Джоана Линдзи
Златокосият великан (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Ранулф разбираше отлично, че е станал жертва на хитър ход, но го успокояваше мисълта, че ще накара Рейна да се кае за извършената манипулация. В този момент обаче не бе склонен да се отдава на яда си. Младата лейди проявяваше готовност да сключи договор с него и той бе наясно, че независимо дали му харесва или не, на такъв договор се гледа като на най-важната съставка на брака.

Лукавата госпожица продиктува съвсем отчетливо договорните условия на младия монах, когото им предложиха за писар.

За разговора им дадоха малко помещение. Уолтър и Сърл бяха свидетели на Ранулф, а монахът — на Рейна. Ранулф предпочиташе първо да разговаря с нея насаме, но тя настоя да приключат колкото се може по-бързо. Очевидно бе убедена, че той е доволен, тъй като му предлагаше същото, което щеше да получи и лорд Джон дьо Ласел — ето, най-сетне научи неговото име.

Патер Джофри се съгласи да ги венчае и внезапно Ранулф се досети, че малката интрига на Уолтър всъщност бе нож с две остриета. Младата лейди можеше да потърси убежище при епископа и Ранулф наистина се удиви, че тя не го стори. Бе убеден, че тази мисъл не може да не я е споходила. Защото тя едва ли истински желаеше да се омъжи за него — твърде недвусмислено бе изразила лошото си мнение. Но в присъствието на свещеника Рейна нито за миг не прояви колебание. Откакто пристъпиха манастирските порти, тя се държеше спокойно и се владееше отлично.

— Сър Ранулф, ваше право е да узнаете какво ще получите преди да пристъпим към писменото изложение на отделните точки.

Той изпръхтя — това официално обръщение не му беше по вкуса, а тя се усмихна широко, когато дочу този смешен звук и продължи:

— Тъй като баща ми е покойник, а аз съм негова единствена наследничка, идвам при вас не само със зестра, а и с цялото си имущество. Освен замъка Клайдън с принадлежащите му земи и мелница то включва още две имения, Брент Тауър и Рот Хил. Те не са особено големи, но не са и съвсем малки. Освен това притежавам два чифлика близо до Рот Хил, както и три укрепени рицарски имения в близост до Шефърд с принадлежащите към тях села.

Думите на Рейна направиха силно впечатление на Ранулф, но Уолтър не престана да разсъждава по чутото и попита:

— Кои от тези имоти предлагате за зестра?

— Мисля, че се изразих пределно ясно — привнасям в брака ни цялата собственост на баща си. Искам обаче да задържа половината от наследството, ако със сър Ранулф се случи нещо преди да са се родили деца от брака. Ако обаче се появи дете, което е бъдещият наследник, желая да запазя Клайдън до края на живота си и след смъртта ми да премине в ръцете на детето. В случай, че се помина преди сър Ранулф, естествено всичко остава у него, тъй като нямам семейство и следователно никой няма да изяви претенции.

— Е, Ранулф, тези условия приемливи ли са? — попита Уолтър.

Всичко това бе дори повече от приемливо — младата лейди наистина му даваше всичко, което притежава. Само че не бе напълно сигурен дали някъде не е заложила невидим капан. Затова вместо да отговори на Уолтър, той се обърна направо към Рейна:

— Вие обявихте, че ако умра, държите да си получите обратно половината от имуществото. За кого е тогава другата половина?

Тя го изгледа, сякаш не е наред в главата.

— Обикновено след смъртта на съпруга роднините му започват битка за имуществото, и то за цялото. Нещо, което лорд Ги желае да предотврати. Роднините на лорд Джон например щяха със сигурност да поискат половината; същото се отнася и до роднините на лорд Ричард, ако пръв бе поискал ръката ми. Така че за когото и да се бях омъжила, винаги щях да отстъпя половината от собствеността си. Както споменах вече, това е валидно и за вас. Единственото, което искам, е да ми завещаете половината от вашето имущество в случай, че напуснете пръв този свят. Подробностите можем да обсъдим по-късно.

Ранулф смръщи чело.

— Не сте ли свършили още?

