по-привлекателен, а това я смущаваше. В гърдите й се надигаха непознати и странни чувства, сякаш бе уловена в капан, сякаш бе захапала въдицата и сега я теглеха към непозната съдба.

Докосването на устните му разруши магията. Тя отскочи рязко назад. Улфрик сложи ръце на раменете й и я привлече по-близо към себе си. Наведе се и въпреки протестите й, устните му завладяха нейните.

Милисънт имаше чувството, че хищник разкъсва плячката си. Сякаш бе заек, уловен в капан. А той — сокол, връхлитащ върху беззащитната си жертва. Дори и да искаше, не можеше да избяга, тъй като краката й сякаш се бяха сраснали с пода и цялата бе скована от страх и… нещо друго. Именно това друго — се надяваше да забрави, но се съмняваше, че ще успее — неуловимото желание да се отпусне на гърдите му и да се подчини на волята му.

Вкусът на устните му бе приятен. Топлината му — също. Усещането за тялото му, притиснато до нейното, бе вълнуващо. Като имаме предвид какво изпитва към него, не биваше да се чувства по този начин и това бе доста смущаващо. Но за това се сети по-късно. Докато той я целуваше, не мислеше за нищо и това бе най-плашещото — явно можеше да я накара да забрави за всичко и всички.

Не смееше и да помисли какво можеше да се случи, ако целувката бе продължила. За щастие на вратата се почука, той я пусна и се отдръпна от нея. Изглеждаше смутен.

Все още замаяна от преживяното, Милисънт едва намери сили да попита:

— Защо го направи?

— Защото имам право.

Нима бе очаквала някакъв романтичен отговор? Каква глупачка бе! Страните й пламнаха от гняв. Колко типично за един мъж! Искам, значи ще го направя. А една жена никога нямаше да се осмели да заяви подобно нещо!

Милисънт отвори вратата и един слуга влезе в стаята. С ръка върху дръжката, тя се извърна и саркастично заяви:

— Питам се защо ли никак не съм изненадана.