Джоана Линдзи
Преплетени сърца (16)

Глава 16

— Какво по дяволите, е това?

Милисънт проследи погледа на Улфрик, който гледаше смаяно в слугите, носещи четири клетки с различна големина. Всички се бяха събрали във вътрешния двор, където ги очакваха две каруци, пълни с багажа на двете сестри. Домашните любимци на Милисънт бяха последното, което трябваше да се натовари.

Тя бе много горда с дървените клетки, които бе направила още като дете, когато трябваше да замине за Фулбрей Касъл. Тогава не пожела да тръгне без любимците си. Нямаше намерение да ги оставя и сега.

— Моите любимци ще пътуват удобно в клетките си, поне някои от тях — отвърна Милисънт на въпроса на Улфрик.

Тъмносините му очи се извърнаха към нея.

— Ти имаш четири домашни животни?

— О, не, те са повече, но само тези имат собствени клетки.

Той отново погледна към клетките и надникна в една от тях.

— Бухал? Как може да си избереш бухал за домашно животно?

— По-скоро Хут ме избра за свой собственик. Той ме последва у дома и направи такива поразии, че най-накрая се съгласих да го задържа.

— Съгласила си се… — повтори той и млъкна при вида на съдържанието на втората клетка. — Смяташ, че няма да ти осигуря достатъчно храна и си понесла и обяда си, така ли?

Милисънт отново проследи погледа му и ахна ужасено.

— Дори не си го помисляй! Аги е с мен откакто се е излюпила. Тя не е за ядене.

— Пилетата не са домашни любимци! — възмути се младият мъж.

— Това е! — не по-малко възмутено отвърна Милисънт.

— А мога ли да попитам какво представлява тази кожена топка?

Тя се засмя. Изумлението му или по-скоро раздразнението му, бе започнало да я забавлява.

— Всъщност това не е кожа, а са бодли… това е моят таралеж. Наричам го Слипър, тъй като прекарва по-голямата част от годината в сън.

Той поклати невярващо глава, но в следващия миг се намръщи, защото видя Стомпер, привързан към задната част на каруцата. Ала това бе нищо в сравнение със смайването, което се изписа на лицето му, когато най-после забеляза Гроулс, който тъкмо подаде нос, за да види с кого разговаря господарката му.

— Вълк? Ти държиш при себе си вълк?

— Гроулс е напълно опитомен. Той е много дружелюбен и бързо се сприятелява с всички.

— Тогава защо го наричаш Гроулс^[1]?

За нещастие, любимецът й избра тъкмо този момент, за да изръмжи не особено приятелски към Улфрик, явно подразнен от тона му.

— Е, той не винаги е приятелски настроен — усмихна се девойката. — Освен това никак не му се нрави, когато някой ми крещи.

— Не съм крещял! Имам пълно основание да го сторя, но въпреки това не съм!

— Да, съвсем ясно чувам, че въобще не крещиш — кротко рече Милисънт.

— Тези животни остават тук! — смръщи буреносно вежди Улфрик.

Милисънт настръхна.

— Тогава и аз ще остана тук.

— Въпросът не подлежи на обсъждане.

— Съгласна съм — не подлежи.

Джоун застана между двамата.

— Животните на сестра ми няма да създават главоболия по време на пътуването, Улфрик. След като се настаним и потеглим, изобщо няма да разбереш, че са с нас. Но не я карай да ги оставя тук, тя е толкова привързана към тях. Всъщност тя ги обича като свои деца, а не като домашни животни.

Той отвори уста, за да възрази, но явно промени намерението си и вместо това се усмихна широко на Джоун. Милисънт не за пръв път го виждаше да се усмихва на сестра й. Но досега никога не бе обръщала особено внимание на този факт.

За всеки бе очевидно, че Улфрик на драго сърце би приел Джоун за своя годеница. Милисънт се запита дали Джоун би имала нещо против да си сменят местата. Нямаше нужда да казват на никого. Толкова често се бяха представяли една за друга, че едва ли някой щеше да разбере. Щеше да бъде много лесно.

Мисълта я въодушеви, но внезапно в съзнанието й из плува гледката как Улфрик и Джоун се прегръщат страстно. Почувства се така, сякаш здравата я бяха разтърсили.

Девойката примигна няколко пъти, за да пропъди неканените образи, а заедно с тях и мисълта за размяната. Милисънт се опита да се убеди, че мъката, която й бе причинила въображаемата сцена, се дължи единствено на нежеланието й любимата й сестра да попадне в ръцете на такъв грубиян и тиранин като Улфрик де Торп.

Младият мъж се обърна, за да поговори с един от хората си, който бе приближил към него. Когато отново погледна към каруцата, всички клетки вече бяха натоварени и подредени зад Милисънт. Той въздъхна недоволно, но не каза нищо, явно примирен с присъствието им.

Но следващите му думи наистина изненадаха Милисънт.

— Сигурна ли, че се чувстваш достатъчно добре, за да пътуваш?

Тя го увери, че двете със сестра й са добре и той побърза да ги остави. За миг си помисли, че въпросът му изразява истинска загриженост и това я смути. Ала здравият разум бързо надделя — по-скоро се опасяваше, че ако тя не се чувства добре, ще ги забави по пътя.

 

 

Нейното състояние не ги забави, но тежко натоварените каруци със сигурност го сториха. Вместо ден и половина, пътуването продължи два пълни дни. Заваля сняг и рязко застудя.

Въпреки че бяха плътно увити в дебелите си наметки и покрити с две допълнителни одеяла отгоре, сестрите трепереха от студ, а снегът се топеше и влагата бавно се просмукваше в дрехите им. Конниците също не бяха пощадени от лошото време и затова, когато стигнаха до абатство Норидж, Улфрик реши да пренощуват там. Разбира се, монасите не разполагаха с достатъчно стаи, за да настанят всички, но конюшнята бе топла и представляваше чудесно убежище срещу студа. Рицарите и двете жени се настаниха в манастира.

Джоун и Милисънт се нахраниха в стаята си, тъй като разбираха, че монасите предпочитат да избегнат общуването с жени. Легнаха си веднага след вечеря, защото Улфрик ги бе предупредил, че ще потеглят рано на другата сутрин, за да наваксат забавянето.

Милисънт и без това се чувстваше напълно изтощена. Не искаше да го признае, но раната още я болеше и тя не се бе напълно възстановила след злополуката. Май наистина трябваше да отложи пътуването с няколко дни, до като ръката спре да я боли. Раната пулсираше, а тялото й бе изтръпнало, сякаш бе яздила цял ден, но бе толкова уморена, че бързо заспа.