Джоана Линдзи
Златокосият великан (38)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

Рейна нареди на прислугата да сервира храната, след което изслуша и оплакването на госпожа Хилари, че Сърл напирал вече да стане от леглото. Тъкмо се канеше да иде при госта, когато видя самия Ранулф да се спуска по стълбите, опитвайки се припряно да закопчае колана си. В първия миг й идеше направо да избяга — мина й през ума, че в гнева си той ще я накаже веднага. Когато я видя пред стаята на Сърл, Ранулф се спря, разбирайки, че тя все още не е говорила с баща му. Погледът му потърси госта и го откри пред огнището да разговаря с няколко от дамите на Рейна.

Рейна прехапа устни, когато забеляза нерешителността на мъжа си и болката, изписана по лицето му. Той остана неподвижен, впил поглед в своя създател. Внезапно Рейна прозря колко нетактично се е държала спрямо Ранулф по въпроса за неговия баща. Да, наистина си бе заслужила да я напердаши едно хубаво. Бе съвсем наясно, че да мразиш собствения си баща не е никак лесно — защото това чувство се възправяше против законите на природата.

Неочаквано Ранулф се вцепени и тя разбра, че баща му е забелязал неговото присъствие. По-възрастният мъж се изправи от мястото си и се отправи към сина си. На лицето му бе изписана радост, огромна радост. Изражението на Ранулф внезапно се промени и по него не можеше да се прочете нищо. Тялото му също остана неподвижно — по него не трепваше нито един мускул.

Рейна затаи дъх, но реши да отиде и тя при двамата. Ако се наложеше, щеше да се намеси, за да възцари мир. Надяваше се, че присъствието й може и да предотврати възможния сблъсък. Двамата мъже сякаш изобщо не осъзнаваха какво става покрай тях, но околните до един бяха впили погледи в тях, очаровани, запленени от огромния им ръст и приликата им.

Ранулф изтърпя някак сърдечната прегръдка на баща си, но не й отвърна. По-възрастният мъж сякаш не забеляза реакцията му, но дори и да я беше забелязал, не издаде с нищо мислите си.

— Кълна се в Светото разпятие, Ранулф, радвам се, че най-сетне си се установил на едно място, и то по такъв чудесен начин.

— Наистина ли? Нима си мислел, че цял живот ще бъда наемник?

— В никакъв случай! Винаги съм знаел, че ще се стремиш към нещо по-голямо в този живот. Не би и могло да бъде другояче — виж се само колко приличаш на мен. Най-хубавото от всичко обаче е, че успя да надминеш моите очаквания. И то по-рано, отколкото можех да предполагам. Разказвай! Как успя да постигнеш този успех?

— Дамата бе запленена от мен и не пожела друг мъж за съпруг. — При тези думи Рейна задиша шумно и по устните на Ранулф се плъзна иронична усмивка. — Е, госпожо, бях ли точен?

— Не е важно по какъв начин си станал господар на Клайдън — побърза да каже баща му. — Просто искам да ти честитя.

— Значи съм те направил щастлив, така ли? — попита Ранулф студено. — Това ли е, което трябва да си помисля в случая?

По-възрастният мъж сякаш се поколеба за миг. Явно не можеше повече да се преструва, че не забелязва враждебността на сина си.

— Нима се съмняваш?

— В състояние ли си да назовеш поне една причина, която да ме накара да не се съмнявам.

— Аз мога да отговоря на този въпрос — намеси се Рейна, която се подразни от непочтителното държане на мъжа си. — Самият факт, че е ваш баща, му дава достатъчно основания да ви желае доброто.

— Госпожо, с вашите дребни хитрини ми нанесохте голяма вреда, като ме накарахте ме да дойда тук долу. Сега обаче си тръгвате незабавно оттук. Нашият разговор не ви засяга.

— Което засяга вас, засяга и мен — отвърна тя енергично. — Не ще позволя да ме гонят от собствената ми зала. Ако не искате да остана, ще ви се наложи да ме извлечете насила оттук. Но ви предупреждавам: направите ли тази сцена пред очите на хората ми, ще съжалявате много по-дълго, отколкото ще съжалявам аз заради подигравателното ми отношение към вас.

Извинение и заплаха в едно? За миг върху лицето на Ранулф падна сянка, но после изражението му се разведри. В следващия миг той се смееше тихичко, но в гласа му нямаше подигравка.

— Значи ти ми честитиш, лорд Хю, така ли? А дали няма да е по-добре да ми изкажеш своите съболезнования?

Рейна не се почувства особено засегната от тази забележка, тъй като той очевидно се шегуваше. Баща му също се поразвесели. Всичко сякаш отиваше на добре; поне в сравнение с поведението на Ранулф до този момент. Лорд Хю? Би трябвало да се досети и сама, че носи точно това име. Та нали самата тя бе омъжена за човек, който се казваше Фиц Хю?

