Джоана Линдзи
Златокосият великан (39)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Змиорката в ароматичния билков сос бе все още топла; същото се отнасяше както за заешкото, така и за пилето с пиниеви семена. Ранулф изобщо не побутваше храната си, а и Хю не се присягаше. Рейна обикновено не се влияеше от моментните си настроения и похапваше здраво, но този път се съобрази с двамата мъже, седнали от двете й страни, и само отпиваше по глътка вино от чашата си.

В сравнение с предишни събирания сегашното протичаше мълчаливо. Нямаше го Уолтър, за да разведрява присъстващите със своето остроумие. Дамите на Рейна разговаряха тихичко помежду си, но дори и те бяха обзети от царящата атмосфера на потиснатост. Слугите изпълняваха безупречно задълженията си, тъй като и те усещаха напрежението, тегнещо във въздуха.

За зла участ обаче мислите на Ранулф не бяха насочени единствено към баща му; като че ли бе запазил част от тях и за съпругата си. Той се изправи от мястото си, подхвана Рейна за лакътя и по този начин я принуди да стане. Без да каже и дума на баща си, той отведе жена си от трапезата и двамата поеха към стълбището. Тя промълви изплашено:

— Какво сте намислили, милорд?

— Трябва да се поразсея, госпожо, преди да се взривя отвътре.

Първото, което й мина през ума, бе, че я води да се любят по никое време.

— Не сега! — възкликна тя.

— Точно сега му е времето. Не искам да се страхувате от настъпващата нощ. Да не сте си помислили случайно, че съм забравил обещанието си?

Обещание? Страх? Боже милостиви, та той имаше предвид наказанието, а не любов. Пред вътрешния й взор преминаха сцени на кошмарни страдания. Набиеше ли я сега, когато явно се нуждаеше от отдушник за натрупаното в душата му безпокойство и напрежение, върху й щеше да се стовари цялата мусила и енергия и щеше да я заболи много. Успееше ли обаче да сдобри двамата мъже, може би той щеше да поомекне и наказанието нямаше да бъде толкова жестоко. А можеше да се отърве и само с някоя и друга ругатня.

Тя погледна назад към масата и с едва забележим жест даде знак на лорд Хю да ги последва. За нейно щастие в този момент погледът му бе отправен към тях и тя го видя да се изправя от мястото си. Лицето му обаче изразяваше несигурност. Проклятие, помисли си тя, нима си е спомнил за словата, които му наговори, преди да седнат на трапезата? Защото той бе този, който не пожела да си тръгне, преди да изясни всички въпроси с Ранулф. Дали не съобразяваше, че моментът не е подходящ и трябва да потърси друго време за разговор със сина си?

Докато се усети, Рейна бе издърпана нагоре по стълбите и вече не бе твърде убедена, че ще успее да си издейства помилване. Стомахът й се превърна на някаква твърда топка и това бе тъкмо онзи страх, за който спомена Ранулф. Младата жена не държеше никак да се сблъска с десницата му, та нали до този момент тя бе тъй нежна към нея. Естествено заслужаваше някакво наказание. Преднамерено бе предизвикала гнева на Ранулф и го принуди да се срещне с баща си. Но до този миг не вярваше, че ще й стори нещо. Нали все я заплашваше, но до бой така и не бе стигнал.

Пусна ръката й чак в спалнята, и то само за да затвори вратата и да спусне резето. Ужасът достигна своя предел. Здравият разум й подсказваше, че всичко ще отмине бързо; нали децата издържаха, значи и тя може. Проклет да е здравият разум, мина й през ума.

— Ранулф, не можем ли първо да поговорим?

— Не — отсече той, отиде до леглото, седна на ръба и потупа мястото до себе си. — Седнете, госпожо, и повдигнете полите си.

Рейна пребледня.

— Значи искате и да ме унижите, така ли?

— Унижението е най-важната част от урока, който ще получите. Телесните страдания отшумяват бързо, но за унижението ще си спомняте още дълго време, нали?

— Ще си спомня също, че сте изпитали и огромно удоволствие — просъска тя.

— Ни най-малко, милейди. Това наказание ми е точно толкова неприятно, колкото и на вас. Само че вие се оказахте малко по-опърничава от необходимото. А сега елате тук. — Тя продължи да стои като вкопана в пода. — Защото ако дойда аз…

Ще стане още по-лошо за вас, гласеше вероятно продължението, но то така си и остана неизказано. Предупреждението бе повече от ясно и Рейна се съобрази с него. Никога през живота си не бе изминавала токова кратко разстояние за толкова дълго време. Ръцете й се изпотиха. Боеше се не толкова от болката, колкото от очаквания тежък удар върху гордостта й.

Стигна до Ранулф и с отчаян жест обви ръце около врата му.

— Ранулф, казахте, че ви е необходимо да се разсеете. По-добре ме любете, вместо да ме наказвате.

Очите му припламнаха за миг, но той стисна здраво устни и неумолимо отмахна ръцете й от раменете си.

— Съгласен съм… след това.

Този път припламнаха нейните очи, но по съвсем друг начин.

— Проклет да сте! Ако после ме докоснете, няма да ви простя никога!

— Думите ви означават ли, че за сметка на това ще ми простите урока, който сте си заслужили?

Той беше прав, а тя — не. Разбира се, че щеше да му прости, но не искаше да го признае пред него.

— Трябва ли точно сега да ме накажете! — възкликна тя. — Сега, когато сте толкова ядосан. Отложете го за някой друг път.

— Вече не ви се сърдя — поясни той търпеливо. — Дори разбирам защо сте го направили. — Внезапно обаче тонът му се изостри и тя осъзна, че е загубена. — Само че, госпожо, няма да разреша никому да действа зад гърба ми. Време е да си получите заслуженото.

Тя реши, че в този момент сълзите едва ли ще й помогнат. Мъжът й бе варварин, който не се впечатлява от женски сълзи.

— А ако обещая да се превърна точно в онази скучна, мълчалива, превита женица, за която очевидно си мечтаете? Никога вече не ще ви давам повод да ме наречете „малък генерал“. Моето предложение удовлетворява ли ви?

Явно, че не, съдейки по мрачното му изражение. Исусе, какво толкова каза, с какво предизвика гнева му? Но тя така и не получи отговор на въпросите си. Защото помилването, на което разчиташе, дойде заедно с едно почукване на вратата.

Тя въздъхна с облекчение.

— Ах, сигурно е баща ви. И ще кажа само, че идва точно навреме.

Лицето на Ранулф помръкна още повече.

— Не ще посмее да влезе.

Душата на Рейна буквално се загърчи от притеснение. Защото се опасяваше, че словата, който предстоеше да каже, ще влошат положението й още повече.

— Аз… ъ-ъ… мисля, че го поканих.

Ранулф изръмжа и стана от мястото си. Рейна отскочи изплашена назад. Той не произнесе нито дума, но погледът му изразяваше ясно, че отново си е позволила твърде много.

— Аз… ще го отпратя — рече тя страхливо.

— Не, ще го пуснете да влезе — отвърна той с груб, но овладян глас. — И ще останете тук, докато разговарям с него. Не искам да ви гоня при положение, че трябва да изясним някои въпроси.

Тя се подчини и отвори вратата. За миг й мина през ума да се възползва от случая и да избяга, но в крайна сметка любопитството й надделя. Разчиташе и на още нещо: Ранулф да се сдобри с баща си и да й прости за нейното участие в това сближаване. Всъщност надеждата не бе много голяма, но все пак реши да остане.

— Влезте, милорд — каза младата жена и затвори вратата зад него. — Можете да говорите напълно открито, ако благоволите да не обръщате внимание на моето присъствие. За нещастие не мога да напусна тази стая. Защото в мига, в който разговорът ви приключи, ще трябва да ме накажат.

— Рейна… — обади се Ранулф с предупредителен тон.

— Какво значение има дали ще му кажа или не? — възрази тя с поглед, не предвещаващ нищо добро. — И да знаете, че ще се разкрещя толкова силно, че цял Клайдън ще научи.

— Благодаря за предупреждението — рече Ранулф тихо. — Затова първо ще ви затъкна устата с кърпа.

Хю се прокашля — явно изпитваше неудобство от сцената, на която бе свидетел.

— Ако моментът не е подходящ, аз…

— Няма по-подходящ момент от този за отваряне на стари рани — процеди Ранулф през зъби. — И тъй като явно си решил да видиш как моята кърви, давай направо и приключвай със своята мисия.

— Да не мислиш, че всичко това ми е по-приятно, отколкото на теб — след толкова години да разбера, че баща ми ме е лъгал? Осъзнавам чак сега, че той преднамерено ни е държал разделени — преди да узная за съществуването ти и след това. Когато ти си отишъл в Монфор, той бе все още в разцвета на силите си. Въпреки това обаче точно по това време той ми предаде управлението на цялата си собственост. Бях не по-възрастен, отколкото си ти сега, Ранулф, и нямах представа как се ръководят толкова имоти. Защото до този момент живях с жена си почти изцяло в кралския двор.

Ранулф мълчеше и по лицето му не можеше да се прочете нищо. На Рейна й идеше да го срита, за да наруши това мълчание. Щом като той нямаше какво да попита, то тя бе приготвила няколко въпроса.

— Добре, но защо баща ви е трябвало да прави всичко това?

— Не мога да ви кажа, госпожо. Отговорът на въпроса ви умря с него преди година. Може би е узнал значително по-късно за раждането на Ранулф, знам ли…

— Не — намеси се Ранулф. — Майка ми му се е изповядала и той я е омъжил за селския ковач докато е била още бременна.

— А почти половината от всички бебета по селата умират още в първата или втората година след раждането си — поясни Рейна. — Възможно ли е той да не ви е съобщил за раждането на детето, за да ви спести мъката, в случай че Ранулф не оживее.

— Госпожо, ако аз знаех за съществуването му, той щеше да отрасне и да бъде грижливо възпитан в нашия дом. Аз просто не мога да си обясня защо баща ми го е оставил на крепостните.

— Всемилостиви Боже — прошепна Рейна, припомняйки си друг един случай, в който също бяха дали бебето на семейство крепостни, за да загине от глад. Тя погледна бързо Ранулф и се запита дали в този миг и той не чувства същото като нея, дали не го е обзело подозрението, че и собственият му баща е разчитал той да умре. По-добре изобщо да не се повдига този въпрос, реши тя. Но Хю все още не бе приключил.

— Може да има само една причина, поради която той е скрил от мен фактите. Имах още един син, чиято майка произхождаше от изключително могъщо семейство. Те не ми разрешиха да се оженя за нея, тъй като била вече сгодена, но пък ме принудиха да призная сина й за свой наследник.

— Принудили?

— Поискаха това уверение от мен още при раждането на момчето. Баща ми даде съгласието си, тъй като в противен случай целият им клан щеше да ни обяви война, а по онова време той не можеше да си позволи да води такава война.

— Да, но вие сте били толкова млад още — прекъсна го Рейна. — Сигурно са очаквали от вас да се ожените и да имате законни деца.

— Да, но въпреки всичко бях задължен да се грижа за сина на госпожата. По този начин нейното обкръжение не се ангажираше финансово и между нашите семейства възникна неофициален съюз, факт, който се нравеше много на баща ми. Може би тъкмо по тази причина той е премълчал съществуването на Ранулф както пред мен, така и пред семейството на лейди Ела.

— Ела ли? — Рейна изгледа остро Ранулф. — Ела! — Идеше й да се разсмее високо при вида на лицето му в този момент.

Хю не можа да разбере на какво се дължи усмивката й.

— Познавате ли дамата? — попита той Рейна.

— О, не, милорд. Обаче познавам отлично една нейна съименница. — Ранулф изръмжа и усмивката й се стопи. — Това няма нищо общо с нашата тема. Но защо баща ви накрая все пак ви каза за Ранулф?

— През онова лято се завърнах у дома след многогодишно отсъствие. Кралският двор бе в постоянно движение, а жена ми мислеше, че очаква дете. Така че изобщо не се налагаше да поемам отново на път. Междувременно Ранулф дотолкова бе заприличал на мен, че го разпознах още щом го видях.

— Следователно баща ви се е опасявал, че може да откриете сина си сам и че неминуемо ще го заподозрете в непочтеност? Затова ви се е заклел, че и той е изненадан колкото вас, така ли?

— По всяка вероятност имате право.

— Но защо тогава той е направил така, че да не го виждате, и то след като вече сте знаели за съществуването му.

— И по този въпрос мога само да гадая, госпожо. Сигурно не е желаел да възникне връзка помежду ни.

— Поддържате ли връзки с другия си син?

— Не. — Хю изпъшка. — Семейството на Ела го отгледа и той изобщо не ми прилича. Понякога дори се питам дали наистина е мой син. Но въпреки всичко сме по-близки с него, тъй като досега Ранулф никога не ме е допускал до себе си.

— Не можете да го укорите, че е действал по този начин. Ако съм ви разбрала правилно, милорд, това е третият път, когато той изобщо разговаря с вас. През първите девет години от живота си е смятал, че не го искате. Когато пък се е подготвял за рицарското звание, вие нито сте го посещавали, нито пък сте го поканили при себе си. Сам разбирате, че той има основание да се съмнява във вашата искреност. Впрочем, аз също.

Този път и двамата я изгледаха смръщени. Това бе вече лошо. Ранулф не зададе никакви въпроси; тя обаче държеше да чуе всички доводи, които биха могли да подкрепят твърденията на Хю. Ако синът му наистина му е бил толкова мил, както твърдеше, е трябвало да се сближат още преди много време.

— Случайно научих, госпожо, че от няколко години носите отговорност за Клайдън — започна предпазливо Хю. — Можете ли да ми кажете колко пъти през това време сте имали възможност да отпътувате нанякъде за собствено удоволствие?

При тези думи тя поруменя.

— Честно казано, нито веднъж.

— Виждате ли? Аз също. Баща ми не делеше властта с другиго. И когато аз поех върху себе си неговите задължения, не познавах дори хора, на които да се доверя дотолкова, че да им прехвърля поне част от бремето на управлението. Сега си мисля, че баща ми имаше пръст в тази работа, но, разбира се, не съм в състояние да докажа нищо. Знам само, че ме посъветва да не се бъркам в обучението на Ранулф. И при положение, че ме осведомяваха постоянно, пък и бях отрупан с работа… но това, разбира се, не е никакво извинение. Не е бивало да изчаквам толкова и да разчитам, че писмата могат да заместят живата връзка.

— Какви писма? — Ранулф наруши внезапно мълчанието си. — Получил съм само две, и то едва след като напуснах Монфор.

— Не, трябва да си получил много писма. Докато пребиваваше в Монфор, ти пишех поне по половин дузина годишно. Аз и не очаквах отговор от теб, защото знаех от собствен опит колко е трудно обучението. Желаех само да знаеш, че не съм те забравил.

На Рейна й идеше да изкрещи, когато видя страданието, изписано по лицето на мъжа си.

— Казах ти, не съм получавал никакви писма — извика Ранулф.

Хю също бе потресен от болката, която изпитваше Ранулф.

— Значи, сигурно баща ми ги е скривал.

— Или лорд Монфор — добави Рейна с тих глас. — Сам казахте, че е бил приятел на баща ви, нали?

Хю не отговори и дори не погледна към нея. Той се отправи към Ранулф и Рейна остана с впечатлението, че буквално е обсебен от желанието да прегърне сина си. Ранулф успя обаче да овладее чувствата си и на лицето му се появи изражение, което не допускаше никакви опити за сближаване.

— Писах ти, Ранулф — повтори Хю. — Кълна ти се. Четири пъти те поканих да дойдеш при мен, но всеки път Монфор ме уведомяваше, че моментът не е подходящ да напускаш школата. Най-вероятно не си чул нищо и за тези покани.

