Джоана Линдзи
Златокосият великан (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

За разлика от шумното, пищно празненство предния ден — според Ранулф организирано в чест на пристигането на сър Хенри — сватбеният празник бе достоен за крал. Бяха сервирани шест блюда и всяко се състоеше от множество ястия — месо, пиле, риба, яйца, зеленчуци — и завършваше с композиция от захар, тесто и мармалад, изобразяваща нещо конкретно, например придворна любовна сцена.

Етикетът се спазваше стриктно — първо се появи слуга с хляб и масло, последваха го икономът и неговите помощници с вино и бира. Оръженосците застанаха зад столовете, за да обслужат своя рицар, да нарязват месото му на предназначените за това дъски и след всяко блюдо да ги отнасят настрана.

Изборът бе огромен и бе помислено за всеки гост. Имаше печен дивеч, месо от шопар, агнешко, телешко, яребици и пауни. Яребиците бяха сервирани по два начина — със синапов и джинджифилов сос или пълнени с яйца и билки. Към тях се поднасяше и задушено месо за хора с не толкова здрави зъби. За различните вкусове имаше пилешко, горски бекас, патешко, месо от рибар, дъждосвирци и чучулиги. На почитателите на рибните деликатеси се предлагаше калкан в плодов оцет с подправки, стриди с магданоз във винен оцет, треска в подлучено масло, варена скумрия с мента в копривен сос, както и прясна херинга, лангусти, миди, минога и баница с риба. Десертите бяха безчет — от плодовете с най-разнообразни подправки, та до сладкишите с всякакви плънки.

Жената на Ранулф не го излъга, споменавайки, че в Клайдън без храна няма да останат. Естествено, празненството продължи през целия ден. Всички се забавляваха от сърце, подхвърляха се шеги, а някои веселяци сред гостите, както и специално наетите за случая пътуващи актьори разказваха най-различни интересни истории.

Когато Ранулф се върна от тоалетната, ниските маси бяха изчезнали и на тяхно място се виеше буйно хоро. Хванати за ръце, танцуващите пееха с пълен глас. Рейна се забавляваше чудесно и докато я гледаше как пее и се смее наедно с останалите, той осъзна, че сякаш я вижда истински едва в този миг; макар че откакто излязоха от църквата, тя през цялото време бе до него.

Жена му сияеше, по-очарователна от всякога и този факт нямаше нищо общо с искрящата й рокля. Горната част бе от същата бяла коприна, пронизана от сребърни нишки, каквато носеше и той. Полата й, обшита със сребърно везмо, бе направена от ярко синя сарацинска коприна, а около бедрата й се виеше колан, украсен с със сини и червени скъпоценни камъни. Не носеше мантия или було, за да не отвличат вниманието на гостите от изисканата й рокля, а докато танцуваше, блестящата черна коса се вееше волно, хваната от немирна сребърна диадема, която се бе свлякла встрани.

Страните й бяха поруменели, красивите й сини очи искряха щастливо и без всякакво предизвестие тялото на Ранулф реагира по точно определен начин. Обзе го раздразнение.

Ранулф седна отново на високата маса — на почетното място, да, стола на лорда, на своя стол. Нямаше значение, че и досега бе седял там многократно — едва от този ден обаче мястото истински му принадлежеше. Но дори и в този момент не успя да намери покой, спомняйки си за подозренията, които го измъчваха предната нощ в леглото. Рейна се развесели от учудването му в църквата и започна да го поднася. Вероятно и самоуверената усмивка от предната вечер не е била случайна — искала е да събуди неговата подозрителност, за да прекара неспокойна нощ.

Тази жена бе хитра, злобна и изобщо притежаваше всички черти, които бе наблюдавал не веднъж у другите благородни дами. Но той се загледа в нейния безгрижен, волно-дързък танц и внезапно я пожела. Сигурно не съм на себе си, помисли си той.

Тя се запъти към него задъхана. Няколко къдрици бяха залепнали за лицето и тя се засмя на някаква шега, подхвърлена от развеселен благородник. До този момент не бе погледнала Ранулф нито веднъж и затова той се учуди, когато Рейна го заговори:

— Вие не танцувате, милорд.

— Не, не танцувам.

— Е, и аз не съм по танците, но днес се налага.

Ранулф нямаше настроение за лековати разговори.

— Вие кога ще… искам да кажа, дали дамите скоро ще ви изпроводят от залата?