— Господа, предлагам ви да скрепите близостта си на трапезата. Така и така закъсняхме с храната заради мързела на някои хора.

Ранулф не закъсня да отвърна на удара.

— Така ли му казват днес на плътското удоволствие, госпожо?

Рейна вече се бе извърнала, за да се отдалечи, но в този миг се извъртя рязко, изфуча като разгневена котка и на страните й избиха две яркочервени петна. Искаше да каже нещо, но от гърлото й се изтръгна само някакъв хрип и тя сключи устни. В леденосините й очи обаче можеше да се прочете какво ли не и Ранулф осъзна, че последната дума все още не е казана. Случеше ли се някой път да види вътрешностите си разпилени по пода, щеше да знае със сигурност, че Рейна си е отмъстила за понесеното унижение.

За момента обаче бе успял да й затвори устата, което само по себе си представляваше голямо постижение. Тя впи в него поглед, наподобяващ смъртоносна анатема, след което побърза да остави Ранулф насаме с баща му, който явно се чувстваше доста неудобно от размяната на удари, на която бе станал свидетел.

— Това беше… — започна той предпазливо, но промени намерението си. — Е, нека поговорим за нещо друго.

— Защо? Кажи какво мислиш — каза Ранулф със съвсем спокоен тон. — И аз смятам да сторя същото.

Хю разбра намека.

— Много добре. Държането ти не бе държане на рицар. Та тя е твоя жена все пак.

— Точно така — моя жена, а ти нямаш право да даваш преценки за отношенията между нея и мен, след като не знаеш какво ги е предхождало. Достатъчно е само да кажа, че заслужава много повече и тя го знае. Защото в противен случай щеше да ме разкъса на парчето с острото си езиче. Струва ми се, че и ти изпита нещичко от нейния нрав на свой гръб, така че знаеш какво имам предвид.

— А, бях забравил — призна Хю. — Обаче наистина не си поплюва.

— Тя смята, че си дебелокож и не си забелязал нищо.

Сега бе ред на Хю да се засмее.

— О, не, в никакъв случай. Бях направо очарован от нея. Много е освежително да срещнеш жена, която не се впечатлява от положението ми в обществото, не се плаши от размерите ми, нито пък се поддава на ласкателни усмивки. Такова чудо досега не ми се бе случвало.

— Въздействието ти върху жените не е намаляло никак, стари ми господине, ако наистина се страхуваш от това. Например когато се запознахме с Рейна, тя по същия начин не прояви никакво вълнение.

— Мисля, че не си разбрал точно какво искам да подчертая. Дамата може да е и истинска Ксантипа, обаче един рицар не бива в никакъв случай да й се подиграва или пък да я обижда, а още по-малко пък пред други хора.

— А отново ли ще си говорим за рицарски добродетели? — рече Ранулф с презрителен тон. — Нима дори за миг ти е минавало през ум, че е възможно тези добродетели да се изучат при Монфор?

Хю се изчерви целият.

— Не съм ли ти казал още? Не знаех що за човек е Монфор — поне до мига, в който се срещнах с него, когато ти се обучаваше там. Баща ми уреди мястото при него — те бяха стари приятели. Получих уверението, че са те приели сърдечно и че ще получиш възможно най-доброто обучение. През цялото време ме осведомяваха за твоите забележителни успехи. Затова и не се учудих особено, когато, едва шестнадесетгодишен, ти заслужи рицарските шпори. Аз например ги получих чак на деветнадесет години. Успехите ти направиха впечатление дори и на баща ми.

— Да не мислиш, че съм се интересувал какво е било мнението на този възрастен човек за мен? — Ранулф не бе в състояние повече да прикрие огорчението си. — През всичките тези години, в които посещаваше селото, за да провери как се развивам, той така и не намери време да ми каже една добра дума. Дори и когато…

— Какви ги говориш? — прекъсна го остро Хю.

— Не съм искал кой знае колко много от него — една добра дума, един мил поглед. Много ли е било нахално от моя страна?

— Милостиви Боже, какво говориш, Ранулф? Та той не е знаел нищо. Самият аз не знаех, че те има. Той ми разказа за теб, когато ти беше на девет години и ми се закле, че току-що е разбрал за твоето съществуване.

Ранулф го слушаше занемял и в един миг се почувства така, сякаш разпарят корема му и червата му блъвват навън. Възможно ли бе това да е първопричината за дълбокото му огорчение и ожесточение към баща му, човек, който го е презирали дори не е признавал съществуването му през първите пет години от неговия живот? Никога не му бе идвало на ум, че баща му може и изобщо да не знае, че го има на този свят. Да, но нали дядо му знаеше?

