Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Бетина крачеше нервно в каютата, увита с одеяло. Корабът бе пуснал котва в малкото заливче. Гневът й се усилваше с всяка измината минута. Какво чакаше Тристан?

Изминалите две седмици бяха особено тежки за нея. Принудена бе да стои в каютата по цял ден — Тристан не й позволи да види дори майка си, въпреки настоятелните й молби. Той бе единственият човек, когото бе виждала през последните две седмици.

Вратата се отвори и тя рязко се обърна. На прага стоеше Тристан. Тъмнозелените й очи изпускаха гневни искри.

— Кога ще слезем на брега? — остро запита тя.

— Още сега, ако желаеш — спокойно отвърна той. — Можеш да облечеш това.

Тя грабна дрехите, които й подаде — широки панталони и риза с дълбоко деколте. Пристегна панталоните с малко въже.

— Нямам обувки — дръзко го изгледа Бетина.

— Съжалявам, малката ми, но онази нощ нямах време да търся обувките ти в тъмната стая. Предполагам, че ще трябва да те нося.

— Не е необходимо! — гневно отвърна тя. — Къде е майка ми?

— Вече е на острова. Хайде, да вървим.

След двадесетина минути малката лодка, управлявана от Тристан и още двама моряци, приближи брега. Бетина видя, че корабът на капитан Кейси не бе в залива.

Тристан й подаде ръка и й помогна да слезе. Когато наближиха гората, той я вдигна и я понесе на ръце, въпреки протестите й. Пусна я на земята чак когато стигнаха зелената морава пред къщата.

Жизел и Мадлен я чакаха на прага, ала когато Бетина понечи да се спусне към тях, Тристан я хвана за ръката и силно я стисна. Продължи да я държи и когато стигнаха до входната врата. Минаха покрай майка й и прислужницата, без да й позволи да спре и да поговори с тях.

— Пусни ме! — извика тя и се опита да се отскубне от желязната му хватка.

Но той не й обърна внимание и грубо я поведе към стълбите. Щом влязоха в спалнята му, младият мъж я бутна вътре, затвори вратата и я остави сама. Тя чу прищракването на ключа от другата страна и звука от отдалечаващите се стъпки. Заудря силно по вратата, но Тристан си бе отишъл.

Да върви по дяволите! Наистина бе решил да изпълни заканата си и да я държи като затворничка. Не можеше да понася повече присъствието му и подигравателната му похотлива усмивка.

Гневно закрачи из стаята. Мина час, сетне друг. Искаше да излезе навън! Чу звука от пъхването на ключа в ключалката и застина. Влезе Тристан с поднос с храна. Заключи вратата и остави подноса на малката масичка до леглото.

— Колко дълго смяташ да ме държиш затворена в тази стая? — попита тя, опитвайки се гласът й да звучи спокойно.

— Докато ми обещаеш, че няма да се опиташ да избягаш отново — равнодушно отвърна той.

— Върви по дяволите, Тристан! — извика Бетина и яростно тропна с крак. — Не мога повече да понасям това положение.

— Тогава ми дай дума, че няма да бягаш.

— Дано да изгориш в ада!

— Какъв характер! — засмя се младият мъж. — А твоята прислужница каза, че си нежна и мила девойка. Нима само към мен проявяваш буйния си темперамент?

— Преди да те срещна, никога не съм изпитвала такъв гняв към никого — презрително отвърна Бетина.

— Не си ли? Аз пък чух съвсем друго. — Тя го погледна с изненада и той леко се усмихна. — Да, твоята прислужница ми разказа за теб и баща ти. Сега аз ли го замествам, Бетина? Може би ти необходим някой на когото да изливаш гнева си?

— Достатъчно, Тристан! — гласът й потрепери. — Баща ми е мъртъв!

По лицето му премина сянка на загриженост.

— Съжалявам, Бетина…

— Не ми е нужно твоето съжаление! — гневно го прекъсна тя.

— Наистина трябва да се опиташ да сдържаш буйния си нрав — каза Тристан и въздъхна. — Няма да издържа дълго.

— Така ли? И какво ще направиш? Ще ме вържеш отново? Или ще ме набиеш? Ти се наслаждаваш, като ме караш да страдам, нали?

— Не. Единственото, което искам да ти дам, е удоволствие — меко рече той. — Ти сама си причиняваш страдания.

Бетина седна на един от тапицираните с кадифе кресла до прозореца, и се загледа в променящите се цветове на небето. Слънцето отдавна се бе скрило зад планината, но залязващите лъчи хвърляха кървави отблясъци по небето.