— О, толкова е рано още.

Не му се нравеше, че все още не го поглежда и затова попита:

— Под ръка ли ви е онова малко шишенце.

— Разбира се — отвърна тя с разсеян вид.

Трябваше може би да я дръпне върху коленете си, за да я откъсне от нейното равнодушие. Но в този миг светлосините й очи се обърнаха към него и стана ясно, че е чула въпросите му. Но се заблуждаваше относно истинските му мотиви.

— Не бива да се притеснявате заради ритуала с брачното ложе — продума тя тихо. — Никой не подозира, че някой от нас ще отблъсне другия и затова няма да се наложи да се излагаме голи на оглед.

Той само изръмжа и ядът му към нея нарасна още повече. Защо тази жена никога не се смущаваше при споменаването на такива деликатни теми? Безспорно самообладанието й бе похвално, но тъкмо в този момент това нейно качество го притесняваше.

Тя успя съвсем точно да изтълкува мрачното изражение на лицето му.

— Не се забавлявате, нали, милорд? Мога ли да напр…

— Можете да идете в леглото, милейди. И то веднага. За днес желая да приключа веднъж завинаги с всички формалности.

При тези думи тя поруменя и сведе поглед. Замълча за момент, след което кимна вдървено, изправи се и се оттегли.

Ранулф се облегна назад и напрежението сякаш го напусна. Всъщност не можа да осъзнае напълно какво значение придоби за него реакцията й, докато тя мълчеше. Ако Рейна се бе опитала да му противоречи… но тя не го стори. Възприе думите му като заповед и се подчини. Почувства удовлетворение, но то не продължи повече от минутка. Внезапно осъзна, че наистина бе още рано и че жена му се забавляваше много преди да я нападне изневиделица с лошото си настроение. И — трябваше да признае пред себе си — наистина нямаше сериозни основания да се чумери. Та нима не бе господар на всичко наоколо, не бе ли най-щастливият човек в тази зала? Не придоби ли могъщество, равно на властта на баща му? Да, така е! Но всъщност с какво бе заслужил този успех?

 

 

— Какво прави тук това нещо?

Рейна премести поглед към „нещото“, което в този момент сладко-сладко се изтягаше насред брачното ложе. Когато лейди Ела пристигна с останалите войни на Ранулф, тя се бе разпоредила да я топнат във вода заради бълхите. Не очакваше обаче, че животинчето смята да сподели стаята на своя господар.

— Това е любимката на Ранулф — отвърна тя на възмутения въпрос на госпожа Хилари.

— Нима? — Една от присъстващите се разкикоти.

Рейна също се усмихна. Какъв ли смях щеше да падне, когато видеха противното животно да се вие около врата на великана?

— Но нали на този етаж животните са забранени? — възкликна госпожа Хилари.

Рейна само повдигна рамене.

— Клайдън вече има нов владетел и никой не може да му забрани да държи котката в стаята си.

— Вие можете, милейди.

Боже милостиви, колко й вярваха всички. Но ако бяха осъзнали причината, поради която ги събра толкова бързо, за да подготвят първата брачна нощ, сигурно нямаше да разчитат чак толкова на нейното влияние. Всъщност всички наричаха тези помещения стая на лорда, но по традиция спалните се обитаваха от господарката на замъка. То се знае, че и тя щеше да има думата, станеше ли въпрос с кого да ги сподели — лордът се изключваше, разбира се.

Тя се обърна към госпожа Флорет:

— Занеси котката в кухнята и кажи да й дадат топло мляко. — Досети се обаче, че готвачката може да се начумери и добави: — Обясни на прислугата, моля те, чие е животното, за да не го прогонят в обора.

— А хапе ли? — запита колебливо младата вдовица.

Хилари сграбчи гадинката за врата и я хвърли в краката на Флорет.

— Ако те ухапе, ухапи я и ти.