Рейна поклати глава.

— Досега споменах единствено личните си имоти. Длъжна съм обаче да добавя, че получих обратно още две ленни владения — от двама васали, които починаха. Единият от тях не е оставил наследници; другият има дъщеричка, а аз съм нейна настойничка. Всъщност в кръстоносния поход загина и трети васал, мъж с трима сина. Най-възрастният от тях вече се закле, че ще ме следва във всичките ми начинания, включително и с имуществото си.

Ранулф не обърна внимание на стона, изтръгнал се от устата на Уолтър. Двамата бяха изумени от размера на богатството й.

— Колко васали потеглиха с баща ви към Божи гроб?

— Четирима — отвърна тя. — Уилям дьо Брус остава при лорд Ги. Същото се отнася и до нашите рицари-охранители, макар че вече загубихме двама от тях — споменах този безотраден факт, когато ви представих вдовиците им. И още — синът на сър Уилям ми се закле във вярност от името на баща си. Той управлява един от семейните ни домове, както и мост, на който се плаща дан — също мой.

Ранулф започна силно да се притеснява, но все пак попита:

— И това е всичко, нали?

Тя отново поклати глава.

— Имам още трима васали, които не придружиха баща ми. Сър Джон стопанисва чифлик и четиристотин уврата земя близо до Бедфорд, сър Гижо — имение и мелница, които биха могли да изхранят поне трима рицари. И накрая сър Саймън — запознах ви вече с дъщеря му Илейн. Той се грижи за нашата резиденция във Фортуик, за една мелница и два добре уредени двореца.

Звуците, които заизлизаха от гърлото на Уолтър, станаха още по-силни. Поразен от чутото, Ранулф просто не знаеше какво да каже — та Клайдън превъзхождаше значително собствеността на баща му. Все пак намери сили да запита:

— Колко рицаря е длъжен да ви изпрати лорд Саймън?

— Ако имам нужда от тях, мога да поискам дванадесет за четиридесет дни. А ако се интересувате от дохода на имота, става въпрос за сума от двеста и четиридесет марки годишно.

— Добре, а колко получавате от другите?

— Петнадесет и половина.

Ранулф пресметна бързо сумата и каза с подозрение в гласа:

— Да, но общо се получава доход от петстотин и петдесет, милейди. А остатъкът, откъде идва той? И не ми казвайте, че е само от полските ви имоти!

Рейна му отговори спокойно и търпеливо:

— Не, полските имоти носят годишен приход от осемстотин марки. Поради факта, че съм настойник на два чифлика със села, се прибавят още сто и петдесет. А градът и крепостта Бъркънхем…

— Какво, Бъркънхем ли! — извикаха двамата мъже в един глас. — Нима градът Бъркънхем ви принадлежи! — продължи Ранулф.

— Да, заедно с крепостта, която я пази — отвърна Рейна. — Познавате ли Бъркънхем?

— Кой не знае Бъркънхем? Голям град! Почти колкото Линкълн!

— Правилно — обади се младата жена, но в гласа и не се долавяше и следа от самодоволство. — Бъркънхем е и най-доходоносната част от моето имущество — данъците и налозите надхвърлят петстотин марки годишно. Тъкмо той е ленното владение, което си получих обратно. За съжаление обаче с допълнителния доход от него ще разполагам едва след Архангеловден.

— Питам се обаче защо баща ви е решил да предаде в чужди ръце владение, носещо по-висок доход дори и от Клайдън.

Рейна се усмихна при тези думи.

— Явно, че досега не сте си имали работа с търговската гилдия, сър Ранулф. Бъркънхем наистина е най-ценното владение, което притежавам, но също така е вярно, че е и най-трудното за стопанисване — ако човек не живее там, се губи ужасно много време. Баща ми най-охотно се освободи от него.

— И сега този проблем става мой, така ли? — изпръхтя Ранулф.

— Не е речено. — Тя го изгледа неодобрително. — Просто ще трябва да решите дали да го запазите или пък да го дадете на някой от вашите или моите хора. Можете да ощастливите сър Уолтър, например. — В гласа й прозвуча подигравателна нотка. — Притежава мазен език и ще се справи великолепно с алчните търговци.