В отговор Ранулф само се загледа пред себе си. Рейна се колебаеше дали да се намеси. По всичко личеше, че Ранулф не вярва напълно на чутото. А и защо да вярва? Той имаше единствено думата на баща си, а той можеше и да го лъжеше. По този начин сдобряването им сякаш се отдалечаваше. Трябваше да се случи нещо, което да помогне на Хю, нещо, което да накара Ранулф да повярва.

— Твърдите, че са ви осведомявали редовно за успехите на Ранулф при Монфор, нали, лорд Хю? Питам се обаче откъде знаете толкова много неща за Ранулф след като той е напуснал Монфор.

За миг тя си помисли, че той ще занемее. Наистина лорд Хю изглеждаше доста объркан и разколебан преди да отговори.

— Имам свой осведомител сред хората на Ранулф.

— Обикновен войник, който може да пише, така ли — вметна насмешливо Ранулф.

— Беше секретарят ми. Задачата, с която го натоварих, не му се понрави много, но му плащам богато заради рисковете на войнишкия живот. Впрочем с времето това ежедневие започнало да му харесва.

— Значи си ме шпионирал, така ли? — обади се отново Ранулф, но някак си не особено учуден от чутото.

— А можех ли по друг начин да разбера как протича животът ти и докъде си стигнал? Писах ти, когато напусна Монфор — сам каза, че си получил тези две писма — но след това изобщо не се обади. Този факт, както и студенината, която прояви при втората ни среща, ме убеди окончателно, че няма да чуя нищо повече за теб.

— Аз бях въплъщението на греха ти, превърнало се в твой образ и подобие. — Горчивината отново избуя в гласа на Ранулф. — Никога не си изпитвал към мен нещо друго освен срам.

— Нищо подобно! — възкликна Хю. — Как мога да се срамувам от един син, който ми прилича толкова много? — Внезапно в гласа му се прокрадна нотка на отчаяние. — Сили небесни, Ранулф, кажи ми какво да сторя, за да те убедя най-сетне, че си ми скъп, че те обичам от все сърце?

Ранулф отново не отговори. Рейна си имаше вече готов отговор, но ако го произнесеше, някой от двамата мъже непременно щеше да й прегризе гръкляна. Само че не бе тя човекът, когото можеше да спре подобна опасност.

— Ами, явно ще трябва да му вкарате тази истина с бой в главата, скъпи ми лорд Хю.

— Госпожо — рече Хю укорително. — Никак не ми помагате.

— Кога съм казвала, че искам да ви помогна? — отвърна тя, повдигайки вежди. — Доколкото си спомням, ви подканих да напуснете Клайдън, за да не причинявате повече мъка на съпруга ми. Вие обаче бяхте този, който не пожела да си тръгне, преди да се изясни въпросът. Вие твърдяхте, че сте обикнали Ранулф още при първата ви среща, фразата, че ако се наложи, ще му вкарате истината дори и с бой в главата, също е ваша, милорд, не моя. Твърде е възможно да прибегнете до това последно средство, ако Ранулф не стигне най-сетне до извода, че не е изключено думите ви да отговарят на истината. Вие какво ще кажете по този въпрос, Ранулф? — смени тя посоката на атаката. — Може ли да му се вярва? Баща му е вече покойник и не може нито да потвърди, нито да отрече. Какво ще кажете обаче за Монфор? Можете да разпитате и секретаря, който в момента се подвизава като ваш войник. Или просто ще приемете думите му за истина, както и любовта, която тъй настойчиво желае да ви даде? Вероятно ще ви е от полза поне да опитате, тъй като ми се струва, че той е единственият човек, когото не можете да победите ей така, без да си мръднете пръста. Защото ще ми бъде много тъжно, ако не успеете да ме накажете, както бяхте обещали.

— Наистина би било жалко. Следователно не разчитайте, че ще се измъкнете — отвърна Ранулф намръщен.

