Джоана Линдзи
Златокосият великан (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Преходът, който извършиха през този ден, се стори на Ранулф по-дълъг от всякога, макар че всъщност отрядът се придвижваше доста бързо, и то при положение, че хората на Ротуел не разполагаха с коне, а и обозните коли бяха доста бавни. Собствените хора на Ранулф, тридесет на брой, го придружаваха от цели четири години и яздеха коне, купени изгодно още преди доста време. Вярно, че не бяха от най-добрите или най-младите, а още по-малко пък скъпи екземпляри като враните жребци, които подари на Сърл и Ерик по случай посвещаването им в рицарско звание. Но въпреки всичко конете отговаряха на изискванията на хората му. За тези тридесет животни Ранулф трябваше да работи цели четири месеца за един собственик на конюшни от севера. Но за целите, които си бе поставил, се нуждаеше от конен отряд — не бяха малко задачите, при които главното бе бързината.

Обикновено, когато яздеше, Ранулф не скучаеше. В такива случаи той или обмисляше някоя от задачите си, или пък рисуваше в съзнанието си едно бъдеще, в което ще има собствен дом, богати ниви и много крепостни. С времето бе успял самостоятелно да натрупа знания за полската работа, по животновъдство и поземлените закони, тъй като никой не се бе погрижил да му даде полагаемото се образование и възпитание.

Първите девет години от живота си прекара в дома на селския ковач, груб мъж, получил майка му за жена, след като се изповядала на дядото на Ранулф, че носи негов внук под сърцето си. Тя почина в годината на раждането му и по тази причина ковачът не получи обезщетение. Остана му само едно бебе, което не му вършеше никаква работа; малкият трябваше първо да порасне, за да изучи ковашкия занаят. Очакванията на пастрока се сбъднаха дори по-рано от предвиденото — още в детска възраст мускулите на Ранулф се изпълниха с огромна сила.

Противно на очакванията, извънбрачното дете на бъдещия лорд нямаше лека съдба. Селските момчета го избягваха, ковачът не можеше да го понася и го караше да работи до припадък от тъмно до тъмно, а собственият му баща, едва шестнадесетгодишен юноша в момента на раждането, не се интересуваше от него. Отвреме-навреме благородният му дядо го навестяваше, за да проследи развитието на момчето, но Ранулф така и не чу добра дума от устата му, нито пък почувства каквато и да било проява на благосклонност от негова страна. Що се отнася до баща му, бе го виждал само от разстояние.

Фиц Хю срещна създателя си едва в деня, в който му съобщиха, че го изпращат в Монфор, за да го въведат в рицарско звание. Получи това благоволение благодарение на факта, че баща му, женен вече от пет години, все още нямаше законен наследник. По това време той бе определил за наследник друг един свой извънбрачен син, в случай че бракът му се окаже безплоден, факт, който все още не бе известен на Ранулф. В продължение на много години той си въобразяваше, че го възпитават и подготвят за наследник и затова никога не се оплака от тежката участ да се подчинява безпрекословно на човек като Монфор. Вестта, че неговият по-малък и също тъй незаконороден брат ще наследи всичко, представляваше непоносимо тежък удар за него.

В Монфор го обучаваха единствено как да борави с оръжие. Що се отнася до рицарските добродетели, те се разглеждаха съвсем повърхностно, тъй като самият лорд Монфор бе всичко друго само не и галантен благородник. Въздигнаха Ранулф в рицарски сан и още на шестнадесетгодишна възраст той доказа способностите си в една от малките войни на Монфор. Прослужи извънредно още дванадесет месеца, защото приятелят му Уолтър, който бе с година по-възрастен от него, все още не бе посветен в рицарско звание, а двамата се бяха заклели да потърсят заедно щастието си в живота.

Ако бе вярно твърдението на Рейна, че държането му издава неговото ниско потекло, причината се коренеше само отчасти във „възпитанието“ му. Останалото бе резултат на лично решение. Недоверието и отвращението, което изпитваше спрямо дамите, определяха поведението му, когато му се наложеше да общува с тези благородни създания. А и последният сблъсък с господарката на Клайдън не разведри мислите му и денят премина отегчително бавно. Внезапно се почувства объркан, обзе го яд и дори ужас, спомняйки си какво изпита при вида на дамата, възседнала коня.

Със своята гарвановочерна грива, която се вееше около раменете, гърба и бедрата, Рейна в никакъв случай не приличаше на някаква си благородна госпожичка. Одеждата й се бе вдигнала нагоре и разкри крака, които независимо от дребния й ръст не бяха тънки като клечки. Великолепно оформени крака, много по-дълги от очакваното. А може би впечатлението му се дължеше на факта, че видя твърде голяма част от тях.

Рейна седеше върху гърба на коня с изпънати рамене и вдигната глава. Направляваше животното сръчно, умение, което очевидно носеше в себе си още от най-ранна детска възраст. Докато препускаше в галоп из лагера, тя изглеждаше направо хубава, макар че в действителност не бе красива. Но най-смайващото от всичко бе, че събуди сладострастието му.

Несъмнено за това допринесе видът на разголената й гръд. Всъщност не, само гръдта й не бе в състояние да възбуди подобни чувства — Ранулф бе виждал през живота си твърде много гърди и една в повече едва ли можеше да го разпали толкова. И все пак това снежнобяло хълмче бе по-различно — стегнато, не по-голямо от шепа, с великолепна форма, а не провиснало като повечето едри гърди. Розовото връхче, доста голямото, чувствително зърно на гръдта й бе неповторимо. Спомни си как му пресъхна устата, когато пъпката й набъбна при допира си с дрехата. А после я съзря разкрачена върху седлото и се възбуди светкавично.

Въпреки всичко не разбираше как е възможно да му се случи подобно нещо; та нали тази жена въплъщаваше всичко онова, което не понасяше. Просто не можеше да се познае.

В продължение на целия ден поглеждаше крадешком към Рейна, седнала в обозната кола. Ранулф държеше да се убеди окончателно, че в дрехи тя изобщо не е привлекателна. Впрочем точно така си и беше. Облечена от глава до пети, тя отново се превърна в благородна госпожичка, недостъпна, вдървена, непреклонна във величавата си гордост. Понякога усещаше върху си отровния й поглед. Това нейно държане подхранваше още по-силно гнева му. Как стана така, че не успя да внуши по-силен страх на тази миниатюрна Ксантипа? Бе положил немалко усилия в тази насока. Възрастни, здрави мъже се разтреперваха като тръстика, усетеха ли неговия гняв; тя обаче — не. Обиждаше го право в лицето, независимо че се намираше в обсега на ръцете му. Наистина никой до този момент не бе се одързостявал дотолкова.

— Пак ли ще спрем в абатството, Ранулф? — попита Уолтър, докато двамата яздеха един до друг. — Вече сме наблизо.

— Не! Не и когато малкият генерал е с нас.

— Малкият какво…? А-а, разбрах. Ами тя може да остане в лагера, а през това време ние…

— И отново да скочи на някой от конете ми и да изчезне, нали? О, не! Ще стои тук, до мен! Дори и да се побъркам.

Уолтър се позасмя. Припомни си думите на госпожицата, когато Ранулф я заведе до палатката.

— Доста е цапната в устата, нали?

— Ти чу само една съвсем малка част.

— Всъщност ясно ли ти е какво искаше да каже с думите, че Ротуел ще се докопа до този имот и свързаното с него могъщество.

— Тя твърди, че никога не е била сгодявана за него.

— А не ти ли е минавало през ума, че Ротуел може и да лъже?

— Това не е важно — настоя на своето Ранулф. — Не ни плащат да разкриваме кой какви права има и какви не.

— Разбира се, че е важно… За Бога, Ранулф, нима не разбираш какво означават думите й? Ако старецът няма права над нея, не е нужно и да му я даваш. Та тя е в твоите ръце. Защо да не я задържиш за себе си?

— Дръж си езика! — извика Ранулф ужасен. — Не искам да се женя за дама. А за тази пък още по-малко.

— Дори и ако получиш Клайдън ли?

За част от секундата Ранулф се поколеба.

— Не! Дори и да ми предложи и цялото кралство.

— Клайдън също е хубав — забеляза Уолтър и се ухили. Ранулф го изгледа мрачно и заби шпори в слабините на коня си. Не желаеше повече да обсъжда повдигнатия въпрос.

Но тази мисъл не излизаше от ума на Уолтър и той обърна коня — трябваше да поприказва с мастър Скот, предводителя на отряда на Ротуел. Стигна до крачещия мъж.

— Мастър Скот, вашият господар откъде научи за смъртта на Роже дьо Шампани?

— Писа му неговият племенник, онзи, който придружи краля на кръстоносния поход. Чух това име тъкмо когато вестта пристигна.

— Чували ли сте нещо за някакъв годеж с Рейна дьо Шампани?

— Не е имало никакъв годеж — отвърна мъжът с презрение. — Просто лорд Ротуел обяви мнението си, че да се залови момичето в този момент е направо детска играчка, тъй като баща й все още се намира в Обетованата земя.

— Мисля, че можехте да ми го кажете и по-рано, нали? — обади се Уолтър, леко замаян от новината. Не предполагаше, че отговорът на мастър Скот ще бъде тъй недвусмислен; единственото, което искаше, бе да получи допълнителни доводи, с които само да подсили подозренията на Ранулф и нищо повече.

Мастър Скот повдигна рамене.

— Мен делата на бароните не ме засягат. А освен това едва ли си струва да обсъждаме този въпрос, след като вече сте получили парите за младата лейди.

— Да, обаче до този момент сър Ранулф не е получавал парите.

Мастър Скот се закова на място.

— Като е така, защо тогава водим това невинно същество при животно като Ротуел?

— Уместен въпрос — забеляза Уолтър. При тези думи той насочи коня си към обозната кола, в която се тресеше „невинното същество“ — Ранулф така и не предостави кон на непокорната девойка.

— Стори ми се, че няма да имате нищо против да поговорим, милейди.

Тя отправи бърз, хладен поглед към него, след което се загледа на другата страна.

— Благодаря ви много, но не желая да разговарям с когото ида било от неговите приятели.

Думите й го засегнаха, но той си наложи да я заговори отново.

— Признавам, че не е лесно да се общува с Ранулф, ако не го познаваш. Но в сравнение с годеника ви той е просто светец.

— Едва ли, Дьо Брьот.

Уолтър повдигна рамене и се умълча, но продължи да язди до колата. Разчиташе, че тя рано или късно ще прояви любопитство. Разбира се, не бе изключено Рейна вече да е осведомена; в такъв случай тя нямаше да задава никакви въпроси.

Все пак хитростта му даде плодове. Най-сетне младата жена отново вдигна поглед към него. Този път изражението й не бе толкова хладно, макар че не можеше да се нарече и дружелюбно.

— Срещали ли сте се вече с този… този подъл лорд, който се кани да заграби наследството ми?

Уолтър сподави с усилие усмивката си — какви думи само подбираше тази жена!

— Да, срещал съм го. Кажете ми, госпожице, кой е вашият годеник, след като той не е?

При тези думи тя се загледа в скута си и се умълча. Уолтър вече реши, че ще остави въпроса му без последствие, когато до слуха му стигнаха слова, които изобщо не очакваше.

— Нямам годеник.

— Това означава ли, че графът на Шефърд става ваш настойник?

— Не, той е дал благословията си да се омъжа, което щеше да стане до една седмица, ако не бяхте вие и вашите приятели.

Тя се владееше отлично, само в гласа й се долавяше лека горчивина. Въпреки това обаче Уолтър продължаваше да не разбира.

— Това е невъзможно. Ако Шефърд ви изпраща мъж, това означава, че е сключил договор заради вас. От което следва, че същият този мъж е и ваш годеник.

— Не, лорд Ги не изпраща никого. Сега вече това няма никакво значение, но преди смъртта си баща ми е уверил Шефърд, че въпросът е уреден. Макар, че това не отговаря на истината.

Уолтър набърчи чело. Все още не разбираше комбинацията.

— Но нали Шефърд все пак е трябвало да знае името на годеника, за да даде благословията си и да преговаря за условията на договора. Баща ви вече не е бил в състояние да го стори. Как е възможно тогава да твърдите, че нямате годеник, а същевременно да ми казвате, че, ето на, след няколко дни сте щели да се омъжвате?

Рейна ненавиждаше тази тема, тъй като трябваше да признае, че се е случило нещо немислимо, а именно, че баща й е дал право на свободен избор. Фиц Хю не се добра до истината, но приятелят му не я оставяше на мира, решен да разчепка всичко докрай.

— Какъв смисъл имат всичките тези „как“ и „защо“, сър Уолтър? Истината е, че вие просто ме отвлякохте…

— Почакайте, почакайте — прекъсна я Уолтър. — Щом нямате годеник, значи нямате и договор. А при положение, че и Шефърд не е тук, аз се питам кой ще подпише договора за вас.

Рейна буквално изсъска отговора.

— Самата аз! И преди да се затръшкате и да посипете косите си с пепел, знайте, че такава бе и изричната воля на баща ми. Той ми предостави правото да избирам между двама мъже, които ценеше високо, но загина преди да научи на кого съм се спряла. Когато е съобщил на лорд Ги, че въпросът е уреден, той е бил наясно, че ще взема за съпруг един от тези двамата. Не е знаел, горкият, колко трудно могат да се открият кандидатите или че вестта за гибелта му ще се разпространи толкова бързо, та и други мъже да изпаднат в престъпно изкушение.

Уолтър я изгледа, невярващ на ушите си.

— Не е възможно всичко това да е истина, госпожице!

— Разбирам, че при тези обстоятелства думите ми не звучат особено убедително. Не забравяйте обаче, че за лорд Ги баща ми вече е сключил договор; затова и ми разреши да се омъжа. Кастеланът му, лорд Хенри, се канеше да дойде на сватбата и да приеме клетва за вярност от съпруга ми, както и да вземе копия от брачния договор. Това щеше да е достатъчно — всичко щеше да е по закона и се изключваха каквито и да било отрицателни последици.

— Не, струва ми се, че и вашата воля е необходима, за да се изключат отрицателните последици. Но Ротуел пък желае да ви притежава. Питам се какъв ли ще бъде резултатът от този конфликт.

— Не разбирам твърде много от принудителни бракове, сър Уолтър, и затова не ми е ясно какъв отговор очаквате от мен. Ако този Ротуел не ме убие преди да се завърне лорд Ги, аз ще направя всичко възможно отвличането да стане известно на всички. Останалото си е работа между мъже. Но ви уверявам, че лорд Ги ме обича така, както обичаше и баща ми. Заради мен ще избухне война, независимо дали от брака се родят наследници или не. Но всичко това не е ваша грижа! — добави тя ядовито. — Разбрах, че единствената ви задача е просто да ме доставите на Ротуел, нали?

— Добре, а ако се съгласите да се омъжите за Ротуел?

— В такъв случай щеше ли изобщо някой да знае, че той не е мъжът, избран за мен от баща ми?

— Боже милостиви, сигурно сте полудели, щом ми говорите всички тези неща. Ако предам думите ви на Ротуел, той би имал предостатъчно основания да ви убие преди завръщането на Шефърд!

— При това положение той трябва да избие и хората, които знаят истината, ще рече всички в Клайдън. Тъй като по-скоро бих умряла от изтезания, отколкото от устата ми да излезе и едно единствено име. Лорд Ги ще разбере дали съм била принудена да се омъжа или не; можете да го кажете на Ротуел, ако искате. А сега вие ще трябва да отговаряте на моите въпроси, сър Уолтър.

Той се съгласи.

— Добре, така наистина е честно.

— Кажете ми тогава, съществува ли възможност да се омъжа доброволно за Ротуел. Очевидно е безчестен човек, но притежавали поне някакви качества, които можете да ми препоръчате?

— Истината ли искате да чуете, госпожице?

— Да, ще ми бъде от полза — забеляза тя сухо.

— В характера на този човек няма нищо положително. Но все пак става въпрос за нещата, които са важни за вас, нали? Е, добре, доста е богат, ако това ви интересува. Влиятелен е и има много васали в резултат на многочислените си бракове, ако искате да знаете. Никой от неговите хора не го обича и не го уважава и този факт се дължи на държането му, което отблъсква и обижда всекиго. Не знам дали искате да имате деца, но ако искате, от него няма да ги имате. Ще ви се наложи първо да овдовеете и след това да се ожените отново. Всичко това обаче ще стане възможно само ако многочисленото му семейство прояви готовност да ви отстъпи част от наследството, нещо, което ми си струва крайно невероятно. Роднините му са алчни като самия него. А що се отнася до…

— Мисля, че това ми стига, сър Уолтър — прекъсна го Рейна. Лицето й бе пребледняло. — Кажете ми само защо не е възможно да имам деца. Този мъж сакат ли е или просто е неспособен?