— За Бога, Ранулф! — възкликна ужасен Уолтър. — Да не си и помислял да ми даваш това…

— Така ти се пада, като ми надроби тази попара — изръмжа тихо Ранулф, след което се обърна отново към Рейна: — Ако това е всичко, нека се занимаем с подробностите, които досега разглеждахме твърде едностранчиво. И така, милейди, какво очаквате вие от мен?

— Притежавам куп полски имоти и безценни трофеи от Обетованата земя. Пари обаче сега нямам. Мога да разчитам на тях едва след жътва и с настъпването на арендните плащания на Архангеловден.

— Как е възможно? Нима са ви ограбили? Разбойниците ли…

— О, не, нищо подобно — прекъсна го тя. — Кръстоносните походи, сър Ранулф, не са евтино начинание. За издръжката на дружината, която поведе, баща ми вложи половината от нашето богатство, включително злато и благородни камъни. Взе със себе си почти всички коне, както и петдесет бойци.

— Тази ли е причината, поради която отбраната на замъка бе тъй недостатъчна?

Монахът вдигна учуден поглед, а Рейна поруменя.

— Донякъде да. Наложи се да заменя състава и работата вече бе свършена наполовина, когато загубих нови тридесет души във войната. След като баща ми напусна Клайдън, Фортуик и Брент Тауър бяха нападнати. Например в Брент Тауър опожариха селото и цялата реколта преди моите хора да се притекат на помощ — следователно предната година не съм получила от там никакъв приход. Разходите по възстановяването също бяха високи; освен това трябваше да помогнем и на селяните с хранителни припаси. После плениха сър Саймън и поискаха откуп за него. Това ми струва почти всички останали налични средства. А фактът, че загубих точно онези от хората си, на които бях платила вече за цяла година, не облекчи в никакъв случай опитите ми да им намеря бързо заместници. Изобщо, споходиха ме куп неудачи. Затова в последните месеци на годината направих нещо, което баща ми не би сторил никога — наех за охрана на замъка бойци на служба при рицарите. Когато получих данъците и налозите, успях да наема петдесет нови бойци.

— Не са много за такъв голям замък, но ми се стори, че твърде малко от тях се включиха в бойни действия — забеляза Ранулф.

Тя го изгледа втренчено, след което заговори отново:

— Само през последните две седмици хората ми бяха толкова малко. Омъжената дъщеря на лейди Маргарет ми беше на гости и се нуждаеше от десет души охрана, когато си тръгна обратно за Лондон. Други десет бяха необходими на сър Арнулф; той се отправи за Бъркънхем като мой наместник. Един от управителите ми поиска помощ, защото в една от резиденциите имаше случай на убийство и едва преди четири дни му изпратих един рицар с петима пешаци. Знам, че броят им не е достатъчен, но нямах повече налични пари.

— Все пак остават приходите от миналата година.

— Да, година, изпълнена с бедствия. В Рот Хил пожар изпепели всички сгради във външния двор, включително и хамбарите. Крепостните насипи и стени там отдавна се нуждаят от поправка. Започнахме да ги обновяваме, но работата все още не е приключила. Бяха откраднати сто овце; същото сполетя и стадото говеда. Предполагам, че всичко това е организирал Фалкес дьо Рошфор. Следователно трябваше да купя отново добитък, както и коне за гарнизона, макар че все още не съм успяла да снабдя всички с коне. А освен това…

— Значи очаквате от мен пари.

— Да, но не чак толкова много — само за поправката в Рот Хил, както и за непредвидени разходи преди Архангеловден. Вашите хора ще увеличат охраната на замъка, макар че и Рот Хил и Брент Тауър се нуждаят от подкрепления. Също така няма да е зле, ако имахме и повече коне. Тези изисквания ще ви притеснят ли особено?

Преди да отговори, той се понавъси.

— Знаете вече на какво съм способен и че вашите изисквания няма да ме затруднят. Но как стоят нещата със задължителния налог, който васалите трябва да платят по случай сватбата ви?

— Това плащане е задължително, само когато се омъжва най-голямата дъщеря на лорда, но аз вече не съм такава, а сюзерен на васалите си. Те не са длъжни да дават своята лепта, когато техният лорд или тяхната лейди встъпват в брак. Пък и тези пари покриват единствено разходите по самия сватбен обряд и намирането им няма да представлява трудност. В Клайдън притежаваме предостатъчно хранителни запаси и няма опасност да умрем от глад.

Ранулф бе обзет от остро недоволство. Как бе възможно да му предлага толкова много и да не получава почти нищо насреща. Вярно, все някой мъж щеше да се възползва от случая, но въпреки всичко онзи лорд Джон или Ричард, когото госпожицата е предпочитала, можеха да й донесат огромно богатство или да й предложат влиянието на семействата си. Тъкмо тези неща той не можеше да й даде. Нямаше никакви връзки, роднини не го подкрепяха, а му липсваше и онази власт, на която можеше да разчита господарката на замъка. Но явно тя не бе наясно по този въпрос, защото в противен случай нямаше да спомене, че ако той умре, е готова да предостави половината от състоянието си на неговото семейство.

При тази мисъл и нейната огромна значимост Ранулф буквално се вцепени — трябваше да обсъди този въпрос с Рейна, но не и в присъствието на трети лица.

Той поглед в монаха.

— Не записвате всичко, нали?

— Не, господарю, само размерите на имуществото, което ви се полага, договореностите в случай на смърт и сумата, която ще платите вие. Сега трябва само да се изброят вашите имоти, след което можете да се върнете при патер Джофри и да произнесете брачната клетва. По-късно ще потвърдим законосъобразността на този договор, а пълните копия ще бъдат готови до утре.

Ранулф все още не започваше да говори. Всичко в него се бунтуваше против необходимостта да спомене жалкото имущество, което внасяше в този брак. Но монахът чакаше…

— Той привнася около седем хиляди марки — обади се внезапно Рейна, без да й трепне гласът. — Половината от имуществото му.

Монахът изглеждаше направо ужасен от ниския размер на сумата.

— Да, обаче…

— Никакво обаче — прекъсна го тя невъздържано, след което добави с малко по-умерен тон: — Сър Ранулф е съгласен също така да ме дари с деца, да пази и закриля според силите си моите хора и моето имущество, както и… да не ме бие, тъй като е мъж с необикновени ръст и сила и може без да иска да ме убие с един-единствен удар.

Очите на всички се насочиха към Ранулф, а лицето му се наля с кръв. Нейното последно условие бе нещо нечувано. Та един мъж имаше правото да пердаши жена си, независимо дали е виновна или не. Самият монах първи щеше да обърне внимание върху това правило. Във всеки случай тя засегна един въпрос, на който до този момент не бе обърнал внимание. Рейна бе толкова крехка, че той в никакъв случай не би посмял да вдигне юмрук срещу нея; защото стореше ли го, наистина щеше да я убие.

Но защо намесваше в договора децата? Нима се опасяваше, че ще я пренебрегне като жена, че възнамерява да заграби всичко, което тя притежава, за да я захвърли след това в ъгъла? Колкото и да бе съблазнителна тази мисъл, той никога не би постъпил по този начин. Боже мили! Та той получаваше толкова много, че бе въпрос на чест да се отнася с най-голямо уважение към нея.

— Е-е, съгласен ли сте с гореказаното, сър Ранулф? — попита монахът колебливо.

— Да. — Той кимна сърдито. — Но желая да разговарям с благородната дама, преди да се състави окончателният текст.

Той се изправи, сграбчи младата жена за ръката и буквално я извлече от помещението, преди още да се е опомнила. Тя реши, че се кани да я набие за последно преди подписването на договора. Вярно, че рискува много и се озова в безизходно положение, но в замяна на това наложи волята си. Защото Ранулф се съгласи с условията й преди да напуснат стаята.

