Джоана Линдзи
Златокосият великан (45)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА

Ранулф се втурна по стъпалата нагоре към голямата зала. Бе вече късно, но той изобщо не обърна внимание на шума, който вдигна. Клайдън му липсваше. Трите седмици се оказаха твърде дълго отсъствие от… да, можеше вече да го признае пред себе си. Липсваше му не Клайдън, липсваше му Рейна. Вярно, тя бе опърничава, своенравна, прекалено темпераментна, а понякога направо го уморяваше. Но заедно с това до нея той за пръв път през живота си се чувстваше като нещо по-особено, по-различно — човек с тежест, важен и необходим. Тя му създаваше всякакви удобства, грижеше се за него, когато се разболееше, ругаеше го, щом навиреше нос и се боеше за него. До нея той не беше постоянно нащрек, не се налагаше постоянно да търси скрити мотиви в думите и действията й; защото тя доказа, че е много по-различна от останалите жени. Дори и новоизградените отношения с баща му не можеха да се сравнят с връзката, съществуваща между него и Рейна.

Трябваше да й каже всичко това, но му липсваше онази галантност, която тъй се нравеше на дамите. Опиташе ли се да се изрази поетично, тя сигурно щеше да му се присмее. А освен това не можеше да не е почувствала какво изпитва към нея. Та нали жените имали особен нюх към тези неща! Той също разбираше какви чувства храни тя към него. Осъзна го, когато го нарече за пръв път „глупак“. Защото така тя наричаше само онези, които обича.

Да, познаваше я вече добре. Единственото, което не разбираше, бе защо до този момент не му е казала нищо за своята бременност. Все пак както баща му, така и Уолтър, присъствал като дете на раждането на братчето и сестричето си, му обясниха, че в такова състояние жените започват да се държат извънредно странно.

Потопен в мислите си и радостното очакване от предстоящата среща с Рейна, Ранулф се оказа крайно неподготвен за сблъсъка си с жената, която застана на пътя му в полутъмната зала. Тя изникна толкова неочаквано, че щеше за малко да я прегази. Понечи да се извини, но в същия миг я позна и думите заседнаха в гърлото му.

Ан го видя да идва. Преди това се бе опитала да събуди пияния си мъж, който бе заспал до камината. В този момент обаче бе доволна; че не е успяла. Късметът й падаше направо от небето, а Ан не бе човек, който ще допусне той да й се изплъзне от ръцете.

— Значи, все пак си спомни за мен, Ранулф — рече тя удовлетворена. Но тъй като от собствен опит знаеше, че мъжете не обичат да ги смятат за сигурно завоевание, тя додаде лукаво: — Жена ти се опита да ме убеди, че след сватбата си с нея си бил забравил всички свои предишни увлечения. Тя каза още, че държи здраво в ръцете си както теб, така и чувствата ти към нея.

Думите й начаса събудиха неговото някогашно недоверие. Той знаеше отлично, че жена му никога няма да каже такова нещо, още по-малко пък пред чужд човек. Думите на Ан доказваха простото правило, че лъжкинята си остава завинаги лъжкиня. Тази жена изобщо не се бе променила. Бе красива както някога, нещо повече, зрелостта я бе направила дори още по-красива. Но душата й бе черна като греха и щом е разговаряла с Рейна, не бе ясно дали не е сътворила някакво голямо зло.

Затова реши да я позадържи и позалъже, макар че всъщност му идеше да й пререже гръкляна. Така — тя бе жена, която умееше да подбира словата си извънредно грижливо. Всичко, което казваше, целеше определено въздействие. Следователно съществуваше някаква причина, поради която желаеше да го настрои зле спрямо жена му, подчертавайки прекомерната й словоохотливост.

— Ти тук? Каква изненада!

— Нима си си помислил дори за миг, че няма да се видим никога? Винаги съм знаела, че един ден ще се срещнем отново. — Тя се приближи плътно до него и прошепна: — Не знаеш колко често съм си спомняла за теб, Ранулф. За страстта, която ни свързваше. — Тя положи ръка върху гръдта му. — Тук няма ли някое местенце където… да поговорим?

Предложението бе доста съблазнително. В онези дни сигурно целият щеше да пламне и да се стопи от желание по плътта й. В този миг обаче неприязънта към нея го накара да настръхне.

Той се огледа за слугите, които спяха дълбоко в сенките на помещението.

— Тук сме съвсем сами.

— Имах предвид… е, няма значение. — Тя нацупи устни като сърдито детенце. — Сигурно вече си забравил колко пъти сме се крили по тъмните ъгли.

Този разговор започна лека-полека да му омръзва. Какво ли все пак щеше да поиска от него?

— Вече съм мъж, Ан. Предпочитам затопленото легло.

— В моята стая има едно.

— Което и ме кара да те попитам какво правиш тук.

За миг по лицето й, което иначе владееше чудесно, се появи израз на смущение.

— Нима това е всичко, за което мислиш в момента? Та ние се обичахме, Ранулф!

— Аз те обичах! Поне така си мислех тогава. Само че ти избра съвсем друг път.

— Да, и бях жестоко наказана. — Тя произнесе защитната си тирада с подходящо чувство. — Господи, Ранулф, та ти не знаеш Монфор на какво чудовище ме даде за жена. — При тези думи тя посочи с острото си пръстче към камината. До нея гореше свещ, чието сияние осветяваше Рафтън, проснат на една пейка. — Това там е съпругът ми. Неговата душа е грозна като тялото му.

— Е, доколкото помня, най-важното не бе какъв е мъжът — отвърна той студено. — За теб бе от значение само богатството му.

— Не забелязваш ли, че се опитвам да ти кажа колко много съжалявам за постъпката си — рече тя с тон, който можеше да разнежи и камък. — Той е повече от заможен, но дори всички пари на този свят не са в състояние да ме обезщетят за погубените години, за ада, в който той превърна живота ми. Представяш ли си, дресира соколи да нападат хора, след което ги пуска да се упражняват върху собствените му крепостни! Ето такъв човек е той! Не мога да го понасям нито ден повече!

Ранулф не знаеше дали говори истината или не, но думите й го оставиха съвършено равнодушен.

— Ами, напусни го тогава.

— Да не мислиш, че не съм опитвала? Мен ме държат като някаква пленница, шпионират ме, преследват ме, заключват ме в стаята ми, когато той отсъства от дома.

Погледът на Ранулф отново се спря върху спящия мъж.

— Сега например можеш да си тръгнеш. Не виждам кой може да те спре.

— Но той ще ме открие и ще ме върне обратно. Както се е случвало не веднъж досега.

И така, значи тя изобщо не възнамеряваше да бяга.

— Всъщност защо ми разказваш всичко това?

— Ти можеш да ми помогнеш, ако поискаш.

— Как?

Тя се приближи отново и този път гърдите й закачиха ръката му.

— Убий го заради мен — примоли се с подрезгавял глас. — Съобщил е на хората си, че ако умре при съмнителни обстоятелства, са длъжни да ме изтезават до смърт. И те ще го сторят, защото са подли и зли като самия него. Дори да се задави по време на ядене и да умре от естествена смърт, те пак ще ме убият. Затова той трябва да бъде предизвикан както си му е редът и да загине от меч. Умолявам те, Ранулф, освободи ме от този изверг!

Значи съществуваше все пак справедливост на този свят. Идваше му да се разсмее на висок глас Тя желаеше да я извади от ада, който заслужаваше повече от всяка друга. Не му и минаваше през ум да изпълни желанието й, но си замълча.

— И каква причина да приведа, когато го предизвикам на двубой? Не виждам по теб белези от насилие. Наистина, Ан, не мога да повярвам, че мъжът ти не те цени достатъчно.

— В началото ме уважаваше много, но трудно понасях опипванията му. Той забеляза реакцията ми и ме намрази. А после ме хвана с един… с един любовник и го уби с голи ръце.

— Да, но на теб лично не е сторил нищо, нали?

— Той… той изчака докато болката ми поутихне. Искаше да тъгувам и това му доставяше удоволствие. Когато страдах, той не правеше нищо за мен, но щом се поуспокоих, започна да ме бие. Нека си припомня как беше точно. В началото, когато болката бе все още много силна, това чудовище сметна, че изобщо няма да усетя ударите. Затова и просто изчакваше. Такъв сатана е той. Сега само да погледна някой мъж и ме пребива от бой. О, моля те, Ранулф — изхълца тя и обви врата му с ръце. — Не мога да живея повече така. Ако не се освободя скоро от него, ще се самоубия.

— И мислиш, че ще се натъжа особено, така ли?

Тя се облегна бавно назад и набърчи чело. Не му вярваше.

— Някога ме обичаше.

— Да но сега обичам друга.

— Кого? — Той не отговори и внезапно очите й се разтвориха широко. — Само не ми казвай, моля те, че е онази малка сива мишка, за която си се оженил.

— Мишка казваш? В моите очи тя е по-хубава от всички жени, които познавам… или съм познавал.

— Не говориш сериозно, нали — надсмя му се Ан. В отчаянието си стана по-смела и притисна бедрата си към неговите. — Спомни си само как ние двамата…

Изпълнен с отврата, Ранулф я блъсна назад. После я сграби за косите и дръпна главата й назад. Сега вече тя съзря онова, което той криеше от нея до този миг. В очите му искреше омраза и по тялото й премина студена тръпка.

— Госпожо, на съвестта ти тегне дъщеря ми. Ти дори не се смили да я убиеш, а я остави да умре от глад. Това е единственото, което знам за теб. А сега изчезвай от дома ми, преди да си получила онова наказание, което наистина заслужаваш.

— Не мога да тръгна без мъжа си.

— В такъв случай го събуди, и то много бързо. В противен случай ще го сторя аз.

— И какво да му кажа? Нощ е.

— Все ще ти хрумне нещо. Лъжите са по твой вкус. — С тези думи той се оттегли, без да се обръща назад.

— Жалък кучи син — изсъска Ан, но едва след като се бе отдалечил на достатъчно разстояние. — Как е възможно да се ядосва за някакво си копеле, което отгоре на всичко не беше и от него? Трябваше да му го кажа! Щях да го поставя на мястото му.

— Да, наистина трябваше да му го кажете — обади се Уолтър зад нея със спокоен глас. — Но аз ще ви отменя в тази задача. Не ще мога да му отнема болката, която е носил със себе си през всичките тези години, но поне ще я смекча малко.

Ан се обърна още при първите му думи и се усмихна пленително.

— Сър Уолтър, нали? Дълго ли стояхте тук?

— Достатъчно дълго — отвърна той и се отдалечи, без да крие презрението си.

Тя го изгледа с отровен поглед. Внезапно откъм камината долетя грозен смях. Тя се обърна задъхана. Мъжът й бе седнал на пейката и я наблюдаваше.

— Тази нощ късметът не ви споходи, скъпа. И изобщо трябваше да си ида по-рано в леглото, защото сега вече няма да има къде спя. Не знам просто как да ви благодаря.

Ан пребледня и се втурна през залата направо към стаята, която им бяха отделили. Там тя се завря в един ъгъл. Смехът на мъжа й все още кънтеше под сводовете. Чутото и видяното явно го бяха възбудили, което означаваше, че ще преспи с нея още преди да поемат на път. За нея обаче именно това бе най-страшното — по-лошо дори и от побоя, който щеше да последва по-късно.