Джоана Линдзи
Златокосият великан (47)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА

Зимата покри Клайдън с бяла снежна пелена, която едва ли щеше да се стопи до пролетта. Тайно в себе си Рейна бе влюбена в това годишно време, макар че храните плесенясваха и придобиваха блудкав вкус, а мъжете се изнервяха от бездействие. Това бе сезонът, в който жените успяваха да свършат неща, за които иначе все нямаше време — бродираха ковьори, шиеха рокли за предстоящи празненства, изявяваха талантите си, обсъждаха и изпробваха най-разнообразни рецепти. И тъй като всички печки горяха, навсякъде бе топло и уютно и тъкмо това годишно време предразполагаше към съхраняването и разгръщането на човешките взаимоотношения. А ако на някоя жена все пак се приискаше да прекара целия ден в леглото си, тя можеше да си го позволи.

Рейна си го позволяваше често, и то по простата причина, че крехкото й тяло трудно успяваше да издържи на новото, допълнително бреме. Ранулф я дразнеше безмилостно заради размерите й и твърдеше, че най обича да я гледа такава и щял да направи каквото зависело от него Рейна постоянно да поддържа пищните си форми. За нейна изненада той започна да се прибира у дома по-често от очакваното — още повече, че сър Хенри все още воюваше. Ранулф се появяваше на всеки празник. Дойде си и на Богоявление, за да раздаде възнагражденията на прислугата: храна, дрехи, напитки и дърва за огрев, които бяха традиционна част от коледните подаръци. Този път Ранулф остана до понеделника след Богоявление, ден, в който крепостните се надпреварваха с плуговете по общинската мера, за да определят по колко бразди ще засее всеки от тях през идващата година.

Обаче Ранулф не се появи на Сретение Господне, петъка в началото на февруари, в който Рейна го очакваше нетърпеливо. Вече бе изминала една седмица оттогава и всеки момент очакваха младата жена да роди. Но Ранулф все не идваше. Бе обещал да си е у дома, когато настъпи моментът, и Рейна се боеше вече от най-лошото.

Уолтър се стараеше да я успокоява. Този път той не придружи Ранулф в похода, тъй като току-що се бе оженил за Флорет. Всъщност какво ли разбираха мъжете от тревогите на една жена, мислеше си Рейна. Въпреки това обаче, като разумен и практичен човек, приемаше доводите му най-охотно.

Както предрече Ранулф, Ротуел избяга, но този факт все още не означаваше край на битките. Сър Хенри взе решение да даде урок на алчния дъртак и изпрати войската си на запад, за да обсади резиденцията на Ротуел. Обсадата траеше вече два месеца, но сблъсъци почти нямаше.

Четиридесетдневната повинност на Ранулф бе вече изтекла, но можеше ли сърцето войнишко да изтрае това, той остана и след срока, което доведе до нов семеен скандал. Той естествено излезе победител от схватката с Рейна, а тя също толкова естествено му прости. Той обичаше предизвикателствата и Рейна се видя принудена да свикне с тази страна от живота му. Разбира се, с течение на годините щеше да приема тези неща по-леко. Със сигурност щеше да има дори и периоди, в които той ще се заседява у дома и на нея щеше да й липсва усамотението. Но щяха да настъпят и мигове, в които той нямаше да се прибира навреме и Рейна щеше да примира от страх. За всичко обаче си имаше лек и този лек се наричаше любов.

Всъщност имаше ли от какво да се оплаква? Може би единствено от факта, че мъжът й не си дойде навреме, за да присъства на раждането на първия си син. Раждане, което премина без всякакви премеждия! О, тя щеше непременно да му натрие носа! Да, но когато час след щастливото събитие той пристъпи в стаята и я взе в прегръдките си, всичко лошо бе забравено за миг.

Ранулф бе изпълнен с разкаяние, но заедно с това се и гордееше. Можеше ли да се нахвърля върху мъж, който я обсипва с толкова любов? Пък и обясненията за закъснението му звучаха толкова убедително. Лорд Ги се бе върнал най-сетне в Англия и бе повикал Ранулф в Шефърд, за да се запознаят. Срещата преминала в много приятна атмосфера. Лордът дори загатнал, че няма да възрази, ако го поканят да стане кръстник на новороденото. При тези думи Рейна не успя да сдържи усмивката си. Защото Шефърд не бе твърде сдържан, станеше ли въпрос да се удовлетвори някое негово желание. Очевидно Ранулф му бе направил огромно впечатление. От този момент нататък Рейна можеше да бъде напълно спокойна. Нямаше да се разкрие малката измама, която баща й инсценира заради нея. Така се изпълни и неговата последна воля — Рейна се омъжи за мъжа, когото сама си бе избрала.

