Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (8)

ОСМА ГЛАВА

Това, което Тристан видя, когато излезе от каютата си, накара кръвта му да замръзне. Главата му бе замаяна от удара и мислите му бяха объркани, но викът му отекна силно над главите на моряците.

— Спрете!

Ръката на Жюл замръзна във въздуха и той се извърна. Видя Тристан да приближава, залитайки и с ръка на челото.

— Света дево! Да не си полудял, Жюл?

Видът на голия гръб на Бетина го изпълни с ярост.

— Слава Богу! Тристан, никога не съм бил по-щастлив да те видя! Дейви, този глупак на глупаците, ни каза, че си мъртъв, че момичето те е убило!

Тристан измъчено се ухили, макар главата му болезнено да пулсираше.

— А не се ли сети да провериш сам, стари приятелю? Ако го беше сторил, щеше да разбереш, че съм само в безсъзнание. Благодаря на Бога, че се свестих навреме! Щеше здравата да си изпатиш, ако беше повредил този прекрасен гръб, тъй като аз още не съм свършил с тази малка фурия! — обърна се към Дейви и добави: — Веднага я развържи! И следващия път, преди да обявиш някого за мъртъв, първо се увери в това! Ако дамата беше пострадала, щеше да получиш същото наказание.

— Слушам, капитане! — уплашено отвърна Дейви.

Когато отвързаха Бетина, Тристан повдигна отпуснатото й тяло и се вгледа в спокойното й лице. „Като дойде на себе си, едва ли ще излъчва такова спокойствие“, каза си той.

— Тристан, не бива да я държиш повече в каютата си. Все пак тя се оказа по-силна от теб. Предупредих те, че жените не се борят като мъжете. Следващият път може да те убие — загрижено добави Жюл.

— Да, тя се закле да го направи. Подцених това момиче. Смятах, че е слаба и беззащитна като дамите, които съм познавал, но повече няма да допусна същата грешка.

— Не е ли по-добре да я вържеш през нощта, за да не се опита да ти пререже гърлото, докато спиш? — попита Жюл.

— Не мисля, че отново ще се опита да ме убие, поне не и докато е на моя кораб. Имала е възможност да го стори, докато съм бил в безсъзнание, но за щастие не я е използвала.

— Защото е смятала, че си мъртъв!

— Откъде знаеш?

— Когато й казах, че ще я убия, защото е причинила смъртта ти, само ме помоли да го сторя по-бързо — да я застрелям, вместо да я бия с камшик.

— Е, значи е мислила, че е успяла да ми отмъсти. Значи е разбрала, че трябва да понесе последствията за постъпките си. Благодарение на теб, стари приятелю, знам, че тя до смърт се страхува от боя с камшик. Не припадна ли още преди да я удариш?

— Да.

— Чудесно, сега ще знам как да я накарам да бъде покорна.

— Веднъж вече я подцени, Тристан. Не го прави отново. Обичам те като син, като брат. Внимавай с тази жена.

— Тя ме заинтригува, Жюл. Ще ми достави огромно удоволствие да опитомя тази малка лейди.

— Лейди! Тази негодница не е лейди!

— Да, тя е лейди, и то грижливо отгледана. Но ми се иска да узная откъде се е взел в нея този темперамент. А сега намери нещо за главата ми, защото се чувствам така, сякаш стотици чукове блъскат в нея. И кажи на екипажа да се заеме със задълженията си.

С Бетина на ръце, Тристан се упъти към каютата си. Внимателно я постави на леглото и остана загледан в лицето й.

Дали, когато се събуди, ще бъде изплашена, или ще побеснее, като разбере, че е жив? Не му се искаше тази красавица да свежда покорно глава пред когото и да било, дори и пред него. Изпитваше желание да я пречупи, но дълбоко в сърцето си знаеше, че може да я накара да му се подчинява, но не й да прекърши волята й.

Влезе Жюл и мрачно поклати глава, когато видя разпръснатите по пода инструменти. Вдигна двете чаши и ги напълни с вино, но му се искаше да има нещо по-силно.

На прага се появи Мадлен и разтревожено погледна към неподвижното тяло на девойката, сетне обърна очи към капитана. Жюл се прокашля и я покани да влезе.

— Тя каза, че знае как да лекува рани. Помислих си, че ще предпочетеш тя да се погрижи за раната ти, отколкото аз с моите груби ръце — каза Жюл.