Рейна повдигна равнодушно рамене. Беше отишла толкова далеч, че спокойно можеше да си позволи и следващата дързост.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми, Ранулф. Преди обаче да го сторите трябва да обърна вниманието ви върху една подробност, която вероятно ви се е изплъзнала от вниманието. Този мъж тук ви прилича извънредно много и аз говоря не само за външността му. Вашите същности си приличат. Той е вироглав точно като вас. Нещо повече, и двамата се въсите по един и същи начин на едни и същи неща. Питам се тогава дали и чувството ви за чест не е едно и също? На това място искам да подчертая и още нещо: сега ние двамата нямаше да сме съпрузи, ако не ви бях повярвала относно Ротуел.

— Боже милостиви! — възкликна Ранулф. — Това пък какво общо има с нашия разговор тук?

— Има нещо общо с доверието. Не бях и чувала името на Ротуел, но повярвах на думите ви без каквито и да е доказателства от ваша страна. Дължите същото доверие и на баща си, още повече, че много от нещата, които той каза, могат и да се проверят. Защо тогава да ви лъже? И не казахте ли самият вие, че не сте чули и една добра дума от дядо си? Не е нужно човек да е голям умник, Ранулф, за да схване, че поради незнание вие приписвате вината не на истинския виновник. Така че сега не му е времето да проявявате опърничавост. Ако питате мен…

— Никой не ви е питал — извикаха двамата в един глас, и то доста раздразнени.

Рейна се усмихна широко. Бе наистина доволна, че е успяла да изрази ясно гледната си точка.

— Така е, прави сте — обърна се тя и към двамата, — но вижте, аз нямаше да съм сега тук и нямаше да изкажа мнението си, ако не очаквах изпълнението на едно определено наказание. Само че е вярно също така, че нямаше да ме сполети никакво наказание, ако не бях принудила мъжа си да се срещне със своя баща. Е, добре, щом като аз мога да изтърпя болката само и само за да се осъществи тази среща, то и вие бъдете така любезни да изтърпите моето мнение.

— Правилно, изтърпяхме го, но дотук — отсече Ранулф. — А сега напуснете стаята, госпожо.

— Да разбирам ли, че сте решили да ми простите?

— Решил съм, че трябва да се плашите от нощта, която предстои. Гледайте си там задълженията, Рейна. По-късно ще дойда при вас.

Тя го изгледа кисело и се отправи към вратата.

— Знаех си аз, че сте само една вечно намусена мечка. Да видим дали някога отново ще ви направя услуга.

Тя тръшна вратата зад себе си и в стаята настана мълчание. Хю отбягваше погледа на Ранулф, за да не прихне в смях при вида на смаяното му изражение. Ако Ранулф имаше чувство за хумор, добре. Но той наистина не знаеше дали синът му притежава тази черта. И ако младата лейди бе направила някому услуга, то този някой бе той. Не искаше в никакъв случай тя да се кае за извършеното.

— Наистина ли възнамеряваш да я биеш?

— С кое, с тези ръце ли? — изпръхтя Ранулф. — Просто искам да й дам добър урок, а не да я убивам. Освен това в нашия брачен договор е записано, че не бива да вдигам юмруци срещу нея.

— Да, но в разгара на битката условията на брачния договор губят значение.

— Винаги досега силата ми е определяла начина ми на живот. В началото се боях дори да докосна младата лейди, тъй като е съвсем мъничка. Каквото и да стори или каже, никога няма да забравя този факт. Следователно не бива да се тревожите за нея. Единственото, което ще почувства, е дланта ми върху задните си части.

Хю се засмя тихо.

— Метод, който и аз съм използвал понякога.

— Помага ли?

— Да, но резултатът често не може да компенсира многомесечните угризения на съвестта, които може да ти внуши една жена… особено ако държиш на нея.

Ранулф се усмихна широко.

— В такъв случай може би за теб ще представлява интерес съветът, който ми даде една проститутка…

 

 

Рейна стигна само до преддверието и се заразхожда напред-назад, за да охлади гнева си. Внезапно до слуха й достигна мъжки смях. Тя се закова на едно място и изведнъж напрежението я напусна. Значи действията й се бяха увенчали с успех. Тя се отправи надолу с усмивка на уста, убедена, че наказанието ще я отмине.