Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Хиляди звезди блестяха като свещи върху кадифената покривка на небесния свод. Някъде на остров Сен Мартен Антоан Готие удавяше омразата и жаждата си за мъст в алкохол, а Бетина спеше необезпокоявана в малката бедна стаичка на моряка.

Когато тя отвори очи, слънцето отдавна вече бе залязло. Стана и с недоумение се огледа наоколо. В тази стая ли я бе настанил Тристан? Но нали тя избяга от красивия остров? Да, избяга и успя да се добере до Сен Мартен. Тръгна да търси годеника си, но…

— Не! — изстена тя, припомняйки си всичко, което се бе случило. — О, Господи, не! Тристан, защо не ме спасиш и този път? Страхувам се обаче, че този път постъпих твърде хитро и ти едва ли ще можеш да ме откриеш, а и навярно вече си се отказал да ме търсиш.

Но какво ставаше с нея? Тя не искаше Тристан да я спасява! Огледа мизерната стаичка и очите й се напълниха със сълзи. Всичко бе за предпочитане пред участта да попадне във властта на Антоан Готие, дори и животът с Тристан. Не й оставаше нищо друго, освен да се самоубие.

Тя стана, бавно приближи до прозореца и го отвори. Нямаше балкон, нито пък корниз, по който да може да се спусне.

Отдясно се виждаше малък платнен навес, но под прозореца имаше купчина от заострени колове за горене. Върховете им стърчаха като копия и сякаш я мамеха да скочи и да намери смъртта си.

Бетина провеси крака през прозореца и застина за миг, вкусвайки последните минути живот. Усмихна се горчиво, като си припомни, че бе избягала от най-красивия мъж, когото бе срещала, за да се раздели с живота по този ужасен начин.

— О, Бетина, каква голяма глупачка си ти! — изтръгна се от устните й.

Пое дълбоко въздух и се надвеси надолу. Но една част от нея искаше да живее, независимо от мъките, които я очакваха, и тя бързо скочи обратно в стаята.

Трябваше да скочиш, Бетина. Трябваше да извикаш за помощ. Не, Антоан Готие сигурно щеше да те чуе и тогава наистина не ти оставаше нищо друго, освен да умреш.

Погледна още веднъж през прозореца. Навесът!

Младото момиче хвърли малкия си вързоп с дрехи през прозореца и след това внимателно се хвана за дъската под него. Опита се да достигне навеса с крак, но не успя. Сега разбра каква грешка бе направила. Трябваше да се изправи върху дъската на прозореца и да скочи върху навеса, но вече бе твърде късно, тъй като беше прекалено слаба, за да се върне обратно.

Едната й ръка се плъзна и тялото й се залюля във въздуха. Отчаяