Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

След два и половина месеца отсъствие Тристан едва сдържаше вълнението си, когато очертанията на острова изплуваха в далечината. Трябва да е бил глупак да избяга от Бетина, когато научи за детето. Тя му липсваше. Вече бе на четири месеца и половина, но той мислено се помоли да не е наедряла твърде много, за да може да се люби с нея.

Младият мъж нервно крачеше по палубата, докато корабът му влизаше в малкото заливче, за да пусне котва. Извика на екипажа, че веднага ще слязат на брега и нареди на мъжа, който пазеше на брега, да се качи на кораба, за да го охранява.

Отец Адриан лениво наблюдаваше как моряците припряно се настаняват в малките лодки и се питаше дали да говори с капитана да ги държи настрани от жените им, докато не се извършат брачните церемонии. Ала като видя вълнението, изписано по лицата им, се усъмни, че те ще се съгласят.

Трябваше да се моли церемониите да станат по-бързо. А и капитан Тристан едва ли щеше да му бъде от помощ. Отец Адриан бе научил за французойката, която капитанът държеше на острова, а младият мъж му даде достатъчно ясно да разбере, че няма да допусне вмешателство в личния му живот. Той се чудеше защо моряците искаха да се оженят както подобава за жените, с които живееха, а техният капитан явно нямаше никакво намерение да се ожени за французойката.

След по-малко от двадесет минути лодките вече бяха на брега. Тристан се спусна към къщата. Спря се на вратата, изумен от промените.

— Изглежда, докато ни е нямало, жените не са стояли със скръстени ръце — каза Жюл, когато влязоха вътре. — Трябва да призная, че е станало много хубаво. Те са превърнали тази стара къща в истински дом. Погледни, дори са сложили завеси на прозорците!

Тристан погледната белите завеси и се усмихна. Поне Бетина не си бе ушила сватбена рокля, както искаше.

Капитанът се засмя, като видя как моряците се затичаха към селото. Смехът му събуди Малома и тя се появи на стълбата. Тристан онемя, като видя колко голям бе коремът й. Досега никога не бе виждал жена в напреднала бременност и още веднъж се помоли коремът на Бетина да не е толкова голям. В същия миг го осени мисълта, че тя още не се бе появила.

— Ще се видим по-късно, Тристан, доста по-късно — каза Жюл и забърза нагоре по стълбите.

Тристан се усмихна, като видя как Жюл прегърна съпругата си. Дейви се съгласи да заведе отец Адриан в селото и Тристан бе доволен, че свещникът няма да е в къщата. Отправи се към стълбата, но един глас го спря:

— Капитане, тя не е във вашата стая.

Младият мъж рязко се обърна и видя Жизел, която излизаше от кухнята. Сърцето му се сви от лошо предчувствие и лицето му потъмня.

— Къде е тя? — остро попита той.

— Няма причина да се разстройвате. Бетина отиде на разходка, както всеки следобед — спокойно отвърна Жизел.

— Къде?

— Нямам представа. Тя винаги излиза сама.

— Радвам се да те видя, капитане — разнесе се гласът на Жако Мартел. — Успешно ли беше пътуването?

— Не, но аз те оставих тук, за да пазиш Бетина и сега ще ти съдера кожата, ако веднага не ми кажеш къде е! — изрева Тристан.

— Тя е в гората, капитане — уплашено отвърна Жако. — Винаги отива по един и същи път и се отклонява към гората, там, където пътеката завива към селото.

— Направо ли продължава, или надясно?

— Направо.

— И защо, но дяволите, си й позволявал да ходи сама в гората?

— Не сте казали, че забранявате да излиза сама, капитане, а освен това тя рече, че не иска никой да я придружава. Настояваше да се разхожда сама и аз не виждам нищо лошо в това.

— По дяволите! Тази жена няма право да настоява за нищо. Преди да тръгна ти дадох точни заповеди как да се държиш с нея и ти трябва да изпълняваш моите нареждания, а не нейните! — избухна Тристан.

— Моята дъщеря не е дете, капитане, и тя може да се погрижи за себе си — намеси се Жизел. — Тя винаги е обичала да се усамотява. Във Франция често правеше дълги разходки съвсем сама.

— Тук не е Франция, мадам! В планината има глигани и ако Бетина навлезе много навътре, те могат да я нападнат и да я разкъсат.

— Да я разкъсат! — Жизел пребледня.

— Тя никога не е навлизала навътре в планината — бързо рече Жако.