Всички прихнаха в смях, нервността на Рейна се поуталожи и тя се включи в общото веселие. Девствеността й бе вече отнета, а всички твърдяха, че този момент бил най-страшният. Следователно не биваше да се притеснява. Само че безпокойството не я напускаше — въпреки всичко. Може би пък не биваше да разрежда толкова виното на мъжа си — наистина бе заприличало на боядисана вода. Ако Ранулф бе пийнал повече, сигурно щеше да му е по-весело и нямаше да я изпрати толкова скоро горе, в стаята. Целия ден той се държа странно и настроението му се люшкаше между замаяност, раздразнителност и униние. Рейна се запита дали изобщо я трябвало да го подкача, след като той явно не бе в състояние да приеме шегата като шега. Какво ли я очакваше след малко с този сериозен, навъсен великан? Нима пак щеше да се отнесе тъй грубо с нея? Пак ли щеше да претупа всичко набързо? Или този път нещата щяха да протекат по-бавно и също тъй грубо? Боже мили, помисли си тя, сигурно съм полудяла, щом като сама си надробих тази попара. А може би изобщо не искаше да спи с нея? Тази мисъл повдигна малко духа й. Та нали каза на Ранулф за шишенцето с „кръвта“, предназначена за спалното бельо! Следователно изобщо не се налагаше да преспи с нея, само защото това се очакваше от него. А освен това той каза, че държи да приключи с формалностите; за нещо друго изобщо не стана и дума.

Отново я обзе силно безпокойство, но околните предположиха, разбира се, че за една млада съпруга това е най-естественото състояние преди първата брачна нощ и затова закачките по неин адрес зачестиха, като понякога шегите загрубяваха.

Докато й снемаха дрехите, тя мълчеше. Внезапно съзря сребристата горна част на роклята си в ръцете на Хилари и се досети, че всъщност мъжът й и дума не отрони за новата си одежда. Дамите отделиха цели четири часа за мантията и панталона му, а тя самата уши горната част, за да подхожда на нейната. Не бе съвсем наясно защо е положила толкова усилия, но ако той не можеше да оцени труда й, то подобно нещо нямаше да се повтори никога.

Но пък той изглеждаше изключително! Гордееше се с него! Нима можеше в такъв случай да очаква да й благодари?

Тя въздъхна и отново се завърна в действителността. Момичетата не доловиха въздишката й, защото се кискаха на поредната смешка.

Лейди Маргарет се зае да среше дългите коси на Рейна, но само след миг чуха, че мъжете се приближават и Рейна бе напъхана светкавично в леглото. Трябваше просто да чака — като жертвоготовната Богородица на олтара. Стори й се, че и с нея нещата не стоят много по-различно.

Според обичая веселите другари на жениха го вдигаха на рамене и така пристъпваха прага на брачните покои, но в случая тази процедура се оказа невъзможна поради ръста му. А ако Рейна узнаеше, че той дори е успял да извлече цялата банда по тясното стълбище, страховете й щяха да се умножат десетократно.

С пристигането на мъжете се посипаха нови, още по-неблагопристойни закачки. Рейна реши да не ги слуша, а още по-малко пък държеше да наблюдава как Уолтър снема одеждите на Ранулф. Затова съсредоточи мислите си върху това, който предстоеше на следващия ден, както и върху последователността на ястията — все пак повечето гости щяха да поостанат по-дълго. Мина й през ума, че в последно време е пренебрегнала болните в селото и че трябва да ги посети отново. За да се по-разсее, реши да мисли само и единствено за всички възможни добри намерения, които й дойдеха наум. Внезапно обаче някой заключи вратата и Рейна се сепна. Преглътна мъчително. В стаята бяха останали само тя и той.

След като заключи вратата, Ранулф се отправи направо към леглото. Беше само по панталони. Рейна затаи дъх. Нима щеше да й се нахвърли както първия път? Не, този път не го стори. Този път той просто сграбчи завивката и я дръпна рязко от тялото й.

Тя простена нечуто. Безмълвен, Ранулф се загледа във фигурата й като омагьосан. Рейна затаи дъх, не смеейки нито да помръдне от мястото си, нито пък да прикрие голотата си с ръце; изпълваше я страх при мисълта какво може да я сполети всеки миг отстрана на непредвидимия великан, за когото се бе омъжила.

— Значи не е било сън — обади се той внезапно.

Погледът й потърси неспокойно неговия. Очите на Ранулф помътняха и придобиха индигов оттенък. Мъжът й сякаш се удивяваше на откритието си и като че ли го заля някакво чувство, което обаче Рейна не успя да разтълкува докрай.

— Това добре ли е… или зле?

В отговор Ранулф само изръмжа. Явно, че жената пред него просеше комплименти, и то след всички несправедливи упреци и слова, които му отправи. И нямаше нужда тя да задържа дъха си. Но, Боже милостиви, все пак бе доволен, че не е сънувал онова, което занимаваше ума му в продължение на няколко дни.