 

 

Теодрик тихичко припяваше на малкия Ги, когото люлееше в ръцете си. Тримесечното бебе вече спеше, но Тео не бързаше да го сложи в креватчето. През това време Уенда сресваше косите на Рейна, все още мокри след изкъпването. Тео не се оплакваше вече, че момичето е поело задачите му, тъй като се грижеше за малкия Ги, когото обожаваше. Държеше се по-зле и от родна майка — тревожеше се за малкия с и без повод. На Рейна понякога й се струваше, че дори й завижда, загдето кърми детето и да имаше как, той самият би се заел с това задължение.

Лейди Ела се миеше с език насред леглото на Рейна. Последните котенца, които роди, палуваха на пода, а Уенда ги наблюдаваше и се кискаше неудържимо. Рейна също се забавляваше със смешните животинчета. Не бе особено възхитена, когато богинята на отмъщението разпореди лейди Ела да роди малките си под леглото й и се опита да премести цялото котило в предверието. Само че лейди Ела се размяука кански и задраска безспирно по вратата. Най-накрая Рейна се видя принудена да й отвори. Още на мига котката се зае да пренася малките обратно под леглото. Ранулф не изрече нито дума и предостави на жена си правото да вземе решение. Но какво ти решение? Котката вече бе решила и не можеше да се промени каквото и да било.

Изведнъж вратата се отвори и Ранулф влезе в стаята. Рейна се зарадва извънредно много — лорд Хю бе пристигнал следобед на посещение и тя предполагаше, че мъжът й ще си легне по-късно. Ранулф спря погледа си върху Тео с бебето в ръце и застина, невярващ на очите си. Рейна се притесни. Съпругът й не знаеше, че Тео е поел задълженията на бавачка, нещо, което се дължеше единствено на комбинативните способности на прислужника.

Ранулф забрави всякаква учтивост.

— Вън! — излая той.

Тео вече не се страхуваше до смърт от виковете на Ранулф, затова положи внимателно Ги в креватчето и се отправи вдървено към вратата. Рейна кимна с глава на Уенда да сложи малкия в коша и да го изнесе навън — предстоящият разговор вероятно щеше да се води на висок глас.

— Вие обидихте Тео — започна тя спокойно.

— Това е най-малкото, което може да се случи на този мъжеложец, ако го сваря отново в близост до сина ми, милейди. Не желая Ги да се повлияе от този…

— Не използвайте този претекст, Ранулф — прекъсна го тя остро. — Много добре знаете, че единственият, който може да окаже влияние на сина ви, сте самият вие. Защото вие просто няма да допуснете никакви други решения и този факт е известен много добре и на двама ни. Що се отнася до Тео, той е прекарал тук целия си живот и междувременно е полагал грижи за две бебета и още три деца. Държа още да отбележа, че сред тези пет деца имаше едно единствено момиченце. Не е насадил никому противоестествени наклонности, няма да го стори и сега. — Тя забеляза, че гневът на Ранулф се е уталожил и затова додаде е благ тон:

— Той обича Ги като собствен син. Никога не ще му причини болка. Е, добре, кое е по-важно — синът ви да получи възможно най-добрите грижи или пък през цялото време да нападате нещастния човек само защото се възхищава от великолепното ви тяло?

Думите й го завариха неподготвен.

— Великолепно ли?

— Да. — Усмивка озари лицето й.

— Не знаех, че харесвате тялото ми.

Нима бе смутен от думите й? Господи, колко обичаше този мъж. С всичките му чудатости, грешки и смайващи качества.

— Не съм ли ви го казала още, милорд?

— Не.

— Но сигурно съм ви го показала, нали?

Той наистина бе твърде объркан. Рейна се усмихна и се отправи към него. Преднамерено остави нощницата си да се плъзне само по едното рамо и веднага констатира как в очите му лумнаха пламъци. Ранулф може и да е бил смутен за момент, но това му състояние продължи само до мига, в който тя се изправи пред него. Той я вдигна високо във въздуха и я разлюля. Точно както в деня на запознанството им, но с една съществена разлика: страстта, която тлееше в очите му нямаше нищо общо с гнева.

— Господи, момиче, когато ме погледнете по този начин, аз…

— Какво чакате тогава? — произнесе тя пресипнало и го прегърна толкова силно и плътно, че между тях, не остана място дори и за едно дихание. — Какво ще кажете, дали този път да не ви издърпам аз в леглото? За разнообразие?

Не стана нужда да повтаря два пъти!