— Преди колко време излезе?

— Има вече час — отвърна Жако.

Без да каже нищо повече, Тристан излезе през задната врата и хукна по пътеката. Скоро стигна до мястото където пътеката свиваше към селото и видя смачканата трева. Следите водеха към гората и той се запита дали Бетина не бе открила малкото скрито езерце, в което обичаше да се къпе. Ако наистина то бе целта на разходките й, можеше да разбере защо е настоявала да бъде сама.

Когато видя, че следите наистина водят към малкото планинско езерце, Тристан забави крачки и реши да й устрои малка изненада. Ала когато стигна до дърветата около езерото, гледката, която се разкри пред очите му, го накара да се закове на място. Бетина лежеше на меката трева, напълно гола.

Кръвта закипя във вените му и той алчно впи поглед в тялото й, потъмняло от слънчевите лъчи. Тя лежеше по гръб, с ръце под главата, а мократа й коса бе разпиляна по тревата около нея. Тристан впери поглед в едва забележимо наедрелия й корем, обхванат от мъчителни мисли. Там спеше едно дете, но чие беше това дете? Ала бързо прогони неприятните мисли, защото слабините му горяха и единственото му желание бе да я обладае час по-скоро.

— Тристан! — възкликна Бетина, когато отвори очи и го видя надвесен над нея.

Гледаше го, без да може да откъсне поглед от лицето му. Усети как желанието се надига в нея. Той стоеше изправен, с леко разкрачени крака и ръце, отпуснати на бедрата, а слънчевите лъчи огряваха златистата му коса. Прииска й се да прокара пръсти в тази коса, да докосне бронзовото му лице, да усети вкуса на устните му върху нейните.

Видя как Тристан свали ризата, панталоните и ботушите. Ала когато остана гол и лицето му се наведе над нейното, тя видя тържествуващия му поглед, който с един замах помете желанията й. Бързо се изтърколи настрани, за да не може да я достигне и грабна роклята си, за да прикрие голотата си. Стана и притисна дрехата пред гърдите си.

Тристан звучно се засмя.

— Доста дълго време ти трябваше, докато си спомниш, че ме мразиш. Но ти не ме мразиш наистина, нали, Бетина? Защо не се оставиш на желанията да те водят?

О, Господи, нима го бе гледала толкова дълго? Той навярно е съзрял желанието в очите й.

— Не разбирам за какво говориш! — дръзко отвърна тя; страните й пламтяха, но вече се контролираше.

— О, разбираш, малката ми, много добре разбираш — дрезгаво изрече той и се протегна към нея.

— Тристан, престани! — извика Бетина и уплашено се отдръпна. Не се приближавай до мен!

— Имам намерение да те любя, Бетина, и ти много добре го разбираш. Ти също го искаш. Защо не престанеш да се преструваш? — меко попита той.

— Ти си полудял! — гневно извика младата жена. — Ако исках да ме докосваш, щях ли да те моля да не ме доближаваш? Аз все още те мразя, Тристан… не се съмнявай в това.

— Ти лъжеш, Бетина, лъжеш и себе си — тихо рече Тристан, протегна се и я сграбчи за кръста.

— Тристан, моля те! — простена тя. — Ако ме предизвикаш да се боря с теб, това може да нарани бебето!

Той я възседна, без да обръща внимание на молбите й, разтвори ръцете й настрани и се надвеси над нея.

— Ти няма да се бориш с мен, малката ми. Копнях за този миг толкова дълго, че нищо не може да ме спре да те имам — пусна ръцете й и се отдръпна настрани, за да не я притиска с цялата си тежест. Сетне взе лицето й в ръцете си и нежно я целуна. На устните му се появи лукава усмивка. — Не бива да ми се съпротивляваш, заради бебето. То ти дава извинение, за да не се бориш с мен, така че се отпусни и се наслаждавай.

— Но аз не се нуждая от извинение! Защо ти не го приемеш за извинение и не си намериш някоя друга? — гневно викна Бетина.

— Ако пожелая, ще го направя. Ти не искаш да се бориш с мен, Бетина. Единствено твоята гордост те кара да продължаваш.

— Това не е истина!

— Защо си толкова упорита? — Сега имаш причина, за да се откажеш от съпротивата и аз няма да ти се подигравам заради това!

— Не!

