Джоана Линдзи
Златокосият великан (41)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Рейна се замисли по въпроса, и то съвсем сериозно. Най-накрая стигна до извода да се опълчи срещу Ранулф и да стори каквото сметне за най-добро. В този момент обаче тя си припомни доста ясно колко сериозна бе заповедта му да не се намесва и реши все пак, че е нейно задължение този път да се вслуша в думите на мъжа си. Трябваше да се доверява повече на неговата преценка и й се стори, че моментът е особено подходящ. В крайна сметка тя се поздрави за правилно взетото решение, тъй като нещата се уредиха от само себе си, и то доста бързо.

Хю не успял да настигне Ричард и решил да го последва в Уорхърст, откъдето щял да изпрати съобщение, че ще се завърне по-сетне. Наистина бе станало твърде късно, в залата бе съвсем тихо и Хю се отправи в стаята, специално приготвена за него. Рейна бе наредила да го чакат с топла храна и да накладат огън, за да стоплят вода за къпане. Хю изглеждаше изтощен, но не само от умората на пътя. На Рейна й бе достатъчен един-единствен поглед, за да разбере, че Хю е научил истината за Ричард. Едва-що преминал през градските порти, и веднага го наобиколили хора, които буквално го залели с оплаквания, жалби и доказателства за тираничното управление на сина му.

— Това е дело на Ела — заключи Хю, след като повтори някои от най-драстичните случаи, които бе научил. — Тя, кълна се пред Бога, не желаеше да се омъжи за мен, но и момчето не искаше да ми остави. Настояваше то да се възпитава в кралския двор.

Рейна възнамеряваше да не се намесва изобщо, за да могат Хю и мъжът й спокойно да обсъдят въпроса. Но когато Ранулф се умълча, тя не може да сдържи любопитството си.

— Не ми ли казахте по-рано, че Ричард е отгледан от семейството на майка си, милорд?

— Така е. А, сега разбирам объркването ви. Сигурно съм забравил да спомена, че Ела спада към кралския дом — разбира се, и тя е извънбрачно дете.

Рейна остана с увиснала уста, но Ранулф дори не мигна при тази вест. Явно този факт му бе известен, откакто знаеше и за съществуването на своя полубрат.

— Дъщеря на Хенри ли е? — попита тя, когато се поокопити.

— Точно така. Сега разбирате защо баща ми бе толкова доволен от тази връзка, нали? Но крал Ричард не е съименник на Ричард; той едва ли е и чувал за него. За съжаление принц Джон се заинтересува от момчето и виждате докъде доведе това влияние.

— А какво ще стане, ако наистина говори с Джон, както заплаши?

Хю изпръхтя презрително.

— Принц Джон е твърде зает с козни и интрига — той иска да отнеме короната на Ричард. Буквално е обсебен от тази мисъл, откакто почина баща им. Нима мислите, че го засяга някаква си обида към извънбрачната му сестра? Не, госпожо, по-малкия ми син си въобразява, че има влияние в двора, но се заблуждава; впрочем майка му също е загубила влиянието си. Човекът, за когото се омъжи, беше някога могъщ, но властта му свърши, когато Лъвското сърце стъпи на престола. Така че всичко, което синът ми притежава, се дължи единствено на мен.

— Какво ще… какво можете да направите в такъв случай? В резултат на вашата щедрост Уорхърст му принадлежи.

— Не, не съвсем. За разлика от Фаринг Крос, който е приписан без всякакви уговорки на името на Ранулф, Уорхърст все още е обвързан с Лайънсфорд и така ще си остане до смъртта ми. Моята грешка се състоеше в следното: аз поверих управлението на Уорхърст на Ричард, надявайки се, че отговорностите ще му помогнат да изгради в себе си по-порядъчен характер или поне да развие известна почтеност. Вместо това обаче той успява да подкупи управителя, когото наех да му бъде от помощ и с всички сили започва да подражава в злото на всемогъщите си роднини.

— Какво ще кажете за кастелана Чосър? Ние преговаряхме с него.

Хю само поклати глава.

— Чосър бе моят управител, лейди Рейна. Кастелан бе Ричард.

— Господи, какъв лъжец! — възкликна възмутено Рейна. — Всички в околността смятахме, че именно той е господарят на Уорхърст.

Ранулф се засмя на нейното негодувание.

— Не се вълнувайте, госпожо, вас ви е измамил специалист, който е научил занаята от най-големите мошеници в кралството. Не е ваша вината, че не сте успели да прозрете неговото двуличие и притворство.