Той се закова на място в мига, в който затвориха вратата и тя затаи дъх. Идеше й да затвори очи, но той не биваше да забележи, че се страхува. Наистина заслужаваше да я удари; нали го призна пред свидетели за свой „повелител и господар“! Наистина бе чиста лудост да се подчини на този напълно чужд мъж. Нямаше право да му се противопоставя дори и да продаде земята и. Длъжна бе и пред съда да се явява заедно с него. Допусна той да придобие огромна власт, въпреки че с всичките си действие показваше неприязънта си към нея. Друга възможност обаче не съществуваше. Не и онзи стар алчен мъж, чиято единствена мисъл бе да умножи богатството си.

Винаги, когато си спомнеше за Ротуел, я побиваха тръпки. Не вярваше напълно на сър Уолтър, но се убеди, че е прав, след като разпита някои от наемниците на стареца. Този Ранулф щеше поне да оцени земята — нали пестеше от толкова отдавна, за да придобие най-сетне собствен имот! Освен това бе способен да властва над Клайдън. Именно по тази причина тя не се нае да потърси помощта на монаха; още повече, че той едва ли можеше да й я осигури. А и още нещо — в случай на нападение този гигант щеше да свърши много по-добра работа както от Джон, така и от Ричард. Всъщност едва ли се бе родил човекът, който да победи бъдещия й съпруг.

— Ще ми кажете ли, милейди, защо настоявате за тези смешни условия? — попита Ранулф тихо, но и несдържано. — Да не искате да кажете, че не съм способен да защищавам вас и вашите хора?

Рейна въздъхна с облекчение. До този момент не бе разговарял тъй меко с нея. Поне нямаше да я размаже още в самото начало.

— Нищо подобно. Дори съм убедена, че сте в състояние по най-добрия начин да предпазите Клайдън от гибел.

Не можеше да повярва на ушите си. Нима точно тя му правеше комплимент? Невероятно!

— Бяхте на друго мнение по-рано в лагера — възрази той.

— Не говорете глу… — Тя прехапа устни. Боже мили, трябваше да сдържа езика си в присъствието на този мъж. — Ах, да длъжна съм да ви се извиня заради обидните забележки. Бях доста изнервена и всъщност не съм мислила точно това, което е излязло от устата ми.

— Добре, но след като мислите, че съм способен да защищавам Клайдън, защо тогава държите всичко да се запише в договора?

— Това условие, както и останалите, са нещо като възглавница, която трябва да смекчи действието на последното условие.

Той смръщи вежди.

— Играете си с огъня, като поставяте всички тези изисквания.

— Така е — призна тя и сведе поглед. — Но вие се съгласихте, нали? Знам също, че беше излишно да споменавам децата. Ако зачена от вас, позицията ви само ще се закрепи — просто Ротуел или който и да е друг не ще се опита да ви убие, за да се добере до мен.

— Струва ми се, че говорите за съпружеското сношение, сякаш е съвсем просто нещо. Питам се обаче дали сте готова за него.

Въпросът я пообърка малко.

— Да — прошепна тя неуверено.

— Още тази нощ ли?

Погледът й потърси очите му.

— Нали знаете, че тази церемония тук все още не е всичко. Трябва да вдигнем сватба и в Клайдън — в присъствието на васалите и сър Хенри. Помислих си, че можем и да почакаме дотогава…

— А, така ли? Значи връщаме се в Клайдън без действителен брак и вашите васали, които ни очакват там, ме изхвърлят. Не, милейди, няма да ви позволя да прекратите действието на вашето съглашение. И тъй като поискахте деца, ще се заемем с този въпрос по най-бързия начин.

Нейният буен темперамент накара бузите й да пламнат. Той щеше да го стори — явно искаше да й го върне за сцената пред монаха. Тя бе наясно, че не го привлича и че всъщност той не желае да се люби с нея. Вероятно нямаше и да потърси физическа близост, ако тя не бе поискала наследници в присъствието на странични лица.

Устните на Рейна изтъняха.

— Това ли е всичко?

За нейно учудване на лицето му се изписа несигурност.

— По една случайност не това бе причината, поради която ви помолих да излезете от стаята.

Можеше, разбира се, да му припомни, че не я е молил, а направо я издърпа насила, но реши този път да си премълчи. Явно не му бе лесно да започне.