В този миг той си я спомни много отчетливо, седнала насред леглото му в късата си ленена риза, като малка валкюра^[1], готова за борба. И отново из тялото му пролази желание както в деня, когато я видя възседнала коня. Това голо тяло! Боже! Та кой можеше дори и да предположи, че под дрехите си тази жена крие такива великолепни форми! Вярно, че на ръст бе ниска, но всичко във фигурата й бе точно премерено, хармонично, безупречно.

Можеше да стои така и да я наблюдава часове наред. Но едновременно с това желаеше и да се потопи веднага в нея. Измъчваше го невъзможността да обедини и двете в едно. Този път обаче сетивата му бяха будни, желанието го изпълваше докрай, но той успяваше някак да го овладее… или само така му се струваше. Гръм и мълнии, нима винаги щеше да бъде в неизгодна позиция спрямо тази жена?

Опря едно от колената на леглото, а след това и второто. Жена му задиша тежко. Той я погледна право в очите.

— Страхувате ли се? — попита с несигурен глас. Кимването й го изненада — най-вече поради думите й, произнесени сутринта: „Нима ви изглеждам мъртва?“ — Нали знаете, че… — продължи той все така колебливо.

— Да, знам.

— От какво се страхувате тогава? Нима мислите, че съм различен от другите мъже?

От гърлото й се отрони задавен звук. Той смръщи чело, но после плъзна поглед по собственото си тяло и промърмори.

— Е, може и да съм малко по-различен. — Тя започна буквално да се задушава и Ранулф продължи с рязък тон: — Няма нужда да засягаме специално този въпрос. Веднъж вече сте изтърпели тежестта и размерите ми и не сте умрели, както благоволихте да ми съобщите самата вие. От какво се боите тогава?

— Мисля, че… от неизвестността… Не знам защо бързате чак толкова да останете насаме с мен.

Той я изгледа, невярващ на ушите си.

— Значи, милейди, вие твърдите, че не знаете защо съм ви изпратил в леглото, така ли?

— Да, но вашето нетърпение…

— Вие какво очаквате от мен? Нали виждам, че жената, чието място е в леглото ми, ме избягва. Ако се налага, мога да се въздържам както всеки друг мъж, но да се въздържам насила не съответства на природата ми. Запомнете го. Не понасям да ме лишават от нещо, което желая да взема.

Лицето му отново помръкна. Колко хитро само го накара да издаде, че я желае силно и в крайна сметка получи своя комплимент. И то при положение, че страстта му бе нещо съвсем временно, едно чисто плътско привличане. Или може би още нещо? Не, нищо друго. Всяка друга на нейно място щеше най-охотно да задоволи глада му, макар че тъкмо тя го предизвика. Запита се защо изобщо й заповяда да напусне празненството — та нали можеше да се измъкне незабелязано, с която и да е от женските там?

В този миг той се сепна. С върха на пръстите тя докосна веждите му.

— Защо правите така?

— Какво правя?

— Ами, мръщите се съвсем безпричинно. Все още не съм ви виждала да се усмихнете.

— Ако толкова държите на усмивките, милейди, трябвало е да се омъжите за Уолтър — отвърна той кисело.

— Да, вярно е, че той притежава известен чар, но все пак съм се омъжила за вас, милорд, а не за Уолтър.

— Да, така е, но се питам защо? И този път настоявам да ми кажете истината, милейди. Защото не е вярно, че не сте имали друг избор освен мен и Ротуел. Откакто се завърнахте тук, вие можехте не веднъж да ме прогоните, нали?

— Чухте сам какво казах на васалите си. Това е истината, Ранулф. Според мен вие сте най-подходящият човек за Клайдън.

— А за вас самата?

— Клайдън е по-важен.

Тя се поколеба за момент и отговорът й не го задоволи. Той реши обаче, че не си струва да се надява на комплимент от нейна страна. Тя така и не му даде повод да си помисли, че го иска за себе си. Бе първата жена в живота му, която изобщо не бе проявила някакъв интерес към него. И ето, той се ожени тъкмо за нея, жена, която се боеше вместо да се радва, която проявяваше хладнокръвие там, където й подхождаше да се страхува, която се стараеше да го отбягва, особено в леглото, вместо, както другите, да се бори за честта да спи с него. Е, добре, сега обаче тя бе тук и независимо от нейните предпочитания той щеше да я обладае.