— Лесно ви е да говорите — отвърна тя енергично. — Не сте вие човекът, който за малко да се омъжи за него.

Ранулф се усмихна широко.

— И слава на Бога!

Хю се намеси бързо.

— Във всеки случай вече няма да имате трудности с по-малкия ми син, милейди. — Той се усмихна. — Което обаче не мога да обещая за този тук. В момента Ричард е на път към един мой братовчед в Ирландия, човек, който не понася безчестието и непочтеността. За няколко години Ричард ще се промени — или поне ми се иска да стане така.

— Беше ли наистина съгласен да отиде там?

— Не съм го питал — отвърна Хю равнодушно.

— Добре, това решава един проблем, с изключение на…

— Това решава всички проблеми, Рейна — прекъсна я рязко Ранулф. — Сега си отивайте в леглото. Скоро ще дойда и аз.

Тя стисна устни. Не можеше да я отпраща ей така. В нея отново се събуди желанието за борба — този мъж трябваше най-сетне да се научи на добри обноски. Внезапно обаче си спомни от какво премеждие е успяла да се измъкне същата сутрин и затова взе решение поне в момента да не го предизвиква повече.

Да, но през целия ден в нея се обаждаше някакво дяволче и то, проклетото, взе че я подтикна да каже, докато вървеше към вратата:

— Не си струва да бързате заради мен, милорд. Когато дойдете, аз ще съм заспала дълбоко.

— Няма да стане! С вас имаме още малко работа, не помните ли?

Тя отвори широко уста и веднага я затвори. Не, не можеше да става въпрос за това — не и за това.

 

 

Значи все пак точно това имаше предвид! Още с влизането си в стаята Ранулф попита:

— Очаквахте ли този момент със страх, госпожо? Всъщност не е нужно да отговаряте. Днешното ви поведение показа ясно, че се страхувате. Само че изводите ви бяха погрешни — каквито и да са били вашите основания.

Рейна седеше на един от столовете до камината и сресваше косите си. Ранулф отиде до леглото отсреща и седна по същия начин както сутринта. Младата жена го изгледа ужасена.

— Елате, Рейна — рече той непринудено. — Няма да трае дълго.

О, толкоз просто било значи! Какъв простак! Чудовище! Как си позволява да бъде толкова спокоен!

— А ако откажа?

— Тогава просто ще трае по-дълго. Много по-дълго.

Явно, че не включваше времето, в което щеше да я гони из стаята.

— Ако тази сутрин всичко бе станало по вашему, нямаше и досега да сте се сдобрили с баща си — рече тя с горчив тон. — Нима трябва да бъда наказана за заслугите си?

— Целта не оправдава средствата, Рейна. Вие пренебрегнахте желанията ми и ме принудихте да приема вашите. Това, което вършим сега, ще ви накара да се поразмислите, преди да повторите същото.

— Но действията ви са варварски!

— Варварски е боят с камшик.

Той се изправи на крака и Рейна също стана бързо. Ранулф обаче не се приближи към нея и тя осъзна, че й дава възможност да облекчи участта си. Нима трябваше да пострада по-жестоко заради едната безсмислена съпротива?

Рейна преодоля нежеланието си, извървя няколко крачки и се изправи пред него с наведена глава. Прилоша й, а сърцето се разтуптя като полудяло. Стори й се, че не е трябвало да се подчинява така лесно, но всъщност какво друго й оставаше? Просто жената не биваше да се бунтува срещу мъжа, не биваше да му се подиграва и да го предизвиква, за да наложи своята воля. И точно този съпруг искаше да бъде напълно сигурен, че тя ще си спомни тези принципи. По дяволите с неговия непреклонен инат!

— Разумно решение — рече той, седна отново и я привлече върху скута си. — Можете да останете по нощница. Аз само ще я повдигна.

Тя остана с впечатлението, че й каза тези думи само за да я унизи още повече. Опитът му излезе повече от успешен, фактът, че не се държи грубо и не повдига глас, правеше нещата още по-лоши. Гласът му звучеше дрезгаво, ръцете му я докосваха нежно докато я обръщаше и накрая тя легна върху коленете му. Рейна наведе глава напред, за да скрие лицето си. С едната ръка се опря здраво в леглото, а с другата — в лявото коляно на Ранулф. Надяваше се да използва ръцете си като лостове и така да се измъкне от това ужасно положение. Но лявата ръка на Ранулф, която я притискаше лекичко надолу, осуети начинанието й.

