Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (43)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

След дълго разпитване по улиците на Санто Доминго, Тристан най-сетне разбра къде се намира къщата на Бастида.

Бе наел един стар кон и това само усилваше раздразнението му. Знаеше, че Бастида сигурно му е приготвил капан, но не искаше да рискува живота на Бетина и бебето. Жюл му бе казал, че трябва да отиде сам и не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.

Наближаваше залез слънце, когато пристигна в дома на испанеца. Къщата изглеждаше необитаема, но когато Тристан натисна дръжката, вратата се отвори. Младият мъж предпазливо влезе в коридора и се огледа, но наоколо нямаше никой.

— Бастида, излез! — извика гневно той и след миг се оказа лице в лице с мъжа, който от толкова години измъчваше сънищата му.

Бяха минали почти петнадесет години, откакто Тристан за пръв път бе видял испанеца, но той почти не се бе променил. Беше по-слаб и може би лицето му бе загрубяло, но беше същият жесток и арогантен мъж, който бе убил родителите му.

— Значи най-после се срещнахме, Тристан — небрежно каза дон Мигел. На едното му бедрото висеше дълга сабя, а на другото — кинжал.

— Позна ли ме? — попита Тристан и сложи ръка на сабята си.

— Видях те в града, а и чух, че някой те извика по име. Може би, ако ми кажеш цялото си име…

— Ти никога не си знаел моето име, Бастида! — остро го прекъсна Тристан. — Тогава то нямаше никакво значение за теб, няма и сега. — Хвърли бърз поглед към вратите от двете страни на коридора и се обърна към Бастида. Очите му бяха като две късчета лед.

— Къде е Бетина?

— Там. — Дон Мигел посочи отворената врата.

— А моето дете?

— Точно сега ражда копелето ти! — засмя се испанецът.

Тристан пребледня и пристъпи към стаята, но Бастида прегради пътя му. Младият мъж извади сабята си и се дръпна назад. Бастида отстъпи няколко крачки, а устните му се изкривиха в злобна усмивка.

— Бетина! Добре ли си? — извика Тристан.

— Да, да. Не се тревожи за мен.

Щом чу гласа й, на лицето му се изписа облекчение. Предположи, че родилните болки току-що са започнали, без да знае, че тя с усилие потиска виковете си.

Дон Мигел одобрително се усмихна.

— Това момиче има по-силен дух, отколкото бях предполагал — поклати глава испанецът. — Колко жалко, че няма да живееш дълго, за да я видиш отново.

— Ще видим кой ще доживее до края на този ден — отвърна Тристан и се приготви за бой.

Ала Бастида отново се усмихна. Стоеше със скръстени на гърдите ръце.

— Преди да започнем, бих искал да опресниш паметта ми. Може би аз не съм този, когото търсиш от толкова години. Някой може да е използвал името ми и…

— Възможно е — прекъсна го Тристан, като също отпусна сабята си, — но не и в този случай. Аз узнах името ти в онази проклета нощ, когато се появи в живота ми, а лицето ти е врязано в паметта ми. Не си се променил много, Бастида. Ти си този, когото търся.

— Но аз не си спомням да съм те виждал — спокойно отвърна дон Мигел.

Тристан пристъпи напред и докосна белега на бузата си.

— Не си ли спомняш дванадесетгодишното момче, което беляза със сабята си?

Бастида бавно поклати глава, докато се взираше в тънкия белег.

— Оставил съм подобни белези на мнозина.

— Тогава може би ще си спомниш думите, които тогава ми каза: „Това ще те научи да не вдигаш ръка срещу по-силен противник. Твоят баща беше рибар, какъвто сигурно и ти ще станеш, а един рибар не може да се мери с един дон.“ Никога не забравих думите ти, Бастида, но ти се оказа лош пророк. Сега съм ти равностоен противник.

— В младостта си доста често съм казвал подобни неща — сви рамене дон Мигел. — Навярно не си ме преследвал през всичките тези години само заради този белег?

— Ти все още не си спомняш кой съм, така ли? — Тристан почувства как в гърдите му се надигна силен гняв.

— Не. Нито името ти, нито лицето ти ми говорят нещо.

— Тогава ще ти разкажа какво се случи в онази нощ преди дванадесет години. Помня всичко, сякаш е станало вчера. Беше топла лятна вечер, когато нашето малко село на френския бряг бе нападнато от испанци, предвождани от теб. Повечето мъже в селото бяха излезли в морето. За броени минути вие избихте онези, които се опитаха да защитят семействата си, а след това изнасилихте жените им. Тази нощ баща ми бе останал у дома и той бе един от последните, които загинаха от ръката ти, Бастида. От прозореца на нашата къща видях как го уби. Майка ми ми заповяда да се скрия под леглото и да не издавам звук. Станах свидетел на това, как ти и твоите хора я изнасилихте. Ти уби майка ми, а след това се изплю върху мъртвото й тяло. Измъкнах се от скривалището си и се спуснах след теб, но ти ме събори на земята, само на няколко метра от безжизненото тяло на моя баща, и ми каза, че аз не съм достоен противник за един дон. Сега знаеш защо се заклех да те убия, Бастида! Трябваше да ме убиеш тогава, след като уби родителите ми, но сега най-после ще си платиш за тяхната смърт! — очите на Тристан пламтяха от ненавист и жажда за мъст.

— А може би ти ще отидеш при мъртвите си родители — небрежно подхвърли испанецът.

— Сега спомни ли си кой съм?

— Това, което ти ми разказа, се е случвало доста често. Нямам никакви спомени за теб, но ясно си спомням как убих една русокоса жена, която се нахвърли с нож върху мен. Признавам, че не съм водил живот на светец и има много неща в миналото ми, от които се срамувам, но с какво съм по-различен от теб? — на устните му се появи подигравателна усмивка. — Нима ти не изнасили Бетина Верлен?

— Може и да съм я изнасилил, но не съм убил съпруга й, за да я имам, нито пък след това съм я поделил с хората си. Аз я задържах при себе си, грижих се за нея, а сега тя ще роди детето ми и ще стане моя жена.

— Колко похвално — иронично се засмя Бастида, — но ако настояваш да се биеш с мен, тя никога няма да стане твоя съпруга. Може и да съм водил грешен живот, но не смятам скоро да умирам, още по-малко днес.

Бастида пристъпи напред и сабите им се кръстосаха. Испанецът не бе излъгал, когато бе заявил, че отлично владее шпагата и с няколко ловки движения накара Тристан да се отбранява. Но той се оказа достоен противник и успя да отблъсне испанеца.

Бастида отстъпи, ала сабята му бе докоснала рамото на неговия противник. Устните му се разтеглиха в злобна усмивка, като видя кръвта, която потече по гърдите на Тристан. Двамата мъже обикаляха в кръг, сабите им звънтяха. Скоро Тристан взе надмощие, тъй като испанецът бе по-възрастен и започна да се уморява.

Тристан беше като разярен бик, преследващ червената мантия на матадора — ризата на Бастида бе станала тъмночервена, обагрена от собствената му кръв. Тристан бе силен и бърз като кобра. С едно внезапно движение изби сабята от ръката на Бастида.

Върхът на острието му се допря до гърдите на испанеца, а в сините му очи гореше такава омраза, че кръвта на дон Мигел се вледени. Ала преди да промуши сърцето му, чу тихо стенание и трепна.

Лицето му пребледня, а ръцете му се разтрепериха. Той забрави за Бастида, който стоеше пред него с широко отворени от ужас очи, и се обърна, готов да се втурне към стаята на Бетина. Тогава испанецът измъкна кинжала си и вдигна ръка, за да го забие в гърба на противника си.

Внезапно се чу изстрел и стаята се изпълни с дим. Тристан рязко се извърна и видя как Бастида бавно се свлече на пода, без да изпуска кинжала. Сетне вдигна поглед към вратата и съзря масивната фигура на Жюл Банделер с револвер в ръка.

— Е, поне веднъж трябва да съм благодарен, че си един упорит французин, който отказва да се подчинява на заповедите ми — каза Тристан и едва доловимо се усмихна.

— Повече от благодарен — отвърна приятелят му. — Ако не бях аз, сега щеше да лежиш в локва кръв. Толкова си полудял но онова момиче, че си готов да тичаш и при най-малкия й стон. Тя щеше да е причина за смъртта ти.

— Тристан!

Викът на Бетина прониза като с нож сърцето му и той се втурна към стаята. Леглото бе празно и той трескаво се огледа.

— Света майко!

Младият мъж се спусна към нея, а лицето му бе бледо като нейното. С едно движение сряза въжето и взе Бетина на ръце. Тя отново извика, но Тристан я отнесе до леглото и внимателно я положи върху него. Бетина отвори очи. В тях се четеше облекчение, че го вижда жив и невредим.

— Господи, Бетина, защо не ми каза? Защо ме остави толкова дълго да се разправям с Бастида? — той нежно избърса кръвта от брадичката й. Устните й бяха разранени от зъбите, когато ги бе стискала, за да не издаде звук.

— Той искаше да чуеш виковете ми, като смяташе, че те ще отвлекат вниманието ти. Не можех да позволя това да се случи. Съжалявам, че накрая не издържах, но…

— Трябваше да извикаш по-рано, по дяволите!

— Няма смисъл да говорим за това, Тристан. Сега ти трябва да…

Тристан се вцепени от ужас, когато викът й отново изпълни стаята. Жюл надникна от прага, но като видя приятеля си, седнал до Бетина, затвори вратата и ги остави сами. Няколко минути по-късно Тристан извади дъщеря си на бял свят.

Бетина гледаше изумена малкото телце, което той й подаде. То имаше златист пух но главата си и светлосини очи. Тя вдигна поглед към Тристан и свъси вежди.

— Съжалявам, че не можах да ти родя син — дрезгаво прошепна тя.

Тристан се наведе да я целуне и нежно се усмихна.

— Какво значение има, че първото ни дете е момиче? Ще имаме и други деца, още много, и аз ще ги обичам всичките. Но това малко момиченце с червено лице, винаги ще има специално място в сърцето ми.

Бетина разбра, че той не е разочарован, че има дъщеря, и се изпълни с радост. Въздъхна уморено и заспа.

 

 

Когато се събуди на сутринта, прозорците бяха широко разтворени и стаята бе огряна от слънчевите лъчи.

Малката й дъщеричка, която спеше на леглото до нея, се размърда и отвори очи.

За пръв път Бетина изпита радостта да гледа как детето й суче от набъбналите й гърди. Когато бебето се нахрани и заспа, тя не можа да откъсне поглед от розовите му устнички и малките ръчички, които още стискаха гърдата й.

Тристан влезе в стаята и приседна на крайчеца на леглото.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Щастлива.

— Не те питах за това — той се опита гласът му да прозвучи строго, но лицето му бе загрижено.

— Наистина съм добре — топло се усмихна Бетина и видя как лицето му се отпусна. Нежно го докосна по бузата. — Тристан, това, което разказа на Бастида, наистина ли се е случило?

— Да — отвърна той, но този път в погледа му нямаше омраза.

— Сигурно е било истински ад да живееш с тези ужасни спомени!

— Да не говорим за това — отвърна Тристан. — Беше изминала само седмица, откакто бях в морето, когато осъзнах, че мога да забравя миналото, защото имам теб. Обърнах кораба и поехме обратно. Вече знаех, че ти си единственото нещо, което има значение за мен. Обичам те, Бетина, толкова много те обичам, че дори ме боли. Трябваше да го разбера още първия път, когато те напуснах. Още тогава копнеех само за теб.

— О, Тристан, колко се молех да чуя тези думи! — възкликна Бетина и по лицето й потекоха сълзи на радост. — Когато ме доведоха тук, мислех, че никога повече няма да те видя. А сега си до мен и ми казваш, че ме обичаш толкова силно, колкото и аз те обичам.

— Никога няма да се отървеш от мен, малката ми. Бях глупак, че те изоставих, за да търся Бастида, но го разбрах твърде късно. Оказа се, че Жюл е тръгнал след мен с кораба на баща ти и ме пресрещна на път за дома. Когато ми разказа какво се е случило, поехме за Сан Доминго. Два дни не можех да мисля за нищо друго, освен за това, как да убия Бастида. После ме обзе страхът за теб. Той можеше да те нарани, можеше да те отведе някъде другаде. Слава Богу, че всичко свърши. Миналото е мъртво. Ние никога вече няма да се разделим, мое малко френско цвете, и ще се оженим веднага, след като се приберем у дома.