— О, не, госпожице, той просто е стар. Е, не дотам стар, че да не си изпробва силите…

Тя пребледня още повече — точно според замисъла му — но очите й буквално го прогориха.

— Значи, вие двамата искате да ме продадете на такъв мръсник, така ли? — просъска тя.

Той не можеше да остане безразличен, когато се засягаха такива основни въпроси.

— Знаете ли, когато човек се нуждае от пари, много-много не придиря. Такава ни е работата — с нея си вадим хляба. Ако не бяхме приели тази задача, щеше да я изпълни някой друг. Предложението на Ротуел бе твърде съблазнително — с тези пари Ранулф ще може да купи имението, което си е пожелал.

— Щом като иска земя, ще получи предостатъчно в мига, в който ме върне в Клайдън.

Сърцето на Уолтър буквално се обля в кръв. Ранулф щеше да го очисти, ако разбереше, че приятелят му се кани да отхвърли това предложение, и то от негово име.

— Много повече е нужно, за да промени начина си на мислене. Нали знаете, длъжен е да запази добрата си репутация на човек, който се справя с всякакви задачи… и то много успешно.

— Това ли е всичко? Та той нито е давал думата си, нито пък е получил своето възнаграждение.

— Не, не е всичко.

— Е, добре, това нормално ли е?

— Не е — призна Уолтър. — Но той мрази Ротуел — точно толкова, колкото ще го намразите и вие в най-близко бъдеще.

— Щом е така, значи няма проблем.

— Има един проблем, и то много голям — възрази й той. — В нашата работа човек не бива да залага реномето си на карта.

— Нима това е валидно и когато става дума за две имения?

При тези думи Уолтър за малко да се задави. Ранулф щеше да го убие, ако научеше, а той, Уолтър, наистина щеше да си го заслужи. Само че в този миг бе решен да поиска или всичко, или нищо.

— Забравяте положението, в което се намирате, лейди Рейна. Нима мислите, че Ранулф ще се задоволи с толкова малко, след като сте в неговите ръце и чрез брак с вас може да получи всичко. За съжаление не мога да го склоня да се ожени за вас, но… ще се съгласите с мен, че от двете злини той е по-малката, нали?

Страните на Рейна възвърнаха цвета си.

— Може пък да не споделям мнението ви. Вашият приятел е недодялан простак с маниери на най-долен селяк.

— Да, така е. — Уолтър с усмихна широко. — Но пък досега не е общувал достатъчно с благородни дами, които да го научат на обноски. Той обаче е млад, силен и макар, че не притежава земя, не е съвсем лишен от средства — спестил е едно малко състояние.

— Няколко хиляди марки, нали? — надсмя му се тя.

— Около петнадесет хиляди — поясни Уолтър с ведър тон.

— И откъде има той тези пари? — попита тя с подозрение в гласа. — Дори и най-усърдните наемници не печелят тъй много. И как така Ротуел се е съгласил да плати толкова голяма сума?

— Ротуел поиска да наеме Ранулф на всяка цена, тъй като познаваше славата му. Първоначално предложи едва сто марки, тъй като задачата бе лесно осъществима. Ранулф обаче не се съгласи, преди сумата да достигне петстотин. Що се отнася до другия ви въпрос, да, вярно е, че наемниците са зле платени. Единствено плячката и откупите правят тази професия толкова привлекателна. Е, не може да се каже, че не сме имали успех в това занимание. При една схватка преди няколко години Ранулф плени без чужда помощ точно четиринадесет рицари. Откупът, който получи за тях, положи основата на неговото състояние. Както виждате, няма да се яви пред вас с празни ръце. Но всъщност какво ли съм се разприказвал… Както казах вече, не мога да го склоня да…

— Вие подчертавате, че той не е съгласен. А аз пък си мисля, че именно аз съм тази, която трябва да бъде предумана, след като няма да се иска благословията на графа. Ако аз не потвърдя, че е избраникът на баща ми, той ще изпадне в положението на Ротуел. Кажете ми, възможно ли е да се възпротиви на това изкушение при положение, че неговите петнадесет хиляди не могат ни най-малко да се сравнят със стойността на Клайдън.

— Опасявам се, че за него нещата не са тъй прости, милейди. Той знае отлично, че не го харесвате…

— Точно така е, не го харесвам — повтори тя с категоричен тон.

— Ето, виждате ли! Той не ще ви принуждава да се омъжите за него, тъй като отхвърля поначало тази идея. Изобщо не му и идва наум, че е възможно да го предпочетете пред Ротуел.

— Онова, което наистина предпочитам, е да не се омъжвам нито за единия, нито за другия, Дьо Брьот. И вие го знаете прекрасно. Изглежда, забравяте факта, че моите васали ще ме потърсят, и то не с костенурчата скорост, с която се придвижваме.

— А дали вашите васали ще пожелаят да ви освободят, ако решат, че при подобен опит може и да ви убием?

Очите й, два разжарени въглена, се присвиха.

— Защо мислите, че ще си помислят подобно нещо?

— Ами защото тази заплаха се съдържа в писмото, което Ранулф остави във вашата стая.

— А вие бихте ли ме убили наистина?

— Не! Въпросът е обаче дали хората ви ще поемат този риск.

Тя не отговори веднага, тъй като буквално се задави от обзелия я гняв.

— Защо изобщо загатнахте, че имам някакъв избор, след като се оказва, че нямам такъв. Какво целите, Дьо Брьот? — процеди тя след малко.

— Беше ми интересно да узная какъв е вашият избор. Освен това се замислих дали не мога да повлияя някак си на Ранулф. Ако изобщо има човек, който да свърши тази работа, то това съм аз. Защото друг няма да посмее, а дори и аз общо взето се въздържам. Един опит от моя страна би имал смисъл само ако и вие сте съгласна.

— А може и да сте ме излъгали за Ротуел.

— Вярно, така е. Обаче спокойно можете да попитате и мъжете, които ни придружават — те са били на служба при него през последната година. Убеден съм, че от всички тях ще получите един и същ отговор. Струва ми се, че едва ли ще ви излъжат — първо, не са чак толкова цивилизовани и второ, нямат причини. Те просто мразят Ротуел заради злобата и жестокостта му.

— Един от моите съседи събужда в подчинените си подобни чувства. Вчера кръстосахте оръжия с част от войниците му. Бях ви благодарна в този момент.

— А сега вече не сте ни благодарна, така ли да ви разбирам? — Изражението на лицето й подсказваше, че не заслужава отговор на въпроса си.

— Ще се опитам да обобщя смисъла на думите ви: Ако ви кажа, че желая да се омъжа за Фиц Хю и му предложа договор, какъвто бих сключила и с мъжа, избран за мен от баща ми, то вие ще положите усилия да подтикнете Ранулф да се ожени за мен и по този начин Ротуел отпада като съпруг. Правилно ли съм разбрала?

— Съвършено правилно.

— Докога трябва да ви дам отговора си?

— Докато лагеруваме в тези гори. — Той посочи наоколо. — Ще ми бъде нужно време, за да склоня Ранулф и ако успея, нещата трябва да се уредят още тази нощ…

Рейна затаи дъх.

— Нима е възможно да стане толкова бързо?

— Тези гори са собственост на един манастир, разположен пред нас. В случай че Ранулф се съгласи, може да ви венчае епископът, който живее постоянно в абатството. Повтарям, всичко трябва да стане още тази нощ; не бива да оставяме време за размисъл на Ранулф, защото иначе може и да се отметне.

— Знам, че не съм хубава, Дьо Брьот, но знам също, че външността ми не е за пренебрегване. Защо тогава Ранулф…

— О, това няма нищо общо с вас, госпожице; свързано е с недоверието, което той изпитва към всички дами. В миналото си е имал неприятности с тях и все още му държи влага. Поради това смятам да използвам Клайдън като примамка, нали разбирате? Когато станете съпрузи, ще имате предостатъчно време да го убедите, че може да ви има пълно доверие.

— Вашите последни думи не подслаждат разговора ни, сър Уолтър.

— Възможно е, но трябва все пак да признаете, че за разлика от Ротуел Ранулф е достатъчно млад и може да се промени.

— В такъв случай вървете, тъй като всяка секунда ми е скъпа. Нужно ми е време за размисъл.