— Лъгал е — рече Ранулф, останал почти без глас.

— Това не е възможно! — отвърна Хю.

— Добре. — Ранулф въздъхна. Душата му бе буквално разкъсана на две от чутото, но, странно, не изпитваше никаква болка. — В такъв случай аз съм излъгал.

Лицето на Хю се изкриви и по него премина сянка на страдание. Ранулф го наблюдаваше потресен.

— Не, знам, че ти не лъжеш. Исусе Христе, сега разбирам защо си се държал толкова хладно и равнодушно в деня, когато се срещнахме за пръв път. Баща ми каза, че това било нещо съвсем естествено, тъй като до този момент и ти не си знаел за моето съществуване. Смяташе, че ти е нужно време, за да свикнеш с тази мисъл.

— Следващите седем години бяха предостатъчно време; още повече, че изобщо не се е и налагало да свиквам с каквото и да било. Защото аз още от самото начало много добре знаех кой е моят баща. Както знаех и че той не иска да ми признае за свой син.

Обвинението, вложено тези думи, накара Хю да пребледнее.

— Значи, това си си мислел през цялото време?

— А какво друго? Живеех върху твоята земя, в твоето село. Всички знаеха, че съм твой извънбрачен син, и то още преди лицето и ръстът ми да го докажат недвусмислено.

Рейна чу достатъчно, дори предостатъчно от разговора. Беше се върнала, за да покани двамата на трапезата, преди храната да е изстинала. Но се заслуша, тъй като разбра, че баща и син са се оплели твърде дълбоко в болезнените си спомени и не забелязват нито нея, нито когото и да било друг около себе си. Не бе в състояние да слуша повече и й се стори, че и Ранулф се чувства по сходен начин. Лицето му бе сгърчено от страданието, от гласа му, очите, думите струеше ужасът на едно самотно, трагично детство, лишено от топлина. В този миг душата му бе изпълнена с болка и Рейна я почувства почти осезаемо. Заля я омраза, омраза към страданието и към бащата, виновен за всичко.

Осъзна, че не е в състояние да изличи болката от мъжа си, но пък може да отстрани от него по-голямото зло.

— Ранулф, ако случайно не сте забелязали, залата е пълна с хора, които умират от глад в очакване най-сетне да заемете мястото си на трапезата.

Мъжът й я удостои със сърдит поглед, но намесата й в разговора им даде резултат. Ранулф кимна рязко и се насочи към подиума. В мига обаче, в който Хю понечи да го последва, Рейна го спря с едно движение на ръката си. Не я разколебаха дори и виолетовите му очи, излъчващи почти същото страдание като това на сина му.

— Бях решила да поправя по някакъв начин грубостта, която проявих към вас в началото — започна тя с тих, но въпреки всичко пламенен глас. — Осъзнах обаче, че не мога да го сторя след онова, което чух. Настоявам незабавно да напуснете Клайдън.

Той сякаш не се изненада много от нейната заповед, но и не й се подчини.

— Този въпрос трябва първо да се изясни, госпожо.

— Отказвате да си тръгнете, така ли? — възкликна тя, невярваща на ушите си.

Той се усмихна едва-едва.

— Мисля, че преди малко казахте: „Ако не искате да остана, ще ви се наложи да ме извлечете насила от тук.“ Само че се съмнявам дали ще успеете да го сторите, мила.

— Чумата да ви тръшне дано — изсъска тя, знаейки чудесно, че няма право да изхвърли Хю без разрешението на Ранулф. Сега вече той нямаше да й разреши. — Предупреждавам ви, лорд Хю, ако нараните още повече съпруга ми с думи и дела, кълна се, ще намеря начин да унищожа вас, дома ви и хората, които обичате.

— А ако все пак съпругът ви е човекът, когото обичам най-много на този свят?

— Не успяхте да убедите него, та мене ли? Защо да ви вярвам?

— Защото казах истината. Да, обичам го. Обикнах го още в мига, в който застана пред мен и ме погледна със собствените ми очи. Преди да си тръгна, той ще го научи, та ако ще да му вкарам тази истина и с бой в главата.

С тези думи той остави Рейна да се люшка между съмненията и пълното объркване. Тя не знаеше какво точно да стори. Да се намеси ли? Или да остави лорд Хю да поговори с Ранулф? Бащата сигурно щеше да се опита да убеди сина в своята искреност. Но дали бе наистина искрен? И дали — дори Хю да лъжеше — Ранулф нямаше да му повярва и да смекчи натрупаните през годините горчивина и озлобление? Да му вкара истината с бой в главата — Рейна се усмихна. Наистина, лорд Хю бе може би единственият човек на земята, който бе в състояние да се справи с Ранулф.