Джоана Линдзи
Златокосият великан (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Замъкът Клайдън, Англия, 1192 година

 

Тряс! И отново — тряс! Мощният тътен на тарана заглушаваше гълчавата зад защитния насип, писъците на бойците във външния двор, улучени от стрелите, както и пулсиращата болка в главата на Рейна дьо Шампани. И ето, пак същото: Тряс!

Нападението ги изненада. Рейна се събуди внезапно от викове „На оръжие!“. В резултат на предателството се очакваше противникът всеки миг да превземе външния двор. Мнимият поклонник, когото подслониха предната нощ, се оказа измамник. В утринния сумрак той бе разтворил външната порта и вражеският отряд навлезе в територията на замъка. За щастие Рейна не бе спуснала подвижния мост към вътрешния двор с жилищното крило и все още можеше да направлява отбраната от насипа, разположен над къщичката на вратаря. Но това бе и единственото й предимство.

Нападащите бяха не повече от стотина, но в този момент Клайдън, макар и голям замък, разполагаше с двадесет и пет бойци — едва една десета от общия им брой; а и от тях не всички се намираха в замъка. Голямата част бяха поели на кръстоносен поход с баща й. Позицията се удържаше от двадесет въоръжени бойци, както и десет стрелци с лък и арбалет. От тях пък поне шестима бяха или загинали, или обградени пред външния насип. Нападателите не се и стараеха да се предпазват, тъй като срещу себе си нямаха сръчни стрелци с лък, който да застрашат фланговете им.

— Наливай още масло в огъня! — изкрещя Рейна на един от слугите, призовани също да участват в защитата на замъка. — Врялата вода ни е нужна сега, а не когато портата отстъпи на техния напор.

Наведе се над насипа и успя да види как едър скален къс се стовари на метър от тарана и като не нанесе никакви поражения, се претърколи безславно в сухия ров точно под стената. Рейна изгледа страховито Теодрик, доверения си слуга. След като й донесе ризница и й я облече, тя поиска да го изпрати долу, но високият, непохватен осемнадесетгодишен момък бе настоял да участва в битката.

— Идиот такъв! — изкрещя тя. — Работата ти е да унищожиш тарана, а не да вдигаш прах!

— Тези скални отломъци са доста тежки — отвърна Теодрик сърдито сякаш думите му можеха да извинят пропиляната възможност.

— Да, обаче си слабосилен и затова по-добре се занимавай само с неща, които умееш, Тео. Трябва ни повече вода, както и още едно огнище, за да завира по-бързо. Няма време!

Тя се обърна бързо, за да не стане свидетел как той, преглъщайки гордостта си, изпълнява заповедта й и за малко да блъсне на земята седемгодишния Ейлмър, застанал безшумно зад нея. Момченцето обви крака й с ръце, за да не падне. Рейна се изплаши, тъй като детето можеше да полети от зида; със сакатото си краче то не бе в състояние да пази равновесие.

— Ти пък какво правиш тук? — изкрещя Рейна, извън себе си от гняв и страх.

Детето вдигна лице към нея и кафявите му очи се изпълниха със сълзи. Очите на Рейна също заблестяха подозрително. За пръв път му се караше; винаги бе говорила мило с него и момчето често изплакваше болката си на рамото й. То си нямаше никого и тя му бе като майка — крепостните селяни не го искаха заради крака. Бе само роб, но Рейна го бе спасила от толкова много болести, че в негово лице тя сякаш се грижеше за собственото си дете.

— Искам да ти помогна, господарке — отвърна Ейлмър.

Рейна приклекна до него и избърса сълзите от осаждените му бузи. Усмихна му се с надеждата, че така ще успее да изличи моментната си грубост.

— Радвам се, че си тук, Ейлмър — излъга го тя и го поизтласка малко встрани, така че гърбът й, защитен с броня, да предпази момчето от стрелите, които прелитаха със свистене над крепостната стена. — Много бързах да дойда и взех, че забравих да дам нужните разпореждания на дамите в къщи. Ти ще ме отмениш. Иди при лейди Алиша и й кажи да нареже и приготви превръзки за ранените. Остани при нея и госпожа Хилари; помагай им, колкото можеш. И още нещо, Ейлмър… — добави тя, усмихвайки се против волята си, — опитай се да убедиш по-младите дами, че все още няма причина да изпадат в паника. Нали ги знаеш колко глупаво се държат понякога.

— Да, господарке. Нали са момичета…

А ти си само едно детенце, помисли си тя нежно. Момчето се отдалечи, накуцвайки. Поне гордостта му не бе накърнена. Ако можеше толкова безболезнено да отпрати и Теодрик, щеше да е чудесно. В този миг го видя, че се опитва да помогне на един от мъжете да обърнат големия казан с врялата вода през стената. Тъкмо отвори уста, за да го повика обратно, когато една стрела прелетя до сами бузата й. В същия миг Обер Малфед я дръпна на земята.

— Исусе Христе, за малко да ви…

— Пусни ме веднага, глупако! — изкрещя тя право в пребледнялото лице на Обер. — Да не мислиш, че съм дошла тук за собствено удоволствие? Нали знаеш, че от вчера сър Уилям не се чувства добре; може онзи „поклонник“ и да го е отровил. Така че няма кой друг да ръководи защитата на замъка, ясно ли е?

— Аз мога да се заема с тази задача.

— Не, не можеш — възрази му тя, но вече по-меко. Наистина нямаше да е зле да му възложи отбраната, но оръженосецът на сър Уилям бе едва петнадесетгодишен. Освен това преди седмица сър Уилям й изнесе лично кратък, но задълбочен урок за действията, необходими за защита на крепостта. За съжаление Обер не присъстваше. — Те са дошли за мен и сега съдбата ми е в моите собствени ръце. Все пак ти благодаря за предложението. Нали разбираш, заловят ли ме, виновна ще съм си аз, а не някой друг.

— Поне не стойте толкова близо до стената — примоли се той, докато й помагаше да се изправи на крака.

— Да, аз… Тео!

Викът й сепна двете момчета. Врялата вода от казана се разплиска и Теодрик едва успя да отскочи встрани. Той я погледна сърдито и Рейна не можа да сдържи гнева си.

— Върви по дяволите с тази твоя горделивост, Тео. Изчезвай долу! Веднага! Много си ми мил и не искам да те видя сварен или пък прободен от някоя стрела само защото си мислиш, че с тези кльощави ръце можеш да вършиш и мъжката работа. — Той не помръдна от мястото си и тя се видя принудена да изреве:

— Тръгвай незабавно, Тео! Не ме ли послушаш, ще заповядам да те приковат с вериги. Теб също, Обер. Тук са необходими мускули, а не сукалчета, които да ми се пречкат из краката. Докато нападателите не са опрели стълбите на крепостната стена и не са разбили портата, от вашите мечове полза няма. Така че оттеглете се и… да не съм чула гък.

Обер се изчерви целият, тъй като разбираше, че е права. Уменията му придобиваха стойност едва в момента, в който се изправеше очи в очи срещу врага. Теодрик пък се усмихна широко и закрачи към стълбата. След като чу думите й „много си ми мил“, той можеше да се оттегли с достойнство. Макар и да бе с година по-възрастен от Рейна, видът на кръвта не му понасяше и неминуемо щеше да припадне — нещо, което бе известно и на двамата.

Когато момчетата си тръгнаха, Рейна въздъхна и отново насочи вниманието си към защитниците, които изливаха водата от стената. Някъде отдолу до слуха й долетяха писъци, които обаче заглъхнаха бързо; последва ги тътенът на тарана. Мръсна сган! Дано дяволът ги прибере всичките! Явно бяха убили нейните животни и сега се криеха под мокрите кожи; защото суровите кожи са най-доброто прикритие срещу огъня и врялата вода. Нападателите бяха откачили вратата на ковачницата и я прехвърлиха като мост над рова. Рейна забеляза, че използват една от колите й за подпора на тарана и че той е направен от огромен ствол, отсечен от нейните гори.

— Господарке?

Тя се обърна и се озова очи в очи със своя трапезник Джилбърт Кемп. Той й предложи комат хляб, сирене и вино. Беше мокър от глава до пети — явно идваше от наводнения вътрешен двор. Очакваше се съвсем скоро неприятелят да атакува със запалени стрели.

— Благодаря ти, Джилбърт — рече тя мило и пое храната, макар че в момента стомахът и отказваше да приеме каквото и да било.

Джилбърт трепна уплашено при поредния удар на тарана.

— Знаете ли кои са тези люде?

— Това са хора на сър Фалкес — отвърна тя, без да се двоуми. Трапезникът не бе помислил за тази възможност, но думите на Рейна го обезпокоиха.

— Не носят ничии цветове — установи той. — Сред тях няма рицари, а и сякаш не са подготвени за обсада.

— Така е. Сметнали са, че ще проникнат лесно в замъка — с помощта на своя съгледвач. И за малко да успеят. Добре, че все пак забелязахме действията на поклонника и се даде знак за тревога. Че кой друг освен Фалкес ще се одързости да ме залови, Джилбърт? — Тя сниши глас. — Кой друг знае, че баща ми е мъртъв?

Джилбърт само поклати глава.

— Измина повече от година оттогава, господарке. Всеки може да го е научил, макар че самите ние узнахме едва преди четири месеца за смъртта на лорд Роджър. Мисля, че не един от придружителите на крал Ричард е писал на близките си. Нали така постъпваше и вашият баща? Както знаем, графът е уведомил кастелана си в Шефърд за гибелта на своя васал. Това, което не знаем обаче е кому и какво е разправял кастеланът в последните месеци; включително и по отношение на вас. Нима самият той не ви попита в писмото си от преди седмица кога възнамерявате да се омъжвате?

Казаното от трапезника отговаряше на истината, но Рейна не искаше да го признае дори пред себе си. Не й бе никак лесно да говори както за смъртта на баща си, така и за последствията от нея. Трагичното събитие я порази тъй дълбоко, скръбта й бе тъй силна, че пропусна почти цял месец преди да седне и да напише писмата, които щяха да подсигурят нейното бъдеще. Този един месец можеше да й струва извънредно скъпо, както показваше настоящето нападение над Клайдън. Изобщо не се съмняваше, че Фалкес дьо Рошфор се опитва да покори както замъка, така и нея.

— Може и да си прав — възрази тя, — но забравяш, че само преди две седмици ни посети самият Рошфор. Не поиска ли той ръката ми? И когато отхвърлих предложението му, взе че през нощта се промъкна в собствената ми стая, за да ме насили и така да постигне целта си по най-долния и низък начин. Ако Тео не бе чул писъците ми, то…

— Моля ви, господарке… не споменавайте за онази злополучна нощ. Наистина е възможно сър Фалкес да е организирал нападението, тъй като сигурно е петимен да си отмъсти, загдето го изхвърлихте от Клайдън. Но аз просто исках да ви подскажа, че той едва ли е единственият лорд, готов да рискува, за да ви покори.

— Но аз не съм богата наследница, Джилбърт — отвърна Рейна.

Той се смръщи и я изгледа продължително.

— Е, на някой граф имотите ви може да се сторят и недотам съблазнителни, но пък наоколо се въртят безброй дребни и по-едри барони, които най-охотно биха заграбили вашите земи. Дори само Клайдън да беше, пак щеше да си струва.

Не й казваше нищо ново, но темата не бе приятна и тя си замълча. Можеше да се омъжи два месеца по-рано, ако не се бе забавила с писането на писмата. Бе наясно, че положението й е несигурно, откакто нейният сюзерен, графът на Шефърд, пое на кръстоносен поход с половината от васалите й. Баща й и още трима от тях бяха вече покойници. А и нападението срещу Клайдън я изненада и тя нямаше време да уведоми. Саймън Фиц Осбърн, най-близкия от васалите си.

— Може да са пък нападателите и някои пройдохи и безбожници от горите — продължи Джилбърт.

Рейна едва успя да сдържи смеха си, за да не обиди Джилбърт и за момент дори забрави за страха си.

— Не, онези жалки плъхове в никакъв случай не биха посмели.

— Да, но сред нападателите няма ни един рицар, господарке; не виждам също и ризници — подхвърли той.

— Знаеш, че дьо Рошфор е доста стиснат и не е въоръжил хората си както подобава. Но нека спрем дотук, Джилбърт. Не ели все едно кой е нашият противник? Важното е ние да издържим.

Той изобщо не възнамеряваше да спори с нея и затова се оттегли. Рейна остана сама и страхът отново се настани в сърцето й. Ако се наложеше, можеше да издържи и многомесечна обсада. Но това едва ли щеше да стане, тъй като междувременно щеше да дойде Саймън, а и лорд Дьо Ласел сигурно вече е получил писмата й. Но онези негодници там долу изглежда бяха наясно, че в момента покрай нея са останали твърде малко мъже. В противен случай изобщо не биха се и опитвали да завземат замъка. Очевидно бяха твърдо решени да покорят господарката на Клайдън преди да пристигне подкрепление; защото, макар и повече на брой от хората на Рейна, те все пак не бяха чак толкова много.

Тя бе сторила каквото можа, но битката бе почти загубена. Вярно, че външният насип с широкия, дълбок ров представляваше най-мощното й защитно съоръжение и противникът щеше да загуби доста дни, докато построи мост над него, но все пак щеше да успее и затова по този въпрос вече не си струваше да се разсъждава. Вътрешният насип пък бе по-къс от външния. Той обграждаше едва една четвърт от имението. Жилищата се помещаваха в един от ъглите и можеха да се отбраняват, тъй като бяха подсигурени от четири здрави кули и от втора тежка порта. Тя пък водеше към външния двор и бе подложена на ожесточени атаки от страна на врага.

В началото Рейна спечели малко време, тъй като първо изслуша претенциите на нападателите, а след това ги отхвърли. После неприятелят трябваше да намери таран, да разбие ковачницата и да изколи животните й, така че тя успя все пак да подготви отбраната, припомняйки си уроците на сър Уилям. Провериха наличното годно оръжие, започнаха да нагряват вода и пясък, насъбраха прътове, необходими за отблъскването на стълбите и наводниха всичко, което можеше да се запали. Призовани бяха и слугите — макар и да не разбираха нищо от бойно изкуство, те можеха поне да хвърлят камъни, да изблъскват вражеските стълби, както и да опъват арбалетите. Но успееше ли таранът да свърши своето, вече нищо нямаше да им помогне. В такъв случай Райна щеше да се оттегли в жилищното крило — ако изобщо успееше, разбира се.