Джоана Линдзи
Преплетени сърца (15)

Глава 15

— Защо лечителят на замъка се бави още? — попита Улфрик.

— Изобщо не съм изпращала да го повикат — тихо от върна Джоун.

— Трябваше да го направиш, веднага щом пристигнахме. Ще отида да го доведа.

Милисънт се опита да отвори очи, за да ги види. По гласовете им разбираше, че са близо до нея, но нямаше сили да повдигне клепачи. Главата и бе замаяна, а ушите й бучаха, което й пречеше да чува добре. Знаеше, че трябва да заспи, за да възстанови силите си, но изгарящата болка в ръката не й позволяваше да потъне в блаженството на съня.

— Ако го доведеш, аз ще залостя вратата — заяви Джоун. — Той не може да направи за Мили нищо, което и аз да не мога. Пфу, само я погледни! Тя вече е загубила толкова много кръв, че не може да си позволи да загуби и една капка повече.

— Глупости…

— Мисли каквото искаш, но сестра ми и аз от личен опит се убедихме, че кръвопускането може да е добър лек за някои болести и инфекции, за да се изсмуче отровата, но не помага при открити рани. Тъкмо обратното — изсмукването на кръв в такива случаи още повече влошава положението на болния. Освен това сестра ми мрази пиявиците и никак няма да ти бъде благодарна, ако станеш причина да й ги сложат, когато е била твърде слаба, за да се противопостави.

— Не ми трябва благодарността й, искам да се оправи — сковано отвърна Улфрик.

— Тогава ме остави аз да се погрижа за нея. Ако искаш да ми помогнеш, кажи на татко, че това е обикновена рана и Мили се нуждае само от няколко дни почивка.

В стаята настъпи тишина.

— Нали ще ми съобщиш, ако настъпят някакви промени в състоянието й? — попита след малко рицарят.

— Разбира се.

— Бих искал да я видя, когато се събуди.

— Ще те повикам веднага, след като тя се съгласи да я посетиш.

Той изсумтя недоволно и нареди:

— Аз не моля за нейното разрешение. Повикай ме.

Вратата се затвори доста шумно зад него, явен знак колко го бе ядосала Джоун. Милисънт все още не можеше да отвори очи, за да се увери, че си е отишъл. Но успя да раздвижи устните си.

— Не го… викай — прошепна тя. Джоун нежно я погали по челото.

— Шшт — успокои я тя, — трябва да спиш поне една седмица. Той не е толкова груб и невъзпитан, че да безпокои съня ти.

— Сигурна ли си, че… той няма…

— Ще се погрижа за това. А сега се опитай да бъдеш смела. Беше истински късмет, че не се събуди, докато зашивах раната ти, но сега трябва да те превържа.

— Колко?

— Шест шева — отвърна Джоун, разбрала въпроса й. — Внимавах много и станаха гладки.

Ако не й струваше толкова усилия, Милисънт щеше да се усмихне. Не се съмняваше, че Джоун няма да се отдели от нея, докато не оздравее напълно.

Вече почти се унасяше, когато един въпрос изплува в съзнанието й.

— Хванаха ли го?

Отново не бе нужно Джоун да пита за кого става дума.

— Не, още не са. Когато си тръгнах от поляната, татко тъкмо даваше заповеди откъде да започне търсенето. Той е бесен, Мили, и има пълното право. Как може някой от нашите ловци да бъде толкова небрежен?!

— Не беше ловец… нито бе случайно — промълви Милисънт, но силите я напускаха. — Някой иска да ме убие — едва успя да изрече и се отпусна на възглавницата.

 

 

— Улфрик постави стража пред вратата. Не, не ме гледай толкова тревожно. Не е за да те държи вътре, а за да попречи на някой да влезе — прошепна Джоун, сякаш пазачите можеха да я чуят и да докладват всяка нейна дума. — Той взе присърце твоите думи.

Милисънт седна в леглото, където бе прекарала после дните три дни. Почивката й се бе отразила благотворно и ако не беше болката в ръката, щеше да се чувства чудесно.

— Моите думи ли? Какво съм казала?