Вече бе изминала седмица, откакто се бе върнала на острова. През цялото време бе заключена в спалнята на Тристан. Беше скрил нейните, и собствените си дрехи. Заключваше стаята и през нощта, а ключа държеше под страничната колона на леглото от неговата страна. Каза й, че може да го вземе, ако повдигне леглото, но и двамата много добре знаеха, че тя няма сили да го стори.

Бетина престана да му говори и така продължи шест дни. Дори не се съпротивляваше, когато я обладаваше, което малко го изненада. Лежеше неподвижна до края, когато кулминацията експлодираше в нея и загубваше контрол върху тялото си. След това отново ставаше студена и недостъпна.

Ала през последните няколко дни Бетина започна да очаква с нетърпение посещенията му жадна да узнае какво става на острова. Ала Тристан й разказваше твърде малко и никога не говореше за майка й.

Тази нощ Бетина бе решила да действа.

Той скоро щеше да дойде и не й оставаше много време. Премести тежкия испански скрин до вратата и го затисна с двете кресла и малката масичка до леглото. Хвърли отчаян поглед към леглото. Как й се искаше да има сили да го премести!

След това легна и зачака. Не след дълго чу как ключът се превъртя и с всички сили затисна барикадата от мебели. Тристан се опита да отвори вратата, но не успя.

— Бетина, веднага отвори!

— Проклета да съм, ако го направя!

— Той отново блъсна вратата и този път тя леко се отвори. Бетина се притисна още по-силно, но краката й се плъзнаха в килима. Тристан се отдалечи, но след малко се върна заедно с Жюл.

— Колко пъти ще ти повтарям, Тристан? Това момиче трябва най-сетне да бъде поставено на мястото му — изръмжа Жюл.

— Тристан, аз… аз не съм облечена! — уплашено извика Бетина, грабна одеялото и бързо го уви около тялото си.

— Легни в леглото и се завий — извика Тристан, а приятелят му избухна в смях.

Двамата мъже натиснаха вратата и тя най-сетне се отвори.

Тристан влезе, а Жюл си тръгна. Бетина се отдръпна в другия край на стаята и мълчаливо наблюдаваше, докато той връщаше мебелите по местата им.

— Е, няма ли да кажеш нещо? — предизвикателно попита тя. — Хайде, викай, покажи ми колко си ядосан.

— Не съм ядосан. Това бе добър опит, Бетина. Най-после смелостта ти се възвърна. Вече започнах да си мисля, че си се предала и си се примирила със съдбата си.

— Тристан, искам да изляза от тази стая! Повече не мога да стоя тук!

— Много добре знаеш какво да направиш, за да го постигнеш.

— Добре! Обещавам, че няма да се опитвам да избягам, ако ми кажеш кога ще ме пуснеш да си отида.

— Не си ти тази, която ще диктува условията, малката ми — спокойно отвърна той и се отпусна в едно от креслата.

— Но защо не ми кажеш кога смяташ да ме заведеш обратно в Сен Мартен?

— Толкова ли си нетърпелива отново да видиш Пиер? — студено я изгледа младият мъж.

— Не. Ако искаш, можеш да ме заведеш на друг остров. Не е нужно да е Сен Мартен.

— Но след това ти отново ще отидеш в Сен Мартен, нали?

— Ти ми каза, че в твоя живот няма място за жена. Тогава защо искаш да ме държиш тук?

— Няма да те държа вечно, Бетина. Просто още не съм решил колко време ще останеш с мен.

— Не те питам за точна дата, Тристан. Искам да знам приблизително — месец, два, три?

— Да кажем, година, а може и да е по-малко.

— Една година! — избухна тя. — Не… това е твърде дълго! Нали не мислиш да останеш толкова дълго на сушата?

— Не, вероятно не. От време на време ще те оставям сама, но след като ми дадеш дума, че няма да се опитваш да избягаш.

Бетина му обърна гръб и стисна зъби. Една година бе толкова много време! Как щеше да издържи? Но той каза, че понякога ще заминава. Може би ще отсъства през по-голямата част от времето, а след като разбра що за човек е Пиер, тя нямаше намерение да се връща при него. Всъщност не бързаше за никъде. Единственото, което искаше в момента, бе да излезе от тази стая.

— Ще се смята ли времето, което прекарах на острова за част от тази година?

— Ако настояваш.

— Добре, Тристан — унило кимна младото момиче.

— Твоята дума?

— Давам ти дума, че няма да избягам, ако след една година или по-малко ме пуснеш да си отида.

— Ела тук, Бетина — тържествуващо се засмя Тристан.

— Да бъда покорна не е част от сделката, Тристан — язвително отвърна тя и вирна брадичка.