— Веднъж вече ме нарекохте рицар от ниско потекло.

— Да, а вие признахте, че съм права — рече тя, учудена, че този факт го смущава.

— Щом е така, защо тогава споменавате моето семейство? Нали знаете, че не съм роден в законен брак?

— Предполагам, че един от вашите родители е от високо потекло — в противен случай нямаше да ви въздигнат в рицарско звание. И след като всички знаем, че е обичайно мъжете най-безразборно да пилеят семето си, според мен не майка ви е от благороден род, а по-скоро вашият баща. Права ли съм?

Сега бе негов ред да стисне устни.

— Да, права сте!

— Той покойник ли е?

— За мен е мъртъв! В целия си досегашен живот съм се срещал с него само два пъти милейди. Бях деветгодишен, когато той за пръв път благоволи изобщо да забележи присъствието ми — макар и да знаеше много добре, че ме има на този свят.

— Но все пак ви е признал, след като сте се обучавал за рицар.

— Нищо подобно. Той си има наследник и не се нуждае от мен. Както впрочем и аз от него. Дори и моят природен брат да умре, пак не бих приел нищо от него. Твърде късно е вече.

— Засрамете се! Не бива да се ожесточавате толкова — реши се да го упрекне тя. — Не е речено, че баща ви трябва да пренебрегне законния наследник, за да ви въздигне. Затова вие не бива да…

— А кой е казал, че наследникът е законен, милейди? Брат ми също е незаконороден, и то с няколко години по-млад от мен. Късметът му се дължи на простия факт, че майка му е била дама — лека жена, но все пак дама.

Рейна просто не знаеше какво да каже в този миг. Всъщност неговите проблеми не биваше да я занимават, но той й довери мъката си и тя не можеше да остане безучастна. Вече не го възприемаше като чужд човек и освен това… да, наистина се разгневи от несправедливостта, извършена спрямо него.

— Постъпили са крайно нечестно спрямо вас и се налага отново да ви се извиня. Вашето огорчение наистина е основателно. Когато един мъж трябва да избере своя наследник, който е негова плът и кръв, той е длъжен да действа по закон. А законът казва, че най-старият син наследява всичко. Кой е този човек, сър Ранулф?

Нейната разпаленост го изненада. Вярно, че бяха постъпили несправедливо с него, но не очакваше, че и тя, благородната дама, споделя мнението му и не защищава своите.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Всичко това вече няма никакво значение, но баща ми не бива да получава нищо от вас. Затова, в случай че умра, постановявам цялото ваше имущество да ви се върне. Освен това трябва да получите не само половината от моята собственост, а всичко, което притежавам в момента на смъртта. Настоявам това мое изискване да намери място в договора.

Тя не можеше да повярва на ушите си и го изгледа с широко разтворени очи.

— Добре… щом искате така.

— А ясно ли ви е, че ако се свържете с мен, няма да получите помощ от никого другиго?

— Да. — Тя успя да овладее гласа си. — Няма да стане нужда да ми помага който и да било. А ако се случи нещо извънредно, ние можем да разчитаме на Шефърд.

Особено чувство обзе Ранулф, когато тя спомена „ние“. В живота му до този момент думичката „ние“ нямаше никакво значение. Тази жена обаче доказа, че умее да разсъждава разумно… поне в този разговор. Разбира се, нямаше предвид онези условия, които според нея трябваше непременно да присъстват в договора. Спомни си за тях и я повдигна във въздуха. Лицето й се изравни с неговото.

— Добре, постигнахме съгласие и е време да приключим с цялата тази сделка. Но едно трябва да ви е ясно, генералче: Вие успяхте да се спасите от юмруците ми, обаче нищо не може да ми попречи, ако заслужавате, да запозная вашите задни части с дланта си. Така че не се опитвайте да ме предизвиквате, ясно ли е?

Той я постави обратно на земята и я завлече в помещението, предвидено за официалната церемония. Рейна и Ранулф положиха брачната клетва и сключиха мир с целувка. Мир ли? Младата жена се запита дали ще изживее отново някога това състояние.