Джоана Линдзи
Златокосият великан (40)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

Целия следобед на същия ден Рейна бе изпълнена с доволство от самата себе си. Това чувство се подсилваше и от факта, че Ранулф изведе баща си да наобиколят имотите извън чертите на замъка. Методите й може и да не му допадаха, но те доведоха до успех. Защото той се сдобри с баща си. Огорчението, което го глождеше от толкова време, бе отлетяло и сега той бе щастлив човек, с когото можеше да се общува значително по-лесно. Да можеше сама да се потупа одобрително по раменете, непременно щеше да го стори.

Прекара известно време при Уолтър и му разказа събитията от последните два дни. Раните му вече не предизвикваха тревога, тъй като не се възпалиха, а и Флорет го обсипваше с трогателни грижи. Именно това бе и главната причина, поради която той не се оплакваше, че се залежава излишно в леглото. До една седмица щеше да е вече на крака и да се разхожда наоколо — разбира се, в началото все още бавно и предпазливо.

Новините около пленниците, Уорхърст и лорд Ричард изненадаха Уолтър. Рейна обаче не успя да отговори на въпросите му, тъй като не знаеше дали Ранулф е изпратил някого в Уорхърст. Вероятно бе забравил в резултат на събитията от същата сутрин.

Рейна все още не можеше да повярва, че лорд Ричард е тиран, достоен за презрение. Тя самата разговаря с главатаря на разбойниците и с открития си маниер той успя да предизвика в душата й известни съмнения. Все пак още не бе напълно убедена във верността на казаното. Думите му се възправяха срещу собствения й инстинкт за нещата, който рядко я изоставяше, както и срещу великолепното познаване на човешката природа, присъщо на баща й. Той ценеше Ричард и го одобри за неин съпруг. Малко вероятно бе и двамата едновременно да са се заблуждавали.

Рейна престана да разсъждава по този въпрос и мислите й се съсредоточиха върху мъжа й. Той не биваше да забрави, че й дължи благодарност; още повече, че вместо да я похвали, едва не я наказа. Разбира се, Ранулф щеше да отрича, но тя бе убедена, че под грубата си обвивка мъжът й таи дълбоки чувства към баща си. Защото в противен случай Хю нямаше да нарани душата му.

Рейна бе тъкмо в залата, когато двамата се завърнаха, така че се откри възможност да ги наблюдава незабелязано. Промяната в държането им бе огромна — смееха се и се докосваха, сякаш винаги са били неразделни и приличаха по-скоро на братя, а не на баща и син. Всъщност Хю нямаше и четиридесет години, мъж, към когото всяко младо момиче отправяше възхитен поглед — точно както и към Ранулф. Впрочем точно това и вършеха жените, присъстващи в залата и Рейна осъзна, че все още не може да свикне напълно с този факт. Тя кимна с глава и един от слугите се появи с блюдо, пълно със сладкиши и сирене. Рейна не бе забравила, че двамата мъже не са докоснали обяда си, а до вечеря оставаше още доста време. Самата тя утоли глада си в кухнята, откъдето прибра и лейди Ела. Някакво невидимо дяволче вътре в нея я подтикна да се позамисли дали да не представи котката на бащата на Ранулф. Въздържа се, тъй като Хю можеше да се огорчи от факта, че тъкмо Ранулф е дал тъкмо това име на келявото животинче. Не желаеше в никакъв случай да разклати лодката, която сама бе насочила в правилния курс.

Лейди Ела се бе излегнала в краката й, увита на кравай и не изглеждаше никак обидена от факта, че е сменила ложето си. Във всеки случай се държеше извънредно дружелюбно — както винаги, когато Ранулф не бе наблизо. Но гласът му я събуди и тя незабавно се стрелна към него и скочи в ръцете му. Типично за лейди Ела! Ранулф не биваше да забележи по никакъв начин, че си е лежала мирно и тихо в краката на друг човек.

Рейна се запита дали Ранулф се чувства достатъчно освободен, за да представи котката на баща си. Но дори и да го стореше, той сигурно нямаше да спомене името й. Мъжете се приближиха и тя установи с изненада, че все пак разговарят точно за котки.

— Не — тъкмо казваше Хю, — постепенно посвикнах с тях. Жена ми има цели три котки, които допуска дори в стаята ни. Често съм опитвал да ги изхвърля, но без всякакъв успех.

— Моята госпожа може да ти даде съвет как да се освободиш от тях — тя например се справи с тази работа твърде бързо.

— Е, което тя може, аз сигурно няма да успея да сторя. Не си ли забелязал, че ние, мъжете, макар и иначе да имаме решаващата дума, почти винаги губим споровете с жените, след което те получават, каквото поискат.

— Да не чуе дяволът — отвърна Ранулф и виолетовите му очи проблеснаха весело. — Надявам се все пак, че в този дом ще печеля поне половината от споровете.

Рейна се изчерви, когато мъжете дойдоха до нея. Не искаше нито да чуе този разговор, нито пък да участва в него.

— Приятна ли беше ездата, господа?

— Да, много — отвърна Хю. — Трябва да призная, че ми се искаше да дам някой и друг полезен земеделски съвет. За свое съжаление открих обаче неща, които аз самият мога да използвам в своите собствени владения. Моите поздравления, госпожо. Великолепието на Клайдън отговаря на чудесната му репутация.

— Дължи я на баща ми, не на мен — отвърна Рейна. — По душа той бе по-скоро селянин, който обича да бъде сред природата.

— А дъщеря му е твърде скромна — добави Ранулф. — Тя стопанисва имението толкова добре, че за мен не остава нищо друго, освен да го защищавам.

— Не принизявайте значението на отбраната, милорд. Достатъчно е едно единствено нападение, за да унищожи плодовете на многогодишния къртовски труд.

Хю се усмихна.

— Тя е тук с теб, Ранулф. Нито едно имение не може без господар, който да е в състояние да го отбранява. Аз например съм убеден, че жена ти е имала предвид това твое умение, преди да си позволи да се предаде на очарованието ти.

Ранулф се разсмя гръмко, а и Рейна се поусмихна.

— Значи вече сте му разказали за необичайния начин, по който сключихме брак.

— Е, успя да измъкне някои подробности — призна Ранулф, докато поставяше лейди Ела на пейката до огнището.

— Представям си кои точно — изпръхтя Рейна, макар всъщност да й беше весело. — Но защо чакаме още. Елате, починете си. — Тя се изправи от мястото си и наля на всеки по чаша вино. — Лорд Хю, не искам повече да пренебрегвам задълженията си. Наредих да приготвят за вас стая, в която можете, ако желаете, да се поосвежите преди вечеря. Теодрик ще ви покаже пътя, ако…

— Теодрик няма да прави нищо подобно — прекъсна я остро Ранулф. — Само посмейте, милейди.

— Какво да посмея? — попита Рейна с меден гласец. — Едуина вече очаква баща ви, за да му бъде в помощ. Тео само ще му покаже пътя към източната кула.

— О, така ли? — бе всичко, което можа да каже Ранулф.

— Нещо не е ли наред? — поиска да узнае Хю.

— О, не, не, всичко е в пълен порядък — увери го Рейна. Тя вдигна пълния си бокал и отправи едва доловима усмивка към мъжа си. — А сега искам да вдигна наздравица: за едно ново начало… — Направи кратка пауза и усмивката й изрази дълбоко задоволство. Не бе в състояние да се спре. — … което се нуждаеше единствено от мъ-ъ-ничък тласък.

Хю се засмя тихо, но Ранулф остана сериозен. В този миг отнякъде долетя глас, който накара Рейна и свекър й да подскочат.

— Надявам се, че не преча.

— Това се казва изненада, Ричард — рече Хю, наистина изненадан, и то доста неприятно в конкретния момент. — Мисля, че се познавате добре със сина ми, нали, лейди Рейна?

Рейна така и не успя да отговори, тъй като се задави в мига, в който осъзна съществуващите връзки, след което се закашля неудържимо. Тя се строполи на стола си, но с рязко движение на ръката отблъсна помощта на Ранулф. Не желаеше да я тупа по рамото, за да не падне от стола на земята. За щастие Ранулф все още не бе разбрал истината — че Ричард е неговият брат.

— По-добре ли сте вече? — попитаха Хю и Ричард.

— Да — изхъхри Рейна и постави бокала си на масата. — Не е добро това вино — поясни тя.

Хю кимна и погледна към Ранулф, който обаче почти не проявяваше любопитство. Хю отново се обърна към Ричард:

— Как разбра, че съм поел към Уорхърст?

— Не знаех, че идваш насам — отвърна Ричард. — Бях тръгнал към Лайънсфорд, но реших да изкажа почитанията си на лейди Рейна, тъй като отдавна не съм бил в Клайдън. Нямах представа, че се познавате с дамата, татко.

— До тази сутрин и аз не я познавах. Колата се счупи, иначе и аз нямаше да се спра тук, след като Уорхърст е толкова наблизо.

Рейна не се заслуша в този разговор. Тя наблюдаваше мъжа си и съвсем точно усети мига, който сложи край на неговото неведение. Той седеше до нея на пейката и тя го чу как пое дълбоко въздух, след което го изпусна още по-шумно навън. Очите му се впиха обвинително в нея, но тя само вдигна безпомощно рамене.

Да, виновна беше. Ако бе внимавала повече, когато Джилбърт й представи Хю, щеше вече да знае, че той не е само баща на Ранулф, а и на Ричард и щеше да подготви Ранулф за възможни изненади. Лайънсфорд, това бе името на семейството, с което щеше да се сроди по волята на баща си и тя наистина бе станала член на това семейство, макар и без да го съзнава.

Всичко се бе наредило по извънредно комичен начин, но младата жена все пак не посмя да се засмее. Искаше първо да се омъжи за единия брат, обаче се закачи за другия; и нито тя знаеше фактическото положение на нещата, нито пък братята. А сега мъжът й си мислеше, че е скривала от него този факт и щеше да остане с това впечатление, докато останеха сами и тя не му обяснеше всичко. Не, всъщност защо да изчаква излишно? Та нали вече всички присъстващи бяха членове на едно и също семейство.

— Не е така, както си мислите, Ранулф, и затова престанете да ме гледате с този отровен поглед. Тази сутрин дотолкова се стреснах от вида на баща ви, че изобщо не чух името му. Така е.

— Наистина ли?

— Добре, за какво ми е да крия от вас, че брат ви е вече съсед? Нали бездруго рано или късно щяхте да го научите…

— Може да е било от чиста злоба?

— Аз не съм лейди… — Боже милостиви, за малко щеше да се изпусне и да спомене името „Ан“. Само че нали уж не знаеше нищо за нея; не, не биваше в никакъв случай да злоупотреби с доверието на Уолтър. — Да оставим това — побърза да добави тя. — Ако наистина сте решили, че съм злобна, значи наистина не ме познавате. — Огорчението и разочарованието, които долови в гласа й, му направиха силно впечатление и когато тя понечи да му обърне гръб, я задържа с ръка.

— Съжалявам — рече той грубовато. Рейна осъзна, че мъжът й наистина съжалява, тъй като изглеждаше напълно объркан. — Просто много неща ми се струпаха наведнъж.

Тя разбираше много добре душевното му състояние и се усмихна окуражително.

— Всичко ще се оправи, милорд. — После се приведе към ухото му и прошепна отчетливо: — Правилното решение е да се вземат нещата в собствените ръце и да се овладеят — просто ти самият да ги ръководиш!

При тези думи той я изгледа стреснат, а тя продължи:

— А сега се отпуснете. Този път бедите няма да се струпат върху вашата глава.

Рейна се обърна към двамата мъже, които все още стояха прави. Разговорът им бе приключил, но дали бяха дочули последните й думи тя не знаеше. Във всеки случай Ричард изглеждаше обезпокоен.

Той бе с около петнадесет сантиметра по-нисък от баща си, с вълниста кестенява коса и сиви очи, които обикновено гледаха весело и дружелюбно. Но в този момент те излъчваха всичко друго, само не и чувство за хумор. Хю бе напълно прав — Ричард не му приличаше никак. Впрочем в този факт нямаше нищо учудващо. Учудваща бе по-скоро приликата между Хю и Ранулф и Ричард сигурно я бе забелязал. Преди време бе споменал пред Рейна, че има братовчеди и чичовци, които не е срещал никога. Ако в първия миг е сметнал Ранулф за един от тях и след това бе дочул обяснението й, смайването му ставаше разбираемо. А ако не бе чул нищо, явно в душата му все пак се бе загнездило някакво неясно подозрение.

— Е, лорд Хю, баща ви наистина е успял отлично да скрие от роднините на Ричард съществуването на Ранулф. Но ще се съгласите все пак с мен, че е крайно време да снемем булото от тази тайна. Как предпочитате, вие ли ще представите синовете си един на друг или да го сторя аз?

Може и да е хранел някакви подозрения, но потвърждението им потресе Ричард до такава степен, че той се строполи върху един от столовете като отсечено дърво. Хю и Ранулф изгледаха Рейна недоволно, тъй като им се струваше, че разкритието идва малко прибързано, но този път Рейна реши да пренебрегне чувствата им. Интересуваше се повече от реакцията на Ричард, която изразяваше не само удивление, но и силен страх. Всъщност защо страх, запита се тя. Та той бе наследник на Хю — нима се опасяваше, че баща му ще промени волята си? Може би. Особено, ако си мислеше, че баща му едва-що е разбрал за съществуването на Ранулф.

— Вие наистина не сте знаели този факт, нали, Ричард? — попита тя с тон, по-благ от обичайното, тъй като макар и с малко закъснение, все пак си спомни, че с този човек са били приятели.

— Не — отговори той и погледна към баща си. — А ти знаеше ли?

— От много години — призна Хю.

— И никога ли не ти е минавало през ума да ме осведомиш? Не се ли досети, че може би ще е интересно да узная, че си имаш още един извънбрачен син, който при това е и по-възрастен от мен?

Рейна се изплаши от невъздържания тон, с който бе отправено обвинението към Хю — просто не можеше да познае своя приятел. На Ранулф инцидентът не направи особено впечатление, но, разбира се, той не познаваше симпатичния, остроумен и светски Ричард. Хю също не се учуди особено много — очевидно е бил свидетел на не един и два подобни изблици. Рейна обаче не бе виждала Ричард такъв. Очевидно думите на разбойника бяха чиста монета — Ричард се оказа чистокръвен двуличник.

— Не е имало никаква причина да ти го казвам — поясни Хю. — Множество нещастни недоразумения доведоха дотам, че през всичките тези години за Ранулф аз съм бил чужденец.

— А сега вече не си чужденец, така ли? — попита Ричард.

— Е, за щастие, вече не — отвърна Хю, след което добави остро: — Твоето объркване е естествено, но напълно излишно, Ричард. Тъй като този факт не променя с нищо твоя дял от наследството. Другояче ще стоят обаче за теб нещата, след като чуеш онова, което възнамерявах да ти съобщя в Уорхърст. Защото ти имаш не само брат, а и сестра, Елизабет, която жена ми роди преди месец.

Чувайки тази вест, Ричард пребледня като смъртник. Рейна погледна бързо към Ранулф и установи, че той не е изненадан от вестта. Следователно Хю го бе осведомил. Освен това този факт не го вълнуваше толкова, колкото Ричард, тъй като ставаше въпрос за Лайънсфорд. Имоти с подобни размери винаги предизвикваха тежки проблеми и стълкновения между наследниците.

Но Хю все още не бе приключил.

— При твоето раждане, Ричард, насила ми бяха продиктувани нелепи, неразумни условия, които никога не съм възнамерявал да спазя докрай. Жена ми дълго време не можеше да има дете и ти сигурно си решил, че ще получиш по-голямо наследство. Само че няма да стане. Дадох ти Уорхърст и трябва да се задоволиш с него.

— Как така? Защото е повече, отколкото може изобщо да очаква едно копеле, така ли? Забравяш кой е дядо ми?

— Не, не забравям — отвърна Хю студено и най-сетне недоволството му от този син се изля с пълна сила. — Баща ми бе човекът, който изобщо не се интересуваше от извънбрачните си внуци. При мен обаче нещата не стояха точно така.

Ричард все още не можеше да се опомни от удара. Съществуването на сестра му се струваше нещо недействително — едно бебе, а бебетата умират. Ранулф обаче беше тук и бе свидетел как го унижаваха, него, Ричард.

— А какво ще дадеш на него, татко? — процеди Ричард през зъби и изгледа Ранулф, извън себе си от гняв.

В мига обаче, в който Ранулф се надигна от мястото си, за да поеме хвърленото предизвикателство, той пребледня отново. Рейна също стана и успя да се изпречи между двамата. Нямаше да допусне да се стигне до двубой в нейната зала. Но все пак Хю бе този, комуто се удаде да снеме напрежението.

— Това не те засяга, Ричард, но преди доста време, по-точно когато навърши десет години, Ранулф получи нещо от мен. Следователно този имот вече не е част от Лайънсфорд. Кралят потвърди законността на прехвърлянето и Ранулф ще влезе в законно владение на имуществото с настъпването на своята двадесет и пет годишнина. Не става въпрос за град като Уорхърст, а за малък имот. Убеден съм обаче, че Ранулф ще остане извънредно доволен.

— Ще остане? — Ричард се изсмя подигравателно. — Значи все още не си му казал нищо, така ли?

На Рейна й идеше да срита младия лорд. Боже мили, това ли бе човекът, за когото за малко да се омъжи? Това алчно, злопаметно човече? Все повече осъзнаваше, че разбойникът е имал право.

— Той сигурно ви е разказал за Елизабет, а може би и за този свой наследник, нали? — обърна се тя към Ранулф. Той обаче не отговори, а я обърна към себе си и я принуди да го погледне право в очите. — Добре, значи не е — изсъска Рейна.

Отново я обзе гняв към бащата на Ранулф. Ричард още на осемнадесетгодишна възраст бе получил Уорхърст като подарък и можеше да прави там, каквото си поиска. А Ранулф бе получил много по-малко и дори не знаеше за наследството. Освен това той можеше да влезе във владение едва когато навършеше двадесет и пет години. Не, че се нуждаеше непременно от имота, но все пак що за начин на мислене бе този, който го принуждаваше да изчаква ненужно? Можеше например да се възползва по-рано от наследството и да се установи, да създаде семейство… да, но в такъв случай, тя, Рейна, нямаше да го срещне. Боже, как може изобщо да се ядосва? Каквито и да бяха основанията на Хю, от тях тя само печелеше, макар иначе да бяха в ущърб на мъжа й.

Ранулф не биваше да изживява нови разочарования, вече не! Беше се разсеяла и за известно време изгуби нишката на разговора. Хю забеляза недоволството, появило се на лицето на Ранулф и се приближи, приближи се толкова плътно, че Рейна буквално бе затисната между двамата мъже.

— Сърдиш ли ми се? — попита Хю предпазливо Ранулф. — Предупредиха ме още тогава, че това може да се случи, но аз имах своите причини. Не желаех да се задоволяваш само с онова, което притежаваш, а да се стремиш към повече. Ти толкова приличаше на мен, Ранулф. Исках първо да видя как ще се справиш сам. — При тези думи той засия и Ранулф прочете в лицето му онази бащинска гордост, която Рейна бе забелязала още по-рано. — Трябва да кажа, че ти сам определи пътя, по който ще вървиш в този живот. И то по един великолепен начин. Така Фаринг Крос всъщност стана излишен.

— Фаринг Крос ли! — Първоначално Ранулф задиша тежко, но веднага след това се разсмя с пълен глас.

Хю също се разсмя.

— На Дьо Милер не му бе никак леко да удържи в тайна от теб — факта, че е само управител. Също така не му бе и приятно, че настояваш да купиш собствения си имот. Мислел си е дори, че ще посегнеш на живота му, когато се е принудил отново да вдига цената, за да не допусне ти да купиш имението. Но аз все пак не му разреших да ти каже истината.

Рейна поизбута двамата мъже и си проправи път, поклащайки глава — каква ирония на съдбата, помисли си тя. Ричард обаче така и не успя да разбере какво толкова смешно се е случило.

— Опитвал си се да купиш този Фаринг Крос, така ли? — попита той брат си.

— Да.

— В такъв случай сигурно е значително по-доходоносен, отколкото си мисли баща ни.

— Не, не е някакво богато имение, просто е в добро състояние и отговаряше на тогавашните ми представи — каза Ранулф спокойно. Внезапно обаче държането му се промени и в гласа му прозвуча саркастична нотка. — За разлика от теб аз не съм се лакомил за имоти и власт, като да кажем онази, които олицетворява Клайдън.

Рейна забеляза очевидната неувереност, появила се в държането на Ричард, когато чу намека. Прииска й се да поздрави съпруга си за удачния ход, но в момента повече я интересуваха реакциите, които самата тя можеше да предизвика в поведението на Ричард.

— О, вие бедни човече — обърна се тя към Ранулф. — Какво нещастие за вас — да се натоварите с такова огромно имение!

— Кое имение? — попита припряно Ричард.

— Виждате ли, лорд Хю — упрекна го благо Рейна, — трябваше да представите двамата един на друг, както ви препоръчах. Защото в такъв случай Ричард щеше вече да знае, че брат му е новият господар на Клайдън. — После тя се обърна към Ричард, чието лице се бе наляло с кръв. — Оженихме се преди по-малко от две седмици.

— Но нали той е копеле! — изрева Ричард. — Как сте могли да встъпите в брак с незаконороден?

Значи това било! По-ясно не би и могъл да опише мотивите си — дори и да кажеше направо цялата истина. Той значи е смятал, че Рейна не би се омъжила за него, тъй като е извънбрачен и поради тази причина се бе опитал да я вземе насила. Но пристигането на Ранулф е пресякло плановете му. Рейна се запита дали Ричард не я посети и този ден, за да се опита да я отвлече. Достатъчно бе да я примами някъде извън Клайдън и тя щеше да се озове в примката. Нямаше късмет това момче, трябваше да се сети по-рано. Тя обаче наистина извади късмет!

— Не разбирам какво общо имат обстоятелствата около рождението на Ранулф с моята сватба — изрече тя със спокоен тон, но очите й засвяткаха с леден блясък. — Ако фактът, че някой е незаконороден имаше толкова голямо значение, щях ли изобщо още в самото начало да ви предвидя за свой съпруг?

— Какво? — буквално изграка той.

— Така е, Ричард. Писах ви толкова пъти и в Уорхърст, и в Лайънсфорд. Ако бяхте дошли в Клайдън, сигурно щяхте да приемете предложението ми за женитба и сега вместо за брат ви, щях да бъда омъжена за вас. Но времето ме притискаше, разбирате ли, и се нуждаех спешно от съпруг. Не знаех къде сте и не можех да чакам вечно да чуя вест от вас. А после срещнах Ранулф, той ми се стори не по-малко подходящ от вас и му направих предложение.

За момент Ричард загуби дар слово, което обаче не се отнасяше до Хю.

— Вие наистина ли сте искали да се омъжите за Ричард?

— Защо се изненадвате, милорд. Той бе наш добър съсед, баща ми го ценеше високо и аз си мислех, че ще се понасяме някак.

— Защо не изчакахте още малко? — изтръгна се вопъл от устата на Ричард. — Поне да бяхте загатнали за какво става дума.

Черните вежди на Рейна се извиха недоумяващо.

— Сметнах, че писмата ми не са достигнали до вас, Ричард. Да не би все пак да сте ги получили, но да не сте им обърнали подобаващото внимание?

— Не, не исках да кажа това. Аз… пътувах много…

— Добре де, всъщност вече няма никакво значение, нали? — прекъсна го тя с гласец, мек като коприна. — Много съм доволна от мъжа си. А и той доказа своите способности, когато се наложи да отбранява Клайдън. Знаете ли, пристигна точно в момента, когато някаква орда негодяи ни нападна и ги разпръсна като пилци. Знаете ли, тогава се и запознах с него. Той се закле, че ще потърси сметка от тези мръсници — за назидание и като предупреждение за всички, които може би се канят отново да нападнат Клайдън, мислейки си, че имението все още си няма господар. Той е бил дълги години наемник и сигурно сте чували, че тези хора най-обичат да воюват и изобщо душа дават да убият някого в битка.

— Е, не съм чак толкова кръвожаден, госпожо — изръмжа Ранулф с недоволен тон, но очите му се смееха.

— Ама, разбира се, че не — потвърди и Рейна. Погледът й се спря на косматото кълбенце, което се въргаляше в краката й — самата съдба й пъхаше в ръцете възможността да увенчае разговора с лаврови венци. — Я погледнете тук! Възможно ли е, кажете ми, кръвожаден човек да обикне едно такова грозно, шугаво, краставо, гадно и гнусно същество и отгоре на всичко да го удостои с прекрасното, ценено от всички нас име…

— Рейна!

Предупреждението му обаче закъсня; но дори и да не беше така, Рейна пак щеше да го пренебрегне.

— … от всички нас име лейди Ела — довърши тя за почнатото изречение с благо, невинно изражение на лицето. Съпругът й я изгледа вбесен.

Хю едва успя да сподави смеха си, но бузите на Ричард отново се зачервиха.

— Лейди Ела ли? Кръстил си тази котка на майка ми? — попита той, невярващ на ушите си и внезапно изрева: — Значи, ти си кръстил котката си на името на майка ми…

— Защо крещите, Ричард? — прекъсна го Рейна строго. — Как може изобщо да си помислите, че брат ви е толкова злобен?

Той не й отговори и насочи гнева си към Хю.

— Нима му разрешаваш да я обижда по този начин? Та тя бе твоя…

— Да, моя какво? — прекъсна го бързо Хю, след което поклати глава с изражение на погнуса. — О, не, Ричард, двамата с теб знаем отлично каква е била и не бих казал, че за толкова години тя е успяла да спечели благоразположението ми. Случайно и на мен ми хрумна да кръстя няколко от кучките в кучкарника си със същото име, така че не очаквай от мен да упрекна човека, който е проявил чувство за хумор, толкова подобно на моето.

— Ще кажа на чичо! — бе всичко, което успя да отвърне Ричард.

— О, за Бога, Ричард… — започна Хю сърдито, но Ричард се оттегли с маршова стъпка и той успя само да въздъхне. — Ще ида да го настигна, за да го успокоя. Винаги си е бил сприхав — то и не може да се очаква нещо друго, след като знам в каква роднинска среда е бил възпитаван.

— Нещо повече — започна Рейна, но затаи дъх в мига, в който някой я ощипа здраво отзад.

— Върви, татко — насърчи го Ранулф, макар че Рейна го изгледа сърдито. Този момент не убягна от вниманието на Хю и затова Ранулф намери за необходимо да добави: — Когато се увлече, съпругата ми не знае точно кога да спре.

Хю кимна усмихнат. Рейна едва успя да изчака, докато се отдалечи на достатъчно разстояние и изсъска:

— Защо ме спряхте, Ранулф?

— Това, което искахте да кажете, не може да се докаже.

— Значи все още не сте изпратили човек в Уорхърст, така ли?

— Не, и не възнамерявам да пращам.

— И защо не? — извика тя. — Нима не видяхте изражението на Ричард, когато споменах, че ще подгоните мръсниците, които са се осмелили да нападнат Клайдън? Той е виновен! Сигурна съм!

— Да, виновен е.

— И баща ви трябва да го узнае.

— Но не от мен, госпожо.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Защо? Защото е ваш брат ли?

— Точно така. Брат, когото не съм обичал никога и когото презирам и до ден днешен. Но не аз съм човекът, който ще отвори очите на баща си за по-малкия му син.

— Триста дяволи… добре де, аз ще изпратя човек в Уорхърст. Мен никой не ще обвини в омраза към брат ви. Трябва да ви кажа обаче, че извършвате несправедливост спрямо баща си, ако смятате, че той ще си помисли нещо лошо за вас.

— Настоявам да стоите по-далеч от тези неща, Рейна — оповести той с хладен глас. — Когато баща ми си тръгне, ще уредя въпроса, както аз си знам.

— Баща ви трябва да узнае истината!

— Да, но не и от нашите уста!