— Все още ли се боите? — попита той кратко.

— Не.

— Това е добре. Защото с вашите глупости ме накарахте да ви чакам твърде дълго.

— Смятам, че не съм…

— По дяволите, не ми възразявайте, милейди. Не сега!

От гърлото й се изтръгна звук, подозрително наподобяващ кискане, но Ранулф не му обърна никакво внимание. Сдържаше страстта си толкова дълго, защото ако трябваше да бъде честен пред себе си, не желаеше Рейна да се бои от него. Не и в леглото. Да, но докато разговаряше с нея, за да я успокои, той не бе в състояние да отмести поглед от мъха между бедрата й — черен, лъскав, кичест триъгълник на фона на бялата кожа, истински магнит за очите му и… за неговите ръце.

Рейна пое дълбоко дъх, когато пръстът му проникна в нея. Но не това бе причината, поради която Ранулф внезапно спря. Младата жена бе суха, липсваше дори капчицата влага, която да го окуражи в усилията му. До този момент такова нещо нему се бе случвало.

Тя все още не бе готова, макар и да знаеше какво ще се случи. Обзе я разочарование, тъй като неговото желание въпреки всичко не намаля. Знаеше ли изобщо този мъж как да възбужда жените? Още повече ако са благородни дами? Явно, че обикновено те са се поставяли на негово разположение, а не обратното. Само че би трябвало да е наясно, че съществуват и същества от женски пол, които са съвършено равнодушни спрямо неговия чар.

Внезапна мисъл проряза съзнанието му и той впи поглед в Рейна.

— Бяхте ли и миналия път неподготвена, както сега?

Ако е така, болките й ще да са били много силни и това сякаш обясняваше нейната боязън. Но при този въпрос тя се изчерви и руменината достигна чак до хубавите й гърди. Да, но нали тя бе все пак лейди. Защо тогава се смути толкова, запита се той.

Нима бе възможно? Значи все пак оказваше някакво въздействие върху малкия генерал. И в този миг топла течност заля пръста му, и то без изобщо да го движи. Руменината на Рейна се сгъсти.

Ранулф се разсмя от сърце. Почувства облекчение и… го обзе радост. Жена му бе изненадана и тя го погледна така, сякаш внезапно е обезумял. Но сега това нямаше вече никакво значение.

— Какво има, милорд? Нещо не е наред ли?

— Напротив, напротив, всичко е точно както трябва.

Той се облегна назад и засъблича панталоните си, но заедно с това не отделяше поглед от нея. Обзе го нетърпение — като при първия път. Рейна го желаеше! Значи Клайдън не бе единственото важно нещо за нея! Ха! Тази миниатюрна вещица така и не го насърчи с нищо. Накара го да предполага какво ли не, само не и истината. Но на този свят съществуваха все пак неща, които не можеха да се скрият и сега тя също го знаеше.

— Ако смятате да… — започна тя припряно, след което добави: — Няма ли първо да дръпнете завесите?

— После — отвърна Ранулф, притисна устни към нейните и намести тялото си. Бе толкова вкусна — как е могъл да забрави дори и за миг този аромат. Той се позадържа, без да проникне в нея, и го стори едва след като мъничките й ръце пипнешком обгърнаха тила му. Потопи се със стон в нейната възхитителна топлина — в тясната пещера, която го притисна като мека ръка и го въведе дълбоко, дълбоко в блажения сумрак. Как е могъл да забрави и този миг?

Ранулф никога не бе изпитвал нещо подобно. Разбира се, той никога не се бе любил и с девица като тази. И ето, сега за пръв път през живота си пожела времето да спре, да обуздае порива на своето нетърпение.

Всичко, което познаваше до този момент, бе просто някаква телесна потребност — като храненето или изпразването на мехура. В този миг обаче се почувства преобразен и закопня да се потопи целият в нова, неизпитана дотогава наслада. Но желанията и възможностите все пак са две различни неща и той осъзна, че тялото му не е в състояние да се сдържа повече. Престана да разсъждава и начаса забрави всичко, отдаден на най-умопомрачителния оргазъм в живота си. Съвсем смътно отнякъде до слуха му долетя пъшкане и той така и не осъзна, че се е изтръгнало от собственото му гърло.