Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (6)

ШЕСТА ГЛАВА

— Ей, кап! Женската, дет’ ти рекох, че е на кораба, сигур е скрита някъде в трюма или в някоя каюта.

— По дяволите, човече, не можем да стоим тук цял ден! Претърси кораба, но побързай!

Бетина усети как по гърба й се стича студена пот и в този миг й се искаше да умре.

— О, защо капитанът не ни даде някакво оръжие? — отчаяно прошепна тя и сплете пръсти, за да спре треперенето им.

— Не е очаквал, че ще загуби битката — тихо отвърна Мадлен. — Но не се тревожи, Бетина, аз ще кажа на водача им, че могат да спечелят голямо богатство, ако те доставят жива и невредима на граф Де Ламбер. Той несъмнено ще плати какъвто откуп му поискат. Той е французин и държи на честта си.

— Но тези мъже са пирати, Мади! — извика Бетина. — Те ще ни убият!

— Не, скъпа моя. Няма да ни убият. Не бива да се тревожиш за това и не бива да изглеждаш уплашена, когато ни открият. Преструвай се, че не говориш английски. Аз ще говоря вместо теб. И, за Бога, не избухвай пред тези мъже! — предупреди я Мадлен. — Ако го направиш, те ще си помислят, че не си лейди и не си от благородно семейство.

— Твърде съм уплашена, за да се гневя.

— Добре. А сега по-добре да се помолим техният водач да е жаден повече за пари, отколкото за страст.

— Не те разбирам, Мади.

— Няма значение, скъпа — отвърна Мадлен, но гласът й издаде нейната тревога. — Само помни: не бива да казваш нищо!

Чуха се смях и приближаващи стъпки.

— Нямаше я в трюма, а и останалите каюти са празни, кап. — Дълбокият глас звучеше точно пред вратата и в следващия миг някой заблъска по нея.

Бетина не бе на себе си от страх. Беше сигурна, че днес ще умре и Мадлен нямаше да може да й помогне с нищо. След няколко минути вратата се откърти и Бетина се вцепени от ужас, когато видя насреща си брадато и ухилено мъжко лице.

— Господи, тези французойки засенчват нашите красавици! — възкликна един моряк с превръзка на окото.

— Съгласен съм с теб, приятелю. Какво не бих дал да съм на мястото на капитана.

— Къде е капитанът ви? — рязко запита Мадлен.

— Скоро ще го видиш, стара жено — увери ги брадатият и ги поведе навън.

Когато минаваше по палубата, Бетина се извърна настрани, за да не види мъртвите тела на моряците от „Песента на вятъра“. Поведоха я към другия кораб, а Мадлен я прегърна през кръста, за да й вдъхне повече сили.

Пиратският кораб също беше тримачтов и приличаше на „Песента на вятъра“. Екипажът обаче се състоеше от груби и небрежно облечени мъже. Когато видяха Бетина, те се заковаха по местата си и се втренчиха в нея. Някои бяха голи до кръста, други носеха къси кожени жакети, но повечето бяха боси. Мнозина носеха златна обица на ухото си и всички бяха ужасно брадясали.

— Настоявам да се срещна с вашия капитан — обърна се Мадлен към мъжа, който ги доведе на кораба.

Един мъж прескочи през парапета на „Песента на вятъра“, долепен до пиратския кораб, и се приближи към тях.

— Значи вие говорите английски — каза той. — Е, сега ще узнаем каква е цената ви.

Той беше огромен, с брада и до него Бетина се почувства малка и крехка. Бе свикнала да гледа мъжете в очите, без да вдига глава, а дори понякога й се налагаше да я навежда. Този обаче бе висок най-малко метър и осемдесет, а разстоянието между раменете му бе повече от половин метър. Не беше пълен, но имаше силни мускули, които се извиваха като змии под загорялата кожа на едрите му голи ръце. Светло кестенявата му коса бе подстригана късо и едва достигаше масивните му рамене. Гъстата, дълга брада закриваше почти цялото му лице и му придаваше зловещ и опасен вид. Бетина потръпна.

— Е, какво откри, Жюл?

Това беше мъжът с дълбокия глас, който явно бе водачът им. Той се приближи към групата.

— Те говорят английски, Тристан, поне по-възрастната жена.

Мъжът стоеше зад Бетина и тя се извърна, за да го види. Това, което съзря, я накара да ахне, защото той бе дори по-висок и от другия. Беше истински гигант! Стоеше само на няколко сантиметра от нея и девойката вдигна глава, за да види лицето му. Очите му бяха изумително светлосини, а на дясната буза имаше дълъг, тънък белег, който се губеше в тъмнорусата му брада.

Бетина се втренчи в белега и видя как мускулите на мъжа се стегнаха, а очите му станаха ледени. Той я сграбчи за ръката, което я накара да се намръщи, и я повлече през палубата.

— Мосю, почакайте! — извика Мадлен. — Къде я водите?

Мъжът се извърна и студено се усмихна.

— В моята каюта, мадам, за да поговоря с младата лейди. Имате ли някакви възражения?

— Разбира се!

— Е, тогава ги запазете за себе си! — остро отвърна той и задърпа Бетина със себе си.

— Мосю, тя не говори английски — подвикна след тях Мадлен.

Думите й предизвикаха смях и шеги сред екипажа.

— Как ще й кажеш к’во да прави, кап?

— За това, което си е наумил нашия кап, няма нужда от думи.

Избухна още по-силен смях, който очевидно ядоса капитана им, защото ръката му стисна още по-силно нейната. Тя извика от болка и той незабавно я пусна.

— Вървете по дяволите, негодници! — извика той на пиратите. — Достатъчно се забавлявахте за днес. Връщайте се по местата си и се захващайте за работа! — Сетне се обърна към Бетина. — Съжалявам, ако съм ви наранил, мадмоазел.

Тя не очакваше да получи извинение от капитана на пиратите. Нима не бе толкова опасен, колкото изглеждаше? Изгледа го с любопитство, но не каза нищо.

— По дяволите! — изрева той и се обърна към другия висок мъж. — Жюл, доведи онази жена.

Мадлен незабавно се присъедини към тях, изпълнена с безпокойство.

— Не бива да й причинявате болка, капитане!

Капитанът погледна изненадано Мадлен, а сетне избухна в смях.

— Да не би да се опитвате да ми давате заповеди, мадам?

— Няма да ви позволя да я нараните, мосю.

Жюл се изхили. Капитанът му хвърли кръвнишки поглед, но сетне отново насочи вниманието си към Мадлен.

— Вие нейна майка ли сте?

— Не, но съм отгледала и нея, и майка й. Ще отгледам и децата й — гордо отвърна Мадлен.

— Тя бременна ли е в момента?

— Мосю! Вие не можете да питате…

— По дяволите, отговори ми, жено! — остро я прекъсна капитанът.

— Не, не е.

Изглежда отговорът й му хареса, защото раздразнението му премина.

— А сега ми кажи, защо ти говориш английски, а тя не говори?

— Аз… аз съм родена в Англия. Дойдох с родителите си във Франция много отдавна, като малко дете — искрено отвърна Мадлен.

— И тя изобщо не говори английски?

— Не, капитане.

Той въздъхна и внимателно изгледа Бетина, която мълчаливо го наблюдаваше.

— Коя е тя?

— Мадмоазел Бетина Верлен.

— И за къде пътува?

— За Сен Мартен, за да се омъжи за граф Де Ламбер — бързо отвърна Мадлен.

— И богатството, което намерихме на кораба, е било нейната зестра, така ли?

— Да.

Капитанът лениво се усмихна, разкривайки два реда бели зъби.

— Семейството й трябва да е много богато. Годеникът й сигурно също е много богат мъж, нали?

— Да, той ще ви плати щедро, ако ни заведете невредими при него.

Последните й думи го накараха да се засмее.

— Сигурен съм, че ще плати, но ще трябва да помислим върху това — обърна се към Жюл. — Заведи бавачката в каютата си и я заключи. Мадмоазел ще дойде с мен.

Мадлен се дръпна, опитвайки се да се отскубне от ръцете на пирата. Завика и зарита, но всичко бе напразно. Бетина бе обзета от невъобразим страх. Не можеше да спре да мисли за ужасяващите истории за пиратите, които бе слушала в манастира. Може би бързата смърт бе за предпочитане? Погледна към перилото на кораба. Не беше много далече, а сетне можеше да скочи в студените сини води…

— О, не, Бетина Верлен, пътят не е натам — каза капитанът, сякаш прочете мислите й.

Хвана я за ръката и я поведе към каютата си. В малкото разхвърляно помещение капитанът настани Бетина в креслото до дългата маса. Напълни две чаши със сухо червено вино, подаде й едната и също се отпусна на един стол. Дългата маса очевидно му служеше за бюро, защото бе отрупана с карти и морски инструменти.

Той се облегна назад и мълчаливо я изгледа. Изпитателният поглед на светлосините очи я смути и тя неспокойно се размърда.

— Моите хора ми казаха, че си голяма красавица — небрежно рече той. — Обаче, честно да си кажа, не мога да разбера как са го разбрали, след като лицето ти е покрито с този черен прах.

Бетина инстинктивно посегна към лицето си, но когато погледна ръката си, видя, че пръстите й се чисти и разбра, че той я измамил.

— Значи в крайна сметка ти разбираш английски. И аз така си помислих. Защо прислужницата ти излъга?

Бетина се поколеба преди да отговори.

— Тя… тя не искаше да разговарям с вас. Страхуваше се да не избухна и да не ви нагрубя.

— А щеше ли да го направиш?

— Не виждам причина.

Капитанът се засмя.

— Онази стара жена и за годеника ти ли излъга?

— Не.

— Значи този граф Де Ламбер наистина е богат мъж?

— Да, много богат, капитане — отвърна Бетина и малко се отпусна.

Изглежда, мъжът не бе толкова опасен, колкото очакваше. Трябваше да признае, че бе хубав и навярно млад, но дългата златиста брада го правеше да изглежда по-стар.

— Ако ме заведете при годеника ми, той ще ви направи много богат — обади се девойката.

— Не се и съмнявам, но твоята зестра вече ме направи богат, а аз не държа жени на кораба си.

— Тогава какво смятате да правите с мен, мосю? Да ме хвърлите в морето, след като преди това ме изнасилите?

— Точно така.

Тя ужасено се втренчи в него. Очакваше той да отрече, но след като се бе съгласил с нея, какво можеше да каже?

— Това… това ли е намерението ви? — заекна разтрепераното момиче.

Той се загледа в чашата си с вино, сякаш размисляше върху въпроса й. Сетне я погледна с развеселено изражение на лицето.

— Свали дрехите си.

— Какво? — възкликна девойката.

— Възнамерявам да правя любов с теб, Бетина Верлен, а след това ще те заведа при годеника ти. Така че свали дрехите си. Не ми се иска да те насилвам и да ти причинявам болка.

— Не, мосю, не! Граф Де Ламбер няма да се ожени за мен, ако съм обезчестена!

— Уверявам ви, мадмоазел, че ще ви приеме за жена и дори ще плати добра цена за удоволствието. Той те е виждал, нали?

— Да, но…

— Е, тогава няма защо да говорим повече. Отнетата ти девственост едва ли ще има значение за него.

— Не! — твърдо повтори Бетина. — Няма да се появя обезчестена пред него. Няма да засрамя семейството си. Няма да го направя!

— Страхувам се, че нямаш избор. Сигурен съм, че графът ще скрие факта, че не си била девствена през първата брачна нощ — спокойно рече капитанът.

— Не, не можете да направите това с мен! — извика Бетина и зелените й очи се разшириха от страх.

— Пак ти повтарям, Бетина, че имам намерение да те любя и нищо няма да те спаси. Но аз не искам да те насилвам, не обичам изнасилването.

— Но това е изнасилване, мосю, защото аз не искам да се любя с вас!

— Наречи го както искаш, но ти няма да се бориш с мен.

— Вие… вие трябва да сте полудели! Не можете да очаквате да стоя покорно и просто да ви позволя да… да… направите това! — извика тя и гневът й замени страха. — Ще се боря с вас до последни сили!

— Искате ли да сключим сделка, мадмоазел? Освен вие двете с прислужницата си, на борда на моя кораб се намират и неколцина моряци от вашия кораб заедно с капитана им.

— С каква цел?

— Моите хора са жестоки и обичат да се забавляват, като бавно убиват хора. Първо отрязват ушите, после пръстите, след това краката… трябва ли да продължавам?

Бетина почувства, че й прилошава.

— И вие… вие позволявате всичко това?

— А защо не?

Лицето й стана мъртвешки бледо. Той също сигурно се забавляваше с подобни ужаси. Господи!

— Споменахте за… за някаква сделка — слабо рече тя.

— Ще ми се отдадеш доброволно и аз ще спася живота на тези мъже. И без това ще бъдеш моя, независимо дали ще се бориш с мен, или не. Ако не ми се противопоставиш, аз ще спася живота на тези мъже и на следващото пристанище ще ги освободя — той замълча и се усмихна. — Ти няма да спечелиш нищо, Бетина, защото каквото и да решиш, ще бъдеш моя. Но за затворниците не е така. Те могат да спечелят живота си. Чакам отговора ти.

— Вие сте безчувствен звяр! — задъхано извика девойката. — Защо искате да ме изнасилите.

— Учудваш ме. Ти си истинска красавица и аз те желая.

— Но аз не ви желая!

— Ще ти кажа, Бетина, че ти си единствената причина, поради която нападнах кораба ти. Обикновено ограбвам само испански кораби. Моят вахтен те е видял на палубата на вашия кораб и ми описа красотата си. Трябва да си благодарна, че нямам намерение да те споделя с екипажа си. Но стига приказки! Чакам отговора ти!

— Нямам избор — бавно отвърна младото момиче. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна. — Трябва да спася живота на онези мъже.

— И няма да се съпротивляваш?

— Не, мосю, няма да се боря с вас.

— Добре. Ти взе много мъдро решение. Сигурен съм, че затворниците ще са ти много благодарни. Ще кажа на хората си да ги оставят на спокойствие. Докато ме няма, искам да съблечеш дрехите си и да ме чакаш в леглото.

Той излезе и заключи вратата след себе си. Нямаше никакъв изход. Трябваше да се отдаде на този мъж, а дори нямаше да може да се бори за честта си.

Бавно и неохотно Бетина започна да се съблича. Най-после щеше да разбере какво означава да правиш любов или по-скоро да те изнасилят. Е, поне щеше да спаси живота на няколко французи. Тази мисъл щеше да й помогне да издържи ужаса, който я очакваше.

Когато капитанът се върна, тя все още бе по риза. Той затвори вратата и намръщено я изгледа.

— Не си променила решението си, нали? — бързо попита той.

— Не, а вие?

Той звучно се засмя, прекоси каютата и застана пред нея. Тя се почувства дребна и безпомощна до него.

— Не, малка моя. Нищо не може да промени намерението ми — зарови пръсти в гъстите й копринени коси, изпитвайки удоволствие от нежната им мекота. — Свали ризата си, Бетина. Повече не мога да чакам.

— Мразя ви, мосю! — изсъска през стиснати зъби девойката.

Пиратът отново се засмя.

— Въпреки че обръщението „мосю“ звучи много сладко от прелестните ти устни, предпочитам да ме наричаш Тристан. А сега изпий виното си, Бетина. Може би ще ти помогне да се отпуснеш. Никога досега не съм лягал с девственица, но са ми казвали, че първия път е болезнено.

— Ще ми трябват най-малко две бъчви вино, за да забравя това, което смятате да извършите, мосю Тристан!

— Само Тристан. Не ме предизвиквай, Бетина. Това, което трябва да стане, ще стане, но може да променя решението си относно затворниците. Изпий виното и съблечи ризата си без повече приказки.

Младото момиче знаеше, че повече не може да отлага. Пресуши чашата си на един дъх, обърна се с гръб към него и бавно свали ризата си. Покри голото си тяло с дългата коса, която се спускаше до средата на бедрата й, и се извърна към него.

Тристан се подразни от този жест на непокорство и отметна косите й. Сетне взе лицето й в шепи и нежно я целуна.

Девойката не очакваше целувката му. Защо го направи? Защо просто не я изнасили и всичко да свърши?

Устните му разтвориха нейните, търсещи и настойчиви. Искаше да го отблъсне, но той можеше да го приеме като съпротива. Просто трябваше да затвори очи и да мисли за онези нещастни мъже. Трябваше да му се отдаде, за да спаси живота им.

Ръцете му я обгърнаха и силно я притиснаха към мускулестите му гърди. Целувката му стана още по-настойчива и внезапно Бетина изпита странно усещане, нещо което никога досега не й се бе случвало. Беше невероятно, сякаш кръвта закипя във вените й, главата й се замая и неусетно тя отвърна на целувката му, забравила, че се намира в прегръдките на омразен и непознат мъж.

Той отдръпна устни от нейните и я вдигна на ръце. За миг тя се вцепени от ужас, но той нежно я положи върху леглото. Бавно започна да сваля дрехите си, като нито за миг не откъсваше поглед от нея. Младото момиче също го гледаше като хипнотизирано, без да може да извърне очи. Когато най-накрая остана гол, Бетина с възхищение се втренчи в мускулестото му тяло, широките рамене, тесния ханш и дългите стройни крака.

Тристан се приближи и легна до нея в тясното легло. Дълго гледа лицето й, а сетне пръстите му нежно погалиха гърдите й. Наблюдаваше реакцията й и видя как очите й се разшириха от изненада и смущение.

Младият мъж се засмя и нежно обхвана едната й гърда.

— Очакваш да съм бърз, така ли?

— Да. О, моля те, Тристан, не прави това с мен. Още веднъж те моля, спести ми този срам! — Бетина умоляващо го погледна.

— Не, малка моя, вече е твърде късно.

— Тогава по-добре свършвай по-бързо! — остро рече девойката.

Очите му гневно се присвиха, той я възседна, притисна нежното й тяло към дюшека и бързо проникна в нея. Прониза я остра болка, тя извика и ноктите й се забиха в гърба му. След миг болката премина и той започна да се движи в нея. Отначало бавно, а след това по-бързо и по-бързо. Бетина се отпусна и дори изпита наслада от движенията му. В този миг Тристан тласна още по-дълбоко, тялото му се вцепени, потръпна и сетне се отпусна изтощен върху нея.

Бетина не знаеше какво да прави. Това ли беше всичко? Трябваше да признае, че след първоначалната болка й бе станало приятно, но ако това означаваше да прави любов, тя би могла да живее и без нея. Къде бе неописуемото удоволствие, което караше мъжете да умират заради него? Може би само мъжете изпитваха наслада от любенето.

— Съжалявам, Бетина. Нямах намерение да свършвам толкова бързо, но острият ти език ме ядоса. Обещавам, че следващия път ще бъде по-добре.

— Следващия път! — изумено възкликна тя. — Но аз… аз… си мислех…

— Не, малка моя — прекъсна я той с игрива усмивка. — Пътят до Сен Мартен е дълъг, а след като ще делим една каюта, смятам да те любя толкова често, колкото пожелая. Очертава се едно много приятно пътуване.

Той стана и започна да се облича, а Бетина бързо покри голите си гърди с чаршафа. Какво щеше да прави? Да му се отдаде веднъж бе достатъчно наказание за нея, но тя нямаше друг избор. Трябваше да се примири и да се научи да живее със срама. Но да му се отдава отново и отново, и то без да се съпротивлява! Той искаше да я направи своя любовница! Как щеше да живее с това?

Тристан мълчаливо я наблюдаваше. Приближи се до нея, наведе се и леко докосна устните й със своите.

— Сега се налага да те напусна, защото трябва да дам на екипажа си заповед да сменим курса към Сен Мартен. Ти ще останеш тук и няма да напускаш каютата.

— Но аз искам да видя Мади. Искам да се срещна със затворниците и да им кажа, че няма защо да се страхуват за живота си.

— Не — остро отвърна гой. — Твоята прислужница може да види затворниците, а по-късно ти ще се видиш с нея, но не сега.

Пиратът излезе и Бетина си помисли дали да заключи вратата, за да не може да влезе. Но това само щеше да го вбеси и той щеше да излее гнева си върху нея. Потръпна, като си представи какво можеше да й се случи. Досега Тристан се бе държал любезно с нея, макар да я бе обладал против волята й. Какъв ли щеше да бъде, ако изпаднеше в ярост?

Беше оставена на милостта на един жесток пират! Ако искаше, можеше да я убие! Беше изцяло в негова власт и не знаеше какво да прави.

Стана от леглото и глупаво се втренчи в кървавите петна върху чаршафа — нейната кръв. О, как мразеше този отвратителен човек! Той я бе изнасилил, бе я лишил от девствеността й, завинаги я бе обезчестил! Младото момиче гневно тропна с крак.

Опита се да се успокои. Нямаше смисъл да се разстройва, защото станалото не можеше да се поправи. Но как искаше да си отмъсти, как го мразеше!

До леглото имаше кана с вода и Бетина изми кръвта по бедрата си. Сетне набързо се облече, седна до масата и си наля чаша вино. Вдигна чашата до устните си, но в този миг на вратата се почука и след секунда Мадлен влезе в стаята.

— Бетина, добре ли си? Той нали не… не е…

— Той каза, че ще ни заведе до Сен Мартен, но…

— Значи сме спасени, благодаря на Бога! Толкова се страхувах за теб, Бетина. Боже мой! Не знаех какво да мисля, когато ме заключи в онази каюта. Капитанът е толкова грамаден, страхувах се да не те нарани.

— Аз не бях пощадена — тихо каза Бетина. — Той беше решен да ме има и постигна целта си.

— Бетина, не! — ужасено извика Мадлен, а сетне започна да плаче.

— Всичко е наред — младото момиче прегърна старата си бавачка. — Нали сме живи. А и той обеща да ни заведе до Сен Мартен.

— Господи, Бетина! Той не трябваше да прави това! Този мъж няма чест!

— Опитах се да го убедя да не го прави, но той ме желаеше. Остана равнодушен към всичките ми молби. Но станалото станало и нищо не може да се направи. Остава ми утехата, че поне спасих живота на затворниците.

— Какви затворници?

— Още ли не си ги видяла? — изненадано попита Бетина.

— Не знаех, че на кораба има затворници. Онзи едър мъж, който се казва Жюл, ме пусна от каютата си и ми каза да сляза в камбуза, за да помогна при приготвянето на вечерята. Готвачът им загинал при последната битка. Като свърших, веднага дойдох при теб.

— Добре, но сега трябва да отидеш и да намериш затворниците. Капитан Мариво е един от тях. Кажи им да не се тревожат за живота си и че на следващото пристанище ще ги свалят от кораба. Ако някои са ранени, погрижи се за тях, а след това ела да ми разкажеш как се чувстват. Капитанът не ми позволява да напускам каютата.

— Искаш ли първо да направя нещо за теб? — загрижено попита Мадлен. — Не ми се иска да те оставям сама, особено след всичко, което си преживяла.

— Не, аз съм добре, Мади. Мислех, че ще бъде много ужасно, но не се оказа толкова лошо. Той беше нежен с мен, а освен това е млад и хубав. Единственото, което ме нарани е това, че той не ми даде никакъв избор… изобщо не го е грижа за чувствата ми.

— Радвам се, че си го понесла толкова добре.

— Не ми оставаше нищо друго.

Мадлен излезе и след няколко минути се върна.

— На кораба няма затворници, Бетина. Помолих един от екипажа да ме заведе при тях, но той ми каза, че освен нас и моряците, на кораба няма никого друг. Попитах още един, но и той ми отговори същото.

Младото момиче се вцепени. После постепенно всичко в нея се изпълни с гняв, всяка фибра, всяка частичка от тялото й.

— Той ме е излъгал! Най-безсрамно ме е измамил! Дано душата му да изгори в ада!

— Бетина! — ужасено я изгледа Мадлен. — Какво става с теб?

— Той… той ме излъга! Каза ми, че ако не се боря с него, ще пощади живота на затворниците! — очите й изпускаха зелени искри, бузите й пламнаха от ярост.

— О, Бетина!

— И аз му се подчиних. Господ ми е свидетел, че исках да се боря с него, но не го сторих. Понесох всичко, защото си мислех, че спасявам живота на онези нещастни мъже. Мили Боже! Ще го убия!

— Не, Бетина, не бива да говориш така. Вече нищо не може да се поправи. Освен това и ти сама ми каза, че не е било толкова лошо… — опита се да я успокои Мадлен.

— Това не е най-важното! Той ме измами и ще разбере какво мисля за лъжците! Ще съжалява, че ме е взел на кораба си. Ще си отмъстя! Кълна се, Тристан ще ми плати за това!

— За Бога, Бетина, опитай се да бъдеш разумна! Единственото, което ще направиш, е да го накараш да ни убие!

Ала Бетина не й обърна внимание и продължи гневно да крачи в каютата. Старата прислужница замълча, не смеейки да прекъсне отмъстителните й кроежи.