Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди се внезапно. Беше сънувала Тристан и първата й мисъл бе какъв ужасен кошмар бе преживяла. Сетне се огледа наоколо, видя къде се намира и разбра, че не е било само кошмар.

Въздъхна безнадеждно, отметна завивките и седна на края на тясната койка. Видя лилавата си рокля, метната върху масата, и осъзна, че е спала без дрехи. През своите деветнадесет години не си спомняше да си бе лягала без нощница.

Огледа малката стая, надявайки се да открие някаква дреха, която да облече, и видя в ъгъла красив скрин с изящна дърворезба. Приближи и повдигна капака. Инстинктивно усещаше, че вътре сигурно са дрехите на капитана. Първото й желание бе да извади съдържанието и да накъса дрехите на малки парчета, но потисна желанието си. Можеше да си представи какви ще бъдат последствията. Внимателно прерови всичко с надеждата да открие някакъв халат, но не намери нищо подобно и накрая извади една светлосиня копринена риза.

Пъхна я през глава и откри, че дълбоката отворена яка разкрива част от гърдите й. Ризата едва закриваше коленете й, но не й се искаше да обува някой от панталоните на Тристан. Нуждаеше се от игла, за да закърпи роклята си, преди той да се върне.

Започна да тършува из каютата, но я сепна почукване по вратата. Огледа се отчаяно за нещо, с което да прикрие голите си крака, защото си помисли, че може да е някой от екипажа, но облекчено въздъхна, като видя, че на прага се появи Мадлен. Носеше малка табла с храна и я остави на масата.

— Добре ли си, Бетина? — попита тя. — Толкова се безпокоя за теб, страх ме е капитанът да не ти причини болка.

— Не ме е бил, както можеш да видиш — отвърна младото момиче и почувства как в гърдите й се надига гняв. — Тристан си отмъщава по много по-фин начин.

— Не разбирам.

— Естествено, че разбираш! — гневно възкликна Бетина, но се засрами, като видя уплашения израз на лицето на прислужницата си. — Съжалявам. Разбираш ли, капитанът заплаши, че ще ме бие с камшик, ако откажа да се подчинявам на желанията му. Не ми остави друг избор, освен да му се покоря, сякаш доброволно му се отдавам. Не мога да преживея този срам! Искам да се боря с него, но ужасно се страхувам от камшика; повече от всичко на света.

— О, сега се чувствам по-спокойна, скъпа моя.

— Как можа да го кажеш, Мади? — изумено попита Бетина. — Как можеш да си спокойна, когато аз трябва да се покорявам на това… на това чудовище!

— Не искам да бъдеш наранена. — В гласа на Мадлен прозвуча болка. — Бих направила всичко, за да предотвратя това, което стана, детето ми, но съм безсилна да сторя каквото и да било. Ти също не можеш да направиш нищо.

— Щях да направя нещо, ако не ме беше заплашил с камшика.

— Да, затова ти казах, че съм по-спокойна. Познавам добре характера ти. Спомням си как като малка се сби с момчето на коняря. То те дразнеше и ти не се успокои, докато не го събори на земята. Познавам те добре, скъпа моя, но нито една от нас не познава капитан Тристан. Обаче не се съмнявам, че той ще ти причини болка, ако се опиташ да се биеш с него.

— Не ме интересува! — ядно възкликна девойката.

— Бих искала да откриеш физическата любов между мъжа и жената при други обстоятелства — въздъхна Мадлен. — Злото е сторено, Бетина. След време раната в душата ти ще зарасне и ти ще я забравиш. Ала белезите по тялото ще останат завинаги и ще ти напомнят за това неприятно изживяване.

— Неприятно! Изразяваш се твърде меко. По-скоро прилича на ужасен кошмар и едва ли може да се нарече само „неприятно изживяване“.

— Но това скоро ще свърши, ти ще се омъжиш за графа и…

— Дали ще се омъжа? — скептично попита Бетина.

— Разбира се, че ще се омъжиш.

— А какво ще стане, ако граф Де Ламбер не пожелае да се ожени за мен, след като съм обезчестена? А още по-лошо, ако откаже да плати откуп за мен? Тогава какво ще стане с нас?

— Не бива да мислиш такива неща, Бетина. Графът е французин. Това е въпрос на чест. Той ще плати откупа и ще се ожени за теб. А сега ела да хапнеш, докато храната не е изстинала.

Бетина си каза, че може би Мадлен е права. По-късно щеше да мисли за това. Сега най-главната й грижа бе капитан Тристан и това, как да избегне леглото му.

Мадлен бе донесла гъст бульон и двете жени мълчаливо започнаха да се хранят. Бетина свърши първа, облегна се назад и се вгледа в лицето на прислужницата си. Старата й бавачка изглеждаше уморена.

— Трябва да ми простиш, Мади. Мислех само за себе си и дори не се сетих да те попитам как се чувстваш ти. Погрижиха ли се за теб? Имаш ли къде да спиш?

Мадлен вдигна глава и се усмихна.

— Не се тревожи за мен, детето ми. Няма защо да се страхувам от пиратите, защото те са много доволни от готвенето ми.

— Ти готвиш? Нима ти си приготвила този бульон?

— Да. — Мадлен се изкиска. — Те ме произведоха в главен готвач. Нямам нищо против, защото така има с какво да се занимавам. Работата не е тежка и ми доставя удоволствие. А освен това се справям много по-добре от предишния им готвач.

— Сигурна съм, че е така, Мади.

— А първият помощник-капитан ми предостави каютата си, така че имам къде да спя.

Бетина потръпна при споменаването на онзи огромен мъж, който искаше да я бичува до смърт.

— Не бива да съдиш Жюл прекалено строго за това, което се случи вчера. Снощи вечерях с него и той ми се стори добър човек.

— Но той искаше да ме убие. И щеше да го направи… — Бетина млъкна. Не искаше да признае, че Тристан я бе спасил от ужасна съдба.

— Да, може би щеше да те убие — каза Мадлен. — А ако го бе направил, аз щях да се опитам да го убия. Но Жюл мислеше, че си убила приятеля му. Миналата вечер ми каза, че Тристан му бил като син, или по-скоро като брат, защото е загубил родителите си като дете и Жюл го е отгледал. Оттогава винаги са заедно и са много близки. Нямаше ли да постъпиш по същия на чин, ако например Жюл бе наранил някого, когото обичаш?

— Предполагам, че да — неохотно призна Бетина. Разбираше, че Мадлен е права, но Жюл все още я плашеше.

— Съдбата ни изостави на милостта на тези мъже — продължи старата й прислужница. — Не бива да го забравяме — ние сме в техните ръце. Все още ме е страх, че можеш да нараниш по някакъв начин Тристан и тогава Жюл…

— Не, няма да се опитвам да го убивам. Поне, докато не сме в безопасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз не съм се отказала от мисълта да си отмъстя. Тристан ме обезчести, излъга ме, заплаши ме!

— Но, Бетина, той е пират. Нашият кораб бе превзет от пиратите. Капитанът те желаеше и според него има право да те притежава. Ти си част от плячката. Можеха да ни убият и вероятно ще го сторят, ако не получат откуп за нас — завърши Мадлен.

— Предполагам, че си права.

— Затова не бива да предизвикваш капитана, защото животът ти е в неговите ръце.

— Но аз го мразя! — разгорещено заяви Бетина.

— Бетина, какво става с теб? Обикновено се примиряваш с неизбежното. Защо не се опиташ да извлечеш максимална полза за себе си? Няма да продължи много дълго.

— И един ден във властта на този мъж е твърде дълъг за мен. Той е арогантен и нагъл! Той е звяр и се наслаждава на моето унижение!

— Бетина, моля те! Още си млада и животът е пред теб, а всичко това скоро ще свърши. Не подлагай живота си на излишен риск!

— Не се тревожи за мен, Мади.

— Как да не се тревожа за теб, след като говориш по този начин! Тристан помилва оживелите моряци от „Песента на вятъра“, което е проява на човещина от негова страна, но ако го разгневиш, наистина може да те убие! Ти не знаеш…

— Какво искаш да кажеш, че е пощадил екипажа? Той ги е избил всички, всички до един!

— Трябва да си видяла, че не е така.

— Аз видях… нищо не видях — неохотно призна тя. — Когато минавах по палубата, не гледах, предположих, че всички са мъртви.

— Не, не са. Видях, че повечето бяха живи. Някои бяха в безсъзнание, а други — ранени, но имаше само неколцина убити.

— Защо им е помилвал живота?

— Не знам, скъпа. И аз си помислих, че е доста странно. Пиратите са безжалостни бандити, които убиват за удоволствие.

— Но те наистина са разбойници! Не нападнаха ли нашия кораб? Може би вчера Тристан е бил в добро настроение, но аз искам да го видя мъртъв заради това, което ми стори.

— Ах, Бетина — въздъхна Мадлен. — Защо не си като нежната си майка? Не можеш ли да приемеш истината, че този свят се управлява от мъжете, а жените са длъжни да им се подчиняват? Не забравяй това, дете, и се откажи от мислите за отмъщение.

— Няма да го убия, докато сме в негова власт, но след това ще намеря начин.

Мадлен реши, че няма смисъл повече да я убеждава.

— Сега трябва да отида да приготвя обяда — каза тя. После бръкна в джоба си и извади игла и конец. — Донесох ти това, за да можеш да зашиеш роклята си. Щях аз да го направя, но мисля, че имаш нужда да вършиш нещо.

— Да. Благодаря ти, Мади. Винаги мислиш за всичко.

— Не за всичко, иначе щях да измисля начин как да те предпазя от онзи мъж.

— Аз сама ще се погрижа за това — увери я Бетина. Мадлен поклати глава и се приготви да излезе.

— По-късно, ако мога, ще дойда пак. Може да съм заета, защото капитанът каза, че ще пристигнат свежи провизии.

— Какви свежи провизии? — възкликна Бетина.

— Тази сутрин Жюл слезе от кораба и отиде на брега, за да пазарува.

— Той е слязъл на брега! Значи сме близо до сушата?

— Мислех, че знаеш. През нощта корабът пусна котва. Намираме се в пристанището Тортола.

Чак сега Бетина забеляза, че корабът не се движи. След един месец, прекаран в морето, би трябвало по-рано да го усети, но бе прекалено заета с мрачните мисли за съдбата си.

— Значи ние можем да избягаме! — Гласът й потрепери от вълнение.

— Това е невъзможно, Бетина. Ще имаме нужда от лодка, защото корабът се намира доста далеч от брега, а моряците взеха всички лодки.

— Можем да плуваме!

— Но аз не умея да плувам — неохотно призна Мадлен.

— О, Мади. — Искаше й се да се разплаче, но се сети нещо и сърцето й отново се изпълни с надежда. — Аз ще доплувам сама до брега и ще доведа властите. Пиратите ще бъдат затворени и обесени, а ние ще бъдем свободни!

— Не е лошо, детето ми, но не ми се вярва да успееш. Капитанът е на кораба, а той никога няма да ти позволи да избягаш.

Последните думи попариха надеждите на Бетина и лицето й помръкна.