Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (32)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Чуваш ли ме, Тристан, или отново мислеше за острова? — попита Жюл.

— Каза ли нещо? — Тристан го погледна със замъглени очи, които внезапно потъмняха от отвращение, при вида на малката и задимена стая.

— Тортуга е отвратително място — промърмори младият мъж.

— Защо, по дяволите, Бастида не е тук заедно с шайката си от разбойници и убийци?

— Доколкото си спомням, преди обичаше да идваш тук, за да събудиш дявола у себе си — напомни му Жюл. — Поне знаеш с каква задача си се заел и с какви хора ще си имаш работа.

— Май смелостта ти се е завърнала, а?

— Предпочитам тази дупка, отколкото сам да се пъхам в ръцете на врага си.

— Съжалявам за станалото в Сен Мартен — сериозно рече Тристан.

— Ти рискува живота си, не аз. Обиколихме вече три пристанища, а все още не знаем нищо за Бастида. Защо не се откажеш, Тристан?

— Ще се откажа, когато го намеря — Тристан си напълни втора чаша с ром.

— Знаеш, че преди да хвърлим котва в пристанището, моряците разговаряха с мен. Те са нетърпеливи да се върнат у дома.

— Защо? Не се ли забавляват във всеки пристанищен бордей?

— Те искат да се върнат у дома, и то със свещеник.

— Какво? — Тристан изумено го изгледа.

— Предполагам, че искат да сключат законен брак — засмя се Жюл.

— Банда глупаци! Не им ли стига благословията на старейшината? Предполагам, че и ти си сред желаещите?

— Всъщност, да. Мадлен доста ми говори, че не бива да продължавам да живея в грях с Малома.

— Значи това е нейна идея… би трябвало да се досетя. И къде, смяташ, да намериш свещеник? А ако намериш, откъде си сигурен, че ще пожелае да дойде с нас?

— Защо пък да не пожелае? След като чуе, че толкова много мъже и жени живеят в грях, а сега искат да получат божията благословия, няма начин да не се съгласи. Та нали това е негов дълг.

— Добре. Ако намерите свещеник, няма да имам нищо против. Обаче все още смятам, че това е глупаво и смешно.

Жюл замислено го изгледа.

— Няма ли да посетиш вдовицата, докато сме тук?

— Не съм мислил за това — отвърна Тристан. Изобщо не се бе сещал за красивата вдовица Хейджън, въпреки че тя живееше само на няколко крачки от кръчмата и когато идваше в Тортуга, винаги я посещаваше.

— Какво извинение ще измислиш затова, че не искаш да се позабавляваш една две нощи? — невинно попита Жюл.

— Нима се нуждая от някакво извинение? — Тристан учудено повдигна вежди.

— Досега не си се отказвал от красивите жени.

— Имам други грижи. Трябва ли да ти напомням, че не пътуваме за удоволствие? — попита Тристан с раздразнение.

— Не, но без помощта на вдовицата нямаше да можеш да купиш кораба, с който сега търсим Бастида. А сигурно са й казали, че „Дръзката лейди“ е в пристанището. Ще бъде разочарована, ако не я посетиш.

— Ако смяташ да ме накараш да се чувствам виновен, стари приятелю, не си познал. Вече й изплатих дълга си.

— Беше много радостен, когато тя ти продаде толкова изгодно „Дръзката лейди“.

— Това беше преди шест години и не забравяй, че Маргарет Хейджън е много богата жена. Когато съпругът й умря, й остави шест кораба. Тя нямаше нищо против да се отърве от „Дръзката лейди“.

— Защото иска теб.

— Ласкаеш ме, Жюл. Дамата има безброй любовници, тя обича мъжете. Освен това ще иска да й отделя твърде дълго време, а аз не съм в състояние.

— Можеш да се справиш — небрежно подхвърли Жюл.

— Мога, но не искам.

— Какво става с теб, Тристан? Знаеш, че вдовицата има сведения за всеки кораб, който хвърля котва в пристанището. Освен това тя знае, че търсиш Бастида. Ако я посетиш, можеш да узнаеш нещо за испанеца.

— Защо толкова настояваш да се видя с нея?

— Вече близо два месеца търсим Бастида, а Бетина Верлен не излиза от ума ти. Надявах се, че вдовицата ще ти помогне да я забравиш за малко.

Жюл беше прав. Мисълта за Бетина и детето, което очакваше, тормозеха нощите му. Съмняваше се, че Маргарет Хейджън ще му помогне да забрави за русокосата французойка, но можеше да му каже нещо за Бастида.

— Добре — въздъхна тежко той. — След няколко часа ще се видим на кораба.

— Забавлявай се, приятелю. Няма закъде да бързаме — кимна Жюл.

Тристан се усмихна и поклати глава. Излезе от кръчмата, огледа улицата и въздъхна. Наистина нямаше никакво желание да се среща с красивата вдовица, въпреки че досега винаги бе нетърпелив да я види. Макар да бе няколко години по-голяма от него, тя бе очарователна жена и много страстна любовница.

Младият мъж мина покрай малък бижутерски магазин и реши да влезе. Може би една огърлица от перли щеше да успокои вдовицата, когато й кажеше, че няма да остане при нея през нощта. Но защо, по дяволите, да не прекара нощта с нея? Един ден нямаше да го забави, а щеше да се наслади на ласките на жена, която го желаеше и която с радост щеше да го приеме в леглото си.

Реши да не купува подарък, но чифт обици привлякоха погледа му — малки красиви диаманти в сребърна обковка, а в средата блестеше голям тъмносин сапфир, който му напомни цвета на очите на Бетина, когато беше щастлива. Колко му се искаше отново да види очите й тъмносини, а обиците чудесно щяха да отиват на нежната й бяла кожа и копринената й сребристоруса коса.

Купи обиците и за всеки случай взе и перлената огърлица.

Маргарет Хейджън го видя от прозореца и преди той да почука, вратата се отвори и погледът му срещна чифт разгневени тъмновиолетови очи. Ала гневът в тях бързо се стопи. Маргарет обви ръце около врата му и се притисна към него.

— Ах, Тристан, толкова много ми липсваше — прошепна тя. Хвана го за ръката и го привлече вътре. — Бях толкова ядосана, когато тази сутрин не дойде — скара му се тя, — но сега си тук и вече нищо няма значение. — Прегърна го през кръста и понечи да го поведе нагоре по стълбите към спалнята си.

— Не си се променила, Маргарет — меко се засмя той.

— Но ти си се променил. Обикновено ме грабваше на ръце и ме понасяше по стълбите дори преди да съм ти казала добре дошъл. При друга жена ли си бил тази сутрин? Това ли те задържа? — гневно го стрелна с поглед вдовицата.

— Не, забавих се, за да ти купя подарък. — Тристан измъкна перлите от джоба си.

Лицето й светна от удоволствие и тя повдигна косата си, за да закопчае огърлицата. Погледна го, усмихна се и нежно погали перлите.

— Знам, че не ти е била необходима цяла сутрин, за да ги купиш, но повече няма да ти досаждам с въпроси. — Взе ръката му и го поведе към дивана, тапициран със светложълта коприна. — А сега ми кажи защо си обръснал красивата си брада? Не че имам нещо против, но изглеждаш толкова млад без нея.

— Трябваше да направя нещо, но оттогава свикнах без брада.

— Но защо е трябвало да се обръснеш? Това е глупаво — повтори тя.

— Това е дълга история, Маргарет. Боя се, че нямам време, за да ти я разкажа. След няколко часа ще отплавам.

— Но защо?

— Знаеш, че никога няма да се успокоя, докато не намеря Бастида. И въпреки че ограбването на испанските кораби да ми носи чудесни печалби, отнема цялото ми време, а аз трябва да го посветя само на търсенето на Бастида.

— Защо не се откажеш, Тристан? Може би никога няма да го намериш.

— Някой ден пътищата ни ще се пресекат, убеден съм в това. — Гласът му потрепери от омраза.

— Трябва да ти кажа, че преди два месеца Бастида беше тук.

— По дяволите! — извика младият мъж и стисна юмруци. — Защо не дойдох първо тук? Вече можех да съм го хванал, ако умът ми не бе зает другаде.

— Съмнявам се, че щеше да го откриеш, Тристан.

— Той остана само два часа и, изглежда, също търсеше нещо или някого.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Боя се, че не е много. Бастида търсеше някакъв търговски кораб и си тръгна, когато разбра, че не е в пристанището.

— Но защо е търсил търговски кораб?

— Нямам представа. Но ако претърсва всички острови, както правиш и ти, и стои само по един ден, има много малка вероятност да попаднеш на него.

— Може би си права.

— Тогава защо не останеш тук известно време? — с надежда попита тя и плъзна ръка по гърдите му.

— Не. Трябва да тръгвам — рече Тристан и бързо стана.

— Има друга жена, нали? — попита Маргарет и направи безуспешен опит да се усмихне.

Той реши, че е най-добре да й каже истината.

— Да.

— Хубава ли е? О, разбира се, че е. Когато каза, че умът ти е бил някъде другаде, имаше предвид тази жена, нали? Сигурно много я обичаш.

— Не я обичам, но я желая. Тя ме е обсебила — гневно отвърна Тристан.

— А какви са нейните чувства към теб?

— Тя ме ненавижда до дъното на душата си, но аз не мога да я виня — тихо се засмя той. — И навярно защото ме мрази, аз я искам толкова много. За мен тя е предизвикателство.

— Трудно ми е да повярвам, че някоя жена би могла да те мрази, Тристан — тя се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузата. — Но ако си сигурен, че не я обичаш, аз мога да почакам, докато ти омръзне.

— Е, все пак, докато чакаш, не се отказвай от многобройните си любовници — подразни я той.

— Знаеш, че никога няма да го направя — засмя се Маргарет. — Освен ако, разбира се, не пожелаеш да се ожениш за мен. Бих се отказала от всички мъже заради теб, Тристан. Ти го заслужаваш.

Тристан напусна дома на Маргарет развеселен. Бе решил да прекара нощта с нея, но странно защо не можа да го стори. Старото му желание към нея бе изчезнало. Не знаеше какво ставаше с него, но реши да не мисли за това.

Засега нямаше смисъл да продължава търсенето на Бастида. Щеше да почака, докато испанецът открие това, което търси, и се завърне в Испания. Но сега Тристан щеше да се прибере у дома.