— Много добре, само дано и тази жена да не иска да пререже гърлото ми — отвърна Тристан.

— Бих искала да го направя, мосю, но няма да го сторя — отвърна Мадлен.

Тристан се ухили.

— Поне си честна, жено. Как се казваш?

— Мадлен Доде.

— Е, Мадлен, видя ли какво щеше да се случи с твоята господарка? — тихо попита Тристан.

— Да, мосю. Излязох на палубата тъкмо преди тя да припадне.

— Цяло щастие е, че не си извикала — продължи той, забелязвайки подутите устни на Мадлен, която сигурно ги бе прехапала, за да не крещи, — защото иначе Жюл нямаше да чуе заповедта ми да спре и Бетина щеше да получи поне два удара с камшик, преди да успея да го спра.

— Благодаря на Бога, че се появихте навреме, мосю — отвърна Мадлен, наведе се над него и се зае да почиства раната му.

— Тогава знаеш защо моят приятел искаше да бичува Бетина до смърт?

— Да, защото моряците са помислили, че ви е убила, мосю. Опитах се да убедя Бетина да не ви причинява зло, но тя не ме послуша. Тя винаги е била смела и решителна, но никога не съм я виждала такава, каквато бе днес.

Тристан се засмя и хвърли поглед към безчувственото момиче в леглото. Сетне се извърна към прислужницата и замислено смръщи вежди.

— Разкажи ми за нея. Откъде е наследила този буен характер? Повече прилича на уличница от някой бордей, отколкото на млада и възпитана лейди.

— Тя е истинска лейди, мосю! — възкликна Мадлен, изпълнена с негодувание. — Но като дете беше лишена от нещо, за което най-много копнееше — любовта на баща си. Това я направи твърдоглава и непокорна и баща й я изпрати в манастир. По-голямата част от живота си е прекарала там.

— Да не би да са я готвили за монахиня?

— О, не, тя учеше в манастирското училище и монахините я възпитаваха.

— И какво е научила в този манастир? Как да се моли? — насмешливо попита Тристан.

— Разбира се, че се научи да се моли, но освен това я научиха да чете и да пише, да лекува болни и ранени, да бъде нежна и любеща, да се контролира… — тя спря, защото осъзна колко абсурдно прозвучаха последните й думи.

Тристан се засмя.

— Искаше да кажеш, че се е научила да контролира избухливия си характер? Май Бетина не е била много добра ученичка?

— Тя беше отлична ученичка — опита се да я защити Мадлен. — Просто когато нещо много я развълнува, тя забравя за добрите си маниери и избухва, но не съм я виждала да го прави от дете.

— Бих желал да видиш колко нежна и мила беше преди малко — промърмори младият мъж.

— Вие сам знаете защо, капитане. Вие… вие…

— Аз я обезчестих? Да, така е.

— Не биваше да я докосвате! — гневно извика Мадлен. — Нямахте право на това! Но след като сте решили да я имате, щеше да бъде по-добре да не я бяхте мамили. Тя се бе примирила със съдбата си, докато не научи, че сте я излъгали.

— Просто исках да й спестя излишната болка. Но я ми кажи, жено, тя наистина ли иска да се омъжи за този граф? Обича ли го? — внезапно попита Тристан.

— Бракът бе уреден от баща й. Бетина нямаше право на избор, но тя знаеше, че ще бъде така и прие решението на баща си. Колкото до това дали го обича, как може да обича някого, когото не е виждала?

— Значи дори не знае как изглежда годеникът й? Ами ако се окаже, че ще я отведа при някой стар козел, за когото няма да пожелае да се омъжи?

— Не, капитане — усмихна се Мадлен. — Граф Де Ламбер е млад и красив. Аз съм го виждала.

По някаква причина отговорът й го засегна.

— Добре, достатъчно по този въпрос — остро рече той. — Имам нужда от тишина, за да ми мине тази ужасна болка в главата. Жюл, погрижи се за кораба. Ако имаш нужда от мен, извикай ме. Аз ще си… почина.

— Да си починеш! Ако искаш да си починеш, моли се онази женска да не се събуди!

Жюл се ухили и съпроводи Мадлен до кухнята.

Тристан напълни чашата си с вино, облегна се назад и замислено се вгледа в лицето на Бетина. Пътуването до Сен Мартен нямаше да продължи дълго, не повече от седмица, ако имаше попътен вятър. А това означаваше, че ще има много малко време, за да се наслади на прелестите на тази красавица.