— Каза, че раняването ти не е било случайна злополука. Повторих думите ти пред татко… в присъствието на Улфрик. И двамата се съгласиха, че покушението е умишлено. Твърде скоро е след първото нападение и не може да не е свързано по някакъв начин с него.

— Не е само това… досега не ми бе хрумвало, но аз познавам всички наши ловци, както и тези на съседите. Никой от тях не е небрежен. И никой от тях не би се осмелил да излезе на лов наблизо, когато и татко ловува. А нашият отряд ловци не би могъл да остане незабелязан.

Джоун стисна ръцете си.

— Мразя всичко това! Наистина го мразя! Никога не съм мразила нещо толкова силно, както тази заплаха към теб. Защо някой ще иска да ти причини зло, Мили? Та ти нямаш врагове.

— Не, но той сигурно има. А как по-добре ще нараниш някого, освен като му попречиш да грабне богатството, което ще бъде негово, ако се ожени за мен?

— Не вярвам в това. Твърде е заплетено — поклати глава Джоун. — Много по-лесно е да убиеш врага си, но никакви покушения не са правени срещу Улфрик, поне аз не знам за такива.

— Тези нападения започнаха след неговото пристигане, Джоун. И ако не са дело на някой негов враг, тогава не ми остава нищо друго, освен да предположа, че той сам ги е организирал.

— Не го мислиш наистина! — смаяно ахна сестра й.

Милисънт повдигна вежди.

— И защо не? След като той самият ми призна, че обича друга? След като ми заяви, че е говорил с баща си и го е молил да развали годежа, но не е имал повече късмет от мен? Ако ме отстрани, ще получи всичко, което иска, нали?

— Лорд Гай е човек на честта. Вярвам, че синът му е възпитан по същия начин. Нелепо е да се мисли, че ще прибегне до убийство.

Милисънт сви рамене.

— В името на любовта човек е способен на какво ли не. Но съм склонна да се съглася с теб, поради което смятам, че това е работа на някой негов враг. Просто трябва да открием кой е той.

Джоун кимна и я стрелна тъжно с поглед.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Той е убеден, че тук не може да те защитава както трябва. Дънбър е голямо имение и има твърде много наемни войници. Според Улфрик наемниците не се славят с вярност, а тъкмо обратното — готови са да служат на този, който им предложи по-висока цена.

— Ти говориш за предателство?

— Не, аз, а той. Просто ти повтарям какво е казал на татко. От друга страна Шефърд се охранява от достойни рицари, които дълги години са служили предано на своя господар. Там нямало наемници, а само доверени лица.

— С други думи, той вярва на войниците в Шефърд, но не и на тези тук, тъй като те идват и си отиват твърде често. Смята, че тук има хора, които за пари биха извършили убийство — възмути се Милисънт. — И татко съгласи ли се с него?

— Не съвсем, но призна, че в Дънбър наистина има доста непознати, тъй като на всички е добре известно, че лорд Криспин плаща добре. Всъщност исках да ти кажа, че утре заминаваме за Шефърд.

— Какво?! На мен ми бе дадено допълнително време. Татко не може да се отметне сега само защото…

— Ти все още ще разполагаш с това време, просто докато то изтече, ще бъдеш в Шефърд, а не тук.

Милисънт се намръщи. „Неговата идея“ продължаваше да не й се нрави.

— Ти каза „заминаваме“.

Джоун се усмихна.

— Споделих с татко, че още не си достатъчно добре, за да пътуваш без мен. И той се съгласи да те придружавам.

Милисънт сграбчи ръката на сестра си.

— Благодаря ти, но може би е по-добре да се престоря на по-болна, отколкото съм. Тогава може би и двете ще си останем у дома.

Джоун поклати отрицателно глава.

— Каква разлика има дали ще чакаш тук, или там? Все още разполагаш с отпуснатото ти време.

— Шефърд е негово царство. Няма да се чувствам удобно в дома му.

— Струва ми се, че ти няма да се чувстваш удобно никъде, където е и той, така че каква е разликата?

— Права си — призна Милисънт и въздъхна. — Значи утре потегляме… Дали да не започнем още отсега да опаковаме багажа?