Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (7)

СЕДМА ГЛАВА

— Тристан, какво ще правиш с момичето? — попита Жюл, когато се присъедини към приятеля си на палубата.

— Ще я отведа до Сен Мартен. Този граф Де Ламбер сигурно ще плати добър откуп за нея — отвърна Тристан.

— Съгласен съм, въпреки че може и да не плати. Не мислиш ли, че няма да е доволен, че годеницата му не е девствена?

— Той няма да знае, преди да плати откупа, а след това вече няма да има значение за нас. Освен това съм сигурен, че той все още я иска.

— Ти си истински дявол, Тристан — засмя се Жюл. — Значи тази русокоса красавица е добра и в леглото?

— Чудесна е! Обаче ми се струва, че за една жена е опасно да е толкова красива. Тя може да има света в краката си, ако пожелае, но съм сигурен, че не осъзнава силата си. Способна е да разбие много мъжки сърца.

— Но не и твоето, нали?

— Не. Ще я задържа известно време, защото може да ме развлича, докато открия Бастида и сложа край на мизерния му живот — разгорещено заяви Тристан.

— Знам какво те измъчва, Тристан, но не мисли за това. Имаме достатъчно време и все някой ден ще намерим Бастида.

— Прав си, стари приятелю. В момента има много по-приятни неща, за които да се мисли.

Жюл дяволито се усмихна.

— Мислех си, че предпочиташ жени, които доброволно ти се отдават.

— Наистина не обичам да насилвам жени и да предизвиквам яростта им, но понякога желанията надделяват над разума.

— Всички мъже ти завиждат за нея. Не мисля, че някога са виждали такава красавица.

— Аз също не съм. Тя е лейди, но с характер.

— Е, когато я видят, мъжете едва ли се замислят за характера й. Смятам, че не е зле да спрем в най-близкото пристанище. Нека момчетата се позабавляват няколко дни в бордеите. Това ще им помогне да забравят сладкото парче в каютата ти и ще утоли страстите им, докато се върнем у дома.

— Съгласен съм — кимна Тристан. — Ще се насочим към Вирджинските острови и ще спрем в Тортола. Мъжете… — Той замълча, защото видя прислужницата на Бетина да разговаря с един от моряците. — Защо тази жена не е заключена в каютата ти?

— Пуснах я, за да приготви вечерята. Не сме имали свястна храна, откакто стария Ангъс умря.

— Ти вярваш на тази жена, че няма да ни отрови? — ухили се Тристан.

— Не се тревожи. Ще се погрижа да опита храната, преди да ни я сервира.

Тристан видя, че жената се отправя към каютата му, и се намръщи.

— Какво става? Моята каюта не е кухнята. Иди и попитай Жако за какво е говорил със старицата.

Жюл се подчини и след няколко минути се върна.

— Помолила го е да я заведе при затворниците. Какво означава…

— По дяволите! — остро го прекъсна Тристан. — И сигурно Жако й е казал, че на борда няма затворници? Разбира се.

— Света дево! Трябваше да ме попиташ, преди да я пуснеш. Сега сигурно адът ще се изсипе върху главата ми, щом вляза в каютата! — извика Тристан.

— За какво говориш?

— Казах на момичето, че сме взели пленници и че ако иска да пощадя живота им, тя трябва доброволно да ми се отдаде. Тя се съгласи. А сега знае, че съм я излъгал. Вероятно в момента обмисля как да откъсне главата ми!

Жюл избухна в смях.

— Едва ли! Навярно момичето е твърде изплашено, за да мисли каквото и да било.

— Много се съмнявам.

— Защо си й казал, че сме взели пленници, когато никога досега не сме го правили? Защо просто не я заплаши, че ще убиеш прислужницата й? Това щеше да е достатъчно.

— Не искам да ме смята за чудовище, способно да убие една възрастна жена — раздразнено отвърна Тристан.

— А защо те интересува какво ще мисли за теб?

— Няма значение! — сопна се приятелят му. В този миг прислужницата излезе от каютата. — Иди и поговори с нея. Трябва да знам какво ме очаква.

Жюл отиде и след малко се върна. На устните му играеше лека усмивка.

— Старата жена ми каза, че момичето се е заклело да си отмъсти и може да извърши нещо глупаво. Искаш ли да вляза пръв… да сме сигурни, че не те очаква с нож в ръка?

— Наистина съм голям глупак! Забравих да взема кинжала си от каютата.

— За Бога, Тристан! Нали не мислиш, че тя…

— Да, мисля го — прекъсна го младият мъж. — Казах ти, че момичето е с характер. Но кинжалът е в една кутия на лавицата за книги и тя може би не го е намерила, а освен това мога да се справя с нея.

— Тристан?

— Да не мислиш, че едно момиче е заплаха за мен? — засмя се приятелят му. — Хайде, Жюл, след като мога да се справя с шестима испанци в обикновена схватка, как ще ме надвие едно малко френско цветенце?

— Жените не са като мъжете… Бъди внимателен — предупреди го Жюл.

— Познаваш ме отдавна, приятелю. Нима някога съм бил невнимателен?

Жюл само въздъхна, докато Тристан се отдалечаваше. Младият му приятел не знаеше нищо за жените. Беше прекарал целия си живот, разяждан от жестока омраза и в сърцето му не бе имало място за друго чувство. Откъде можеше да знае, че понякога женската ярост може да се сравни със силата на неколцина здрави испанци.

Подготвен за атака, Тристан бързо отвори вратата. Бетина стоеше в другия край на стаята и изглеждаше спокойна. Ала той предположи, че е намерила кинжала, защото ръцете й бяха скрити в полите на роклята. Не забеляза, че дългата й коса бе сплетена на плитка, за да не пречи на нападението и че очите й бяха станали тъмнозелени. Младият мъж се надяваше, че тя не знае как да държи кинжала, а още по-малко да си служи с него.

Прекоси бавно стаята, като не откъсваше поглед от ръцете й. Тя не подозираше, че той знае за намеренията й и че има преимущество. Когато приближи до масата, Тристан се извърна с гръб към нея, за да й даде възможност да го нападне. Тя мигновено го стори, но той бързо се извърна и стисна китката на ръката й, вдигнала високо дългото острие.

Тристан смаяно я наблюдаваше как извива китката си, за да се освободи, но накрая оръжието падна. Всъщност той не вярваше, че тя наистина иска да го убие. Да го заплашва, да му се съпротивлява, да, но да го убие…

Света Богородице! Нима не я беше грижа за собствения й живот? Нима смяташе, че може да го убие и да се измъкне безнаказано? Навярно не я интересуваше какво ще стане с нея. Ако наистина беше така, то тази жена бе по-опасна, отколкото си мислеше. Трябваше да бъде предпазлив с тази малка русокоса красавица.

— Какво се надяваше да постигнеш? — тихо попита той.

— Исках да те видя мъртъв, от собствената ми ръка! — извика тя, а очите й мятаха зелени мълнии.

— Нима не те е грижа за живота ти?

— Единственото нещо, за което ме е грижа, е да те видя мъртъв! — изсъска тя, опитвайки се да измъкне ръката си от желязната му хватка. — Ще намеря начин, Тристан. И ще те убия! Ти ме измами! Ти, ти… безчувствен пират! — Тя вдигна свободната си ръка, за да го удари, но той бързо я хвана. — Ще си платиш загдето ме излъга!

— Признавам, че те излъгах. Но това беше само защото исках да ти спестя ненужната болка и страдание. Нима предпочиташ да те бях обладал със сила? Щеше да бъде много по-лесно, уверявам те. Навярно си силно момиче, но не можеш да се сравняваш с мен. Сега си ядосана, защото не ти позволих да се бориш за честта си, нали?

— Щях да се боря с теб. Ти…

— Да, сигурен съм, че щеше. Защо си недоволна? Аз ти спестих ненужната болка, защото един Бог знае какво можех да ти сторя, ако съпротивата ти беше разпалила още по-силно страстите ми. Можех дори да те убия.

— Но и вие нямаше да останете невредим, мосю — злобно отвърна Бетина.

— Наистина ли? — възкликна той през смях. Досега никога не бе виждал разгневена жена и това започна да го забавлява. — И как щеше да го постигнеш, след като сега дори не можеш да си освободиш ръцете?

Тя го настъпи с всичката сила, развеселеното му лице се сгърчи от болка и той веднага я пусна. Бетина избяга от другата страна на масата, докато той разтриваше крака си.

— Ха! Май няма да имате нужда от цялата си сила, капитане? Струва ми се, че ме подценихте! Ако се приближите до мен, ще ви причиня още по-голяма болка и то с най-голямо удоволствие!

Бетина се чувстваше в безопасност с дългата маса помежду им, защото Тристан не беше нищо друго освен едно голямо и тромаво говедо. Тя беше слаба и гъвкава и лесно можеше да се изплъзне от едрите му лапи.

— Ти си един малък дявол! — изръмжа той. — Не само ще се приближа до теб, моя измамна лисичке, но ще те обладая още веднъж, и то сега! И ако искаш, този път можеш да се бориш с мен, но не се изненадвай, ако и аз ти отвърна със същото!

Младото момиче очакваше, че той ще заобиколи масата, но когато я прескочи с лекота, тя изпадна в паника и грабна първото, което й попадна под ръка — един от тежките инструменти, които лежаха върху масата. Тристан се наведе, защото разбра намерението й, и инструментът профуча на сантиметри от главата му. Тя веднага грабна следващия, ала той го хвана във въздуха.

Когато на масата не остана нищо за хвърляне, Бетина грабна двете тежки чаши, от които бяха пили вино и те полетяха към неприятеля й. За щастие едната го улучи по главата, Тристан се олюля и падна на пода.

Бетина смаяно се втренчи в неподвижното му тяло, но когато забеляза струйката кръв, която потече по челото му, в нея се надигна паника. Внимателно заобиколи дългото му мускулесто тяло и се спусна към вратата. Отвори я с размах и побягна навън.

Трябваше да избяга от каютата, от проснатото мъртво тяло. Може би ще успее да се скрие, да намери някакво оръжие и да принуди моряците да я свалят на брега. Ала преди да се отдалечи на няколко метра, един от моряците я сграбчи и силно я притисна към противно миришещото си тяло.

— Какво е това? — засмя се той. — Женската на капитана май е излязла на разходка, а?

— Да, и жестоко ще си изпатиш, ако не ме пуснеш! — гневно извика Бетина. Може би щеше да успее да използва властта на капитана, за да постигне целта си, поне докато моряците не открият, че Тристан е мъртъв.

— О, така ли? — попита мъжът, но я пусна. — Знае ли капитанът, че си излязла на палубата?

— Да. Той… спи — твърде късно разбра грешката си.

— Спи ли? Капитанът никога не спи през деня. Какви още лъжи ще ми кажеш, момиче? — сърдито я изгледа той и извика: — Мистър Банд’лер, това момиче казва, че капитанът спял.

— Иди и провери дали е истина, Дейви.

Бетина се огледа и видя едрата фигура на първия помощник-капитан, която се надвеси от горната палуба, а морякът, който допреди малко я държеше, се втурна към капитанската каюта.

— Капитанът каза, че не желае да го безпокоят! — избъбри тя, но гласът й потрепери от страх.

— Прави каквото ти казвам, Дейви! — излая Жюл Банделер.

Какво щеше да прави сега? Морякът вече бе стигнал до каютата на капитана. Огледа се като обезумяла, но в същия миг се оказа заобиколена от членовете на екипажа, които я зяпаха с похотливи погледи.

Мъжът, когото нарекоха Дейви, се върна с пребледняло лице и изумен поглед.

— Тя го е убила! Убила е капитан Тристан!

— Света майко! — Жюл удари силно с юмрук по парапета.

Бетина се мушна между мъжете, които стояха около нея, и те не й попречиха, защото бяха твърде шокирани от новината, че едно момиче е убило капитана им! Ала бягството й бе краткотрайно. С един скок Жюл се намери до нея и я сграбчи за ръката. С другата си ръка хвана дългата й плитка и я усука около китката си.

— Искам да знаеш, кучко, че ти си убила единствения мъж, когото можех да нарека мой приятел. И за това ще умреш с най-мъчителната смърт, и то от моите ръце! — блъсна я напред и тя падна в ръцете на двама от екипажа. — Вържете я на главната мачта, за да бъде бичувана и я поливайте с вода, когато загуби съзнание. Тази кучка ще издъхне бавно и накрая сама ще се моли да я убием! — изкрещя Жюл, а тъмнокафявите му очи злобно блестяха, изпълнени с омраза.

— Боже мой! — ужасено прошепна Бетина. Лицето й пребледня и тя потръпна. След първите удари морякът, когото бяха бичували заради нея на „Песента на вятъра“, бе загубил съзнание и това му бе помогнало да преживее болките. Ала те щяха да я свестяват и тя щеше да изпита всеки удар с камшика.

— Моля ви, мосю! Застреляйте ме, моля ви!

— Ти си убила капитана на този кораб, който беше мой приятел. Бързата смърт от куршум е прекалено добра за теб — отвърна Жюл и гласът му потрепери от омраза.

Бетина се замята отчаяно в ръцете на мъжете, които я държаха, но всичко бе напразно; не можеше да избяга. Замъкнаха я до главната мачта и я завързаха здраво. След това някой разкъса гърба на кадифената й рокля, вдигна долната й риза и разкри белоснежната й плът пред смаяните погледи на моряците.

Жюл Банделер изплющя с камшика във въздуха и младото момиче потръпна от ужас. Преди камшикът да изсвисти за втори път във въздуха, Бетина загуби съзнание, но мъчителят й не забеляза и вдигна високо камшика — този път, за да го стовари върху голата плът на жертвата си и да сложи началото на нейната бавна и мъчителна смърт.