Джоана Линдзи
Преплетени сърца (10)

Глава 10

— Време е, милейди.

— Така ли? — измърмори във възглавницата Милисънт.

— Да, погледнете през прозореца — рече слугинята. — Слънцето вече изгря.

— Ти погледни, Ина, а аз ще поспя още малко.

— Но вие никога не сте спали толкова до късно.

Момичето отметна завивката, но Милисънт я придърпа обратно и недоволно изръмжа.

— Досега винаги съм се наспивала, но тъй като през изминалата нощ не успях, сега ще си наваксам. Върви си, Ина, и се върни след час… или два… или три. Да, три часа ми звучи добре.

Прислужницата цъкна неодобрително с език, но излезе и затвори вратата зад себе си. Милисънт въздъхна и отново потъна в сън. Но не след дълго завивката й отново се отметна.

— Ако не станете веднага, ще пропуснете обяда — разнесе се предупредителен глас.

Милисънт смаяно ахна и седна в леглото.

— Обяда? И ти си ме оставила да спя толкова до късно?

Обядът, едно от двете главни яденета в замъка, се поднасяше малко преди пладне.

Слугинята я изгледа укорително, сякаш искаше да каже: „Аз се опитах да ви накарам да станете, но вие не ме по слушахте.“ Младата Ина бе добра и чевръста камериерка и прислужваше на двете сестри от дълги години, затова по някога си позволяваше да смъмря по-голямата си господарка.

Милисънт не й обърна внимание и скочи от голямото легло, което споделяше със сестра си. Джоун, разбира се, бе станала отдавна и без съмнение през цялата сутрин бе забавлявала гостите им — едно от многобройните задължения на домакинята на голямо имение. След смъртта на майка им, Джоун винаги се бе смятала за господарката на Дънбър, тъй като Милисънт изобщо не бе проявявала желание да се държи като такава.

Тя захвърли дебелата нощница, с която спеше през зимата, и измъкна от гардероба чиста туника и чифт панталони. Вече бе почти облечена, когато си припомни, че днес трябва да облече нещо друго, а не обичайната си момчешка премяна. Всъщност бе обещала на баща си. Ала бързо отпъди неприятната мисъл и завърза панталоните си. Да се облече по-различно, и то само защото Улфрик й бе заповядал? След като я обиди със забележката си, че прилича на просякиня?

Изсумтя и се озърна за ботушите си. Не ги видя и попи та Ина:

— Къде са ми ботушите?

— Под леглото, където сте ги захвърлили.

— Никога не ги оставям там. Оставям ги до легена. Много добре знаеш, че не обичам да спя с мръсни крака. Ти самата ми стопли водата, за да се измия!

Това й бе станало навик, откакто преди много години, заради счупения си глезен, не бе събувала ботушите си в продължение на три месеца, и когато го бе сторила, я бе лъхнало силно зловоние. Оттогава не можеше да заспи, преди добре да си измие краката с топла вода.

Ина се наведе под леглото и измъкна липсващите ботуши. Устните й се изкривиха в тържествуваща гримаса, която означаваше: „Нали ви казах?“

— Може би това е причината, поради която не сте спали добре през изминалата нощ?

Милисънт се изчерви. Снощи бе толкова разстроена, че явно бе забравила да се измие. Припомни си, че много й се искаше да поговори с Джоун, ала сестра й бе дълбоко заспала и не й даде сърце да я събуди. Така че си легна, без да сподели с някого тревогите си, и сега те й тежаха още повече.

Стомахът й изкурка и й напомни, че вчера почти не бе слагала залък в устата си, затова побърза да довърши тоалета си. Протегна ръка към дебелата вълнена пелерина, но прислужницата й подаде друга.

— След като не възнамерявате да се облечете така, както би искал вашият скъп баща, поне сложете това в чест на гостите — предложи Ина.

Държеше дълга наметка, която много по-добре щеше да подхожда на някоя красива рокля. Беше изработена от прекрасно тъмносиньо кадифе и поръбена с черни кожи. Милисънт реши, че може да направи тази отстъпка и кимна, позволявайки на прислужницата да я надипли около слабите й рамене и да закопчее златните катарами, съединени със златна верига.

Ина поклати глава и недоволно въздъхна, тъй като наметката щеше да изглежда чудесно върху светлосинята рокля, за която бе предназначена. Но Милисънт отново не й обърна внимание и изхвърча от стаята.

 

 

Голямата зала бе шумна и оживена, тъй като обитателите на замъка вече се бяха събрали за обяд. Понеже вече й премаляваше от глад, Милисънт взимаше по две стъпала наведнъж, докато се спускаше по стълбите на северната кула. Но щом се озова в голямата зала, тя рязко се закова на място. Улфрик вече бе там и сякаш я очакваше. И наистина бе така, осъзна тя, тъй като погледът му бавно се плъзна по нея и после също толкова бавно той поклати глава.

— Справила си се само наполовина, момиче. Сега се върни обратно и довърши и другата половина.

Девойката настръхна. Вирна упорито брадичка, а очите й замятаха мълнии. Отвори уста, за да му даде подобаващ отговор, но той продължи:

— Освен ако не се нуждаеш от помощта ми. Върви и се облечи както подобава, ако не искаш аз да те облека.

— Няма да посмееш! — изсъска тя.

— Няма ли? — ухили се той. — Попитай свещеника относно годежните договори и ще разбереш, че вече все едно сме женени, липсва единствено брачната церемония. А това означава, че що се отнася до теб, имам всички права, момиче, и те са по-големи от тези на баща ти. Когато са подписали договора, твоето семейство е прехвърлило правата си върху моето. Ако е искал, моят баща е можел да ръководи обучението и възпитанието ти, да ти нареди къде да живееш и дори, ако пожелае, да те затвори в манастир, докато дойде време да се омъжиш. Това, че те е оставил сред семейството ти, явно е било огромна грешка, но ти обещавам, че аз много бързо ще я поправя. Така че днес ще ми доставиш удоволствието да изглеждаш като истинска дама, каквато би трябвало да се предполага, че си. И ако трябва да ти помогна за това, така да бъде. Нуждаеш ли се от помощта ми?

Милисънт стоеше онемяла. Не можеше да повярва на ушите си. Вбесена до краен предел, тя отвори уста, за да излее цялата си омраза върху този нагъл грубиян, но видя баща си, застанал насреща й. Той я гледаше смръщено и строго и тя стисна устни. Изгледа убийствено Улфрик, но се завъртя на пети и тръгна нагоре по стълбите.

Това бе непоносимо! Този мъж бе безчувствен като пън, не притежаваше никакъв такт и разбиране! Всичко, което й бе казал, бе предназначено, за да я предизвика и да я накара да избухне. Дали се надяваше, че тя ще се самозабрави, за да може отново да й покаже силата си? Не се съмняваше в това. Всичко можеше да се очаква от този невъзпитан грубиян!