В мига обаче, в който Ранулф започна да повдига нощницата, в главата й зазвъняха предупредителни звънци от съвсем друг вид. Той положи ръка върху прасеца й и бавно я плъзна нагоре заедно с плата. Да, галеше я и тя почувства как я залива особена възбуда. Тялото й вече не знаеше точно какво да очаква — наслада или божа. Мислите й също се разбъркаха. Нима това бе наказанието?

Не след дълго нощницата й се събра около талията. Ранулф вдигна ръка и Рейна застина със затворени очи. Лицето й пламна от срам, защото разголените й задни части бяха точно пред очите на Ранулф. Сърцето й затуптя неистово. Ранулф обаче не бързаше и това забавяне бе ужасно, още по-страшно от самото наказание.

Ударът, който последва, бе почти спасение. Почти, но не изцяло. Почувства пареща болка и изпъшка. Мускулите й се опънаха, за да поемат следващия удар. Само че такъв не последва и вместо това прозвуча тихият, подрезгавял глас на Ранулф.

— Ако случайно сте разсъждавали по въпроса, малка ми Рейна: точно този бе размерът на наказанието, който бях предвидил за вас тази сутрин. — Тялото й реагира незабавно на думите му и мускулите се отпуснаха. — Но тъй като така и така сте ми под ръка, искам да довърша започнатото. — Тя разтвори широко очи, усещайки, че я целува по зачервения отпечатък от ръката му. — И още нещо. — Този път Рейна вдиша дълбоко въздух, тъй като пръстите му се плъзнаха безпрепятствено в тялото й. Първата ласка я бе подготвила и вече не бе в състояние да се възпротиви на залялата я жарка вълна. — Забравих, разбира се, че настоявахте след това в никакъв случай да не ви докосвам и че казахте нещо от рода на „няма да ви простя никога“. — Пръстите му продължаваха да я изтезават. — Вярно ли е?

Рейна потръпна, огньове запламтяха из тялото й и тя заговори с усилие.

— Може би… съм… била… малко… прибързана…

— А може би вече не е важно, нали? — Пръстите му отново я накараха да простене. — Или не сте на същото мнение?

— Не, не е важно.

— Май че Червената Алма пак се оказа права — рече той удовлетворен. — Страхът, свързан с подходящо дразнене, може да възбуди жената дотолкова, че тя направо да не обърне никакво внимание на малкото наказание, което е получила.

Рейна се стегна, но не достатъчно, за да разсее онази мъгла на насладата, която Ранулф спусна толкова бързо върху й.

— Значи сте посетили още веднъж Червената Алма, така ли?

— Не. Но от благодарност за богатото възнаграждение, което получи от мен, тя ми издаде една малка тайна. Тази жена ни помогна много, не мислите ли? — Докато говореше, пръстите му се движеха напред и назад, напред-назад и постепенно Рейна достигна до границите на екстаза. — Да проверим ли дали е права?

Рейна си мислеше, че проверката вече е отминала, но в този миг не бе в състояние да разсъждава ясно.

— И какво ще проверяваме?

— Което ви казах преди малко, го имах предвид тази сутринта. — Промяната в гласа му я накара да застане нащрек.

— Ра… нулф! — Още недоизрекла името му, и до слуха й достигна първо плясъкът на неговата ръка, а след това я прониза болка, много по-силна от първия път. — Какво съм сторила? — изпищя тя.

— Тук, в тази стая, госпожо, ме засегнахте в присъствието на баща ми. — Ръката му отново изсвистя във въздуха.

— Ранулф!

— Само посмейте пак да ме наречете „намусена мечка“! — Последва нов як удар.

— Престанете веднага! — Крясъкът й отекна из помещението. — Господи Боже, запушете ми устата! Нали казахте, че ще я запушите!

— Вече няма нужда — отвърна той грубо. — Защото приключих!

Помогна й да се изправи на краката си, които не искаха да я слушат. Тя погледна мъжа си и установи, че е вбесен, нещо, което можеха да потвърдят и задните й части. Следващите думи на Ранулф я убедиха напълно, че е силно разгневен.

— И не ме карайте да повтаряме всичко това — изръмжа той. Тя поклати глава — знак, който не означаваше непременно, че в бъдеще винаги ще бъде послушна. Но в момента нищо нямаше значение за нея. Изпитваше пареща болка отзад, но този огън не гореше дори наполовина, колкото другият огън, разпален също от Ранулф. Без да разсъждава много, тя се покатери обратно на скута му.

— Наказахте ме както се полага, милорд. А сега довършете, моля, и онова, което започнахте преди това.

Не бе нужно да го моли два пъти!