Тристан страстно притисна устни в нейните и проникна дълбоко в нея. Усети как ноктите й се впиха в гърба му и се напрегна, очаквайки болката. Ала Бетина отдръпна ръката си и прокара пръсти през косата му, а сетне го погали по врата. Телата им се преплетоха, а когато тя страстно го целуна, удоволствието избухна в него и го понесе до висините на насладата, наслада, която само тази жена можеше да му даде.

Тристан се отпусна на тревата до нея. Бетина седна, обхванала колене с ръцете си, а косата й покри голото й тяло. Бе вперила унил поглед в бистрите води на езерото.

— Липсваше ми, Бетина — нежно рече Тристан. Отметна косата й и я погали по гърба. — Всеки ден мислех за теб, а особено мъчителни бяха нощите, защото лежах на леглото в каютата и си спомнях с копнеж за тялото ти.

— Сигурна съм, че на сушата си намерил достатъчно жени, които да те излекуват от страданията ти — язвително отвърна тя.

— Да не би да ревнуваш? — засмя се Тристан.

— Това е абсурдно! — Бетина гневно се извърна към него. — Колко пъти ти казах да си намериш някоя друга?

— Много е лесно да го кажеш, но ти не го искаш наистина. Признай си, че и аз ти липсвах, Бетина.

— Разбира се, че не. Как можеш да ми липсваш, като всеки ден се молех да не се върнеш никога? И защо се върна толкова скоро? Намери ли дон Мигел?

— Не, реших за известно време да отложа търсенето си.

— За колко време?

— Тези месеци, които бях далеч от теб, ми се сториха цяла вечност. Реших да остана тук, докато свърши годината, която ти обеща да прекараш с мен.

— Но… това е невъзможно! — извика младата жена. — Когато ти обещах, че ще остана тук една година и няма да се опитвам да избягам, аз смятах, че през по-голяма част от времето теб няма да те има.

— И наистина е така. Отсъствах два месеца и половина и смятам, че това е достатъчно.

— Тогава трябва да съм благодарна, че съм бременна, защото когато наедрея ще ме оставиш на мира. Тогава ще трябва да си намериш някоя друга — хапливо каза тя и се надигна, за да се облече.

Думите й го накараха да се намръщи и той протегна ръка към дрехите си. Ами ако детето се роди с черна коса? А още по-лошо — ако се роди със светлоруса коса като на Бетина. Тогава как ще разбере истината?

— Изглеждаш разтревожен, капитане — подразни го тя и се наведе, за да набере букет от виолетки. — Толкова ли е трудно да решиш коя ще заеме мястото ми?

Той я изгледа продължително, а след това погледът му се плъзна към корема й. Сега, когато се бе облякла, не личеше, че е бременна.

— Видях Малома — каза Тристан, без да обръща внимание на въпроса й. — Тя има доста голям корем, а ти почти не си се променила. Сигурна ли си, че бебето е на четири месеца и половина?

Бетина звучно се засмя, а очите й заблестяха.

— Иска ти се да е на по-малко, нали? Тогава няма да имаш съмнения, че детето е твое. Е, съжалявам, че ще те разочаровам, Тристан, но пресмятанията ми са напълно точни. А сега, ако нямаш нищо против, искам да се прибера.

Той я сграбчи толкова силно за ръката, че цветята паднаха в тревата.

— Но нали каза, че детето е мое?

— Да, казах ти, че е твое.

— Каза, че си излъгала за граф Де Ламбер, но не е изключено сега да ме лъжеш.

— Мисли си каквото искаш, Тристан. И без това няма никакво значение.

— Но то има значение! — гласът му се извиси, а пръстите му се впиха в ръката й. — За Бога, Бетина! Тези съмнения ме подлудяват! Закълни ми се, че детето е мое!

В погледа му имаше толкова болка и отчаяние, че сърцето й се изпълни с жалост. За миг изпита желание да му каже истината и да прогони мъката му, ала бързо си припомни защо бе посяла съмненията в него. Искаше да го накара да страда и той наистина страдаше. Можеше да го успокои, но това бе нейното отмъщения за нещастията, които й бе причинил.

— Всеки път, когато ти се заклевам за нещо, то е защото не ми оставяш друг избор. Сега обаче имам избор и реших да не ти се заклевам. Казах ти, че детето е твое и това е достатъчно.

— Върви по дяволите, жено! — извика той, а очите му се превърнаха в две късчета лед. — Ти не искаш да се закълнеш, защото не можеш да го направиш! Детето е от Де Ламбер!

— Вярвай в каквото искаш — прошепна Бетина. Сърцето й биеше толкова силно, че той сигурно чуваше ударите му.

Тристан вдигна ръка, за да я удари, но бързо я отдръпна.

— Върни се в къщата! — рече той заплашително и се обърна с гръб към нея.

Младата жена мина покрай него, без да каже дума, и се запъти към къщата. След малко се обърна, за да види дали я е последвал, но пътеката беше празна. Усмихна се победоносно. Той бе толкова разгневен, че може би тази вечер нямаше да дойде в леглото й и тя щеше да се наслаждава на самотата си.

Жако Мартел я чакаше пред къщата с разтревожено лице.

— Видя ли капитана? Той… той беше бесен, защото съм ти позволил да се разхождаш сама — бързо рече той.

— Защо да е ядосан заради това?

— Капитанът бе толкова разстроен, че разтревожи и останалите — засмя се Малома. — Майка ти не може да си намери място от притеснение за теб.

— Но това е смешно. Аз съм много добре… поне бях, докато Тристан не ме намери — гневно отвърна Бетина.

Малома отново се засмя.

— По-добре го кажи на майка си. Тя е в салона заедно с Мадлен и Жюл.

— Добре. Не се тревожи, Жако. Съмнявам се, че капитанът ще заговори отново за това. Когато се върне, вероятно ще бъде ядосан, но не защото съм се разхождала сама.

Когато Бетина влезе в салона, видя, че майка й неспокойно крачи нагоре-надолу, а Мадлен и Жюл седяха на дивана пред камината.

— Бетина! — извика Жизел. — Благодаря на Бога, че си добре. Ако знаех, че на острова има диви животни, никога нямаше да ти разреша да се разхождаш сама.

— Никога не съм ходила до планината, мамо, така че няма защо да се страхуваш. Винаги ходех до едно малко езеро, скрито в гората, но повече няма да го правя. — „Не и след всичко, което се случи там“ — мислено си каза тя. Това място беше тайното й убежище, където можеше да забрави за Тристан.

— Къде е Тристан? — небрежно попита Жюл.

— Остана в гората, за да се успокои, предполагам.

— Значи сте се карали заради детето, нали? — в кафявите очи на Жюл проблесна лукаво пламъче.

— Как разбра… Какво те кара да мислиш така? — попита Бетина.

— Знаех си, че това ще се случи, но си мислех, че той ще почака докато…

— Жюл! — прекъсна го Мадлен. — Спри веднага! Не бива да говориш подобни неща!

Жюл се втренчи в нея, а Бетина и Жизел едва успяха да потиснат смеха си. Жюл не бе свикнал да получава заповеди от жена, дори и когато тя му напомняше за майка му.

— Ще се кача в стаята си, да си почина малко — бързо се обади Жизел. — Ще се видим на вечеря — добави тя и излезе.

— А сега, след като мама излезе, довършете това, което искахте да кажете, мосю — усмихна се Бетина. — А ти се успокой, Мади.

— И аз трябва да вървя — смутено избъбри Жюл. — Имам да свърша някои работи…

— Хайде — прекъсна го младата жена, — нека да си довършим разговора. Искаше да кажеш, че Тристан ще почака, докато спи с мен.

— Бетина! — възкликна Мадлен.

— О, замълчи, Мади. Знам, че не бива да се говори за подобни неща, но сега не сме в някой салон във Франция — Бетина се обърна към Жюл. — Прав сте, мосю, но откъде знаехте, че ще се скараме?

— През последните месеци Тристан непрекъснато се измъчваше от подозренията дали бебето е от него. Предполагах, че като се върнем, ще те попита — той млъкна и смутено се огледа. — Нали той е бащата?

Бетина тихо се засмя.

— Разбира се. Аз му го казах, но той не иска да ми повярва.

В този миг отвън се разнесе гневният глас на Тристан и вратата се отвори с трясък. Той пристъпи в стаята и се намръщи още повече. Отиде до масата и тежко се отпусна на един стол, като им обърна гръб.

Бетина реши, че е по-разумно да не го предизвиква повече и тихо се отправи към стълбите, като се надяваше той да не забележи отсъствието й. Изплашена Мади я последва, а Жюл стана от дивана и седна до приятеля си.

— Бетина ми каза, че не вярваш, че детето е твое — обади се Жюл.

Бетина чу думите му и спря, за да чуе разговора им, скрита в нишата в коридора. Мадлен я погледна с изненада, но тя й даде знак да мълчи и двете се заслушаха в мъжките гласове.

— Знам, че това дете не е мое! — изръмжа Тристан.

— Ставаш смешен, Тристан.

— Върви по дяволите! Тази жена лъже, за да постигне целите си, както понякога и аз правя. Но когато се закълне, че говори истината, аз й вярвам, а сега отказа да го направи.

— Ти си я обидил, като си я накарал да се закълне! — възкликна Жюл.

— Ха! Ще направя нещо повече, ще я накарам да ми каже истината, дори, ако трябва да я набия!

— Няма да го направиш, Тристан — спокойно рече приятелят му.

— Няма ли? — Тристан смаяно го изгледа. — Откога си започнал да я защитаваш? Нали винаги ми казваше, че се нуждае от хубав пердах?

— Да, но когато го заслужава, а сега не е така. Но дори и да го заслужаваше, пак нямаше да ти позволя да я биеш, защото можеш да нараниш детето, твоето дете!

— Казах ти, че това дете не е мое! Знам, че Бетина лъже, но не знам защо. Когато детето се роди, ще видиш, че съм бил прав. И може би тогава ще разбера каква игра играе тя.

— А може би ще разбереш какъв голям глупак си бил! — грубо отвърна Жюл.

По-късно, когато слизаше по стълбите за вечеря, Бетина срещна Жюл. Спря и леко го целуна по бузата, за да му благодари, че я бе защитил. Жюл се изчерви, а Бетина продължи надолу, оставяйки го в недоумение.

Тристан седеше начело на масата, а лицето му приличаше на буреносен облак. Когато тя седна до него, той изръмжа нещо, но Бетина не му обърна внимание и започна да се храни. На масата цареше мълчание.

Тристан не се докосна до храната. Изпи огромно количество ром, но въпреки това изглеждаше съвсем трезвен. Бетина мълчаливо се нахрани и се върна в стаята си.

Изминаха няколко часа, през които младата жена напразно се опитваше да заспи. Най-после чу стъпки в коридора. Беше сигурна, че тази нощ Тристан няма да иска да спи с нея, но минутите минаваха и тя се зачуди защо не влиза в стаята.

Внезапно вратата шумно се разтвори, блъскайки се в стената. Бетина уплашено се изправи. Тристан отиде до леглото. Надвеси се над нея и се втренчи в лицето й.

В гърдите й се надигна гняв и тя отвори уста, за да заговори, но дълбокият му глас я спря.

— Свали веднага ризата си, Бетина. Въпреки всичко, което си казахме днес, аз искам да те любя — говореше спокойно, но очите му бяха студени.

Тя не можа да повярва на ушите си. Той бе изпълнен с гняв към нея, но все още я искаше! Или може би щеше да я накаже?

Опита се да възрази, но той я прекъсна.

— Това не е молба, а заповед, Бетина. Свали ризата си!

Младата жена потръпна, въпреки че в стаята беше горещо. Тристан беше казал на Жюл, че смята да узнае истината, дори и ако трябва да я набие. Вероятно сега щеше да го стори, а Жюл не можеше да я защити.

Изхлузи ризата през главата си и се покри със завивките. Не можеше да си позволи да се бори с него, за да не нарани бебето.

Въпреки че тя бе изпълнила заповедта му, лицето му остана студено и враждебно. Тристан бавно започна да се съблича.

— Искам да знаеш, че повече няма да търпя лъжливата ти съпротива, Бетина — грубо каза той. — Досега се отнасях внимателно с теб, защото си много хубава и не исках да обезобразявам красотата ти. Бях твърде мек с теб и това ми е грешката.

Излегна се на леглото и я привлече към себе си. Гласът му се сниши до шепот и той продължи:

— Ти си мое притежание и ще нашаря хубавия ти гръб с камшика, ако пак се опиташ да покажеш рогата си. Мога да те прикова с железни вериги за леглото, за да не избягаш. Но най-вече няма изобщо да те погледна. Тогава няма да изпитвам тази болка, която ме изяжда. Господ да ми е на помощ, но дори и мисълта, че носиш копелето на Де Ламбер, не може да ми попречи да те желая.

Устните му диво се впиха в нейните. Бетина знаеше, че Тристан се измъчва и страда. Той я мразеше, но желанието му към нея бе по-силно от омразата, а след няколко минути и нейната омраза се стопи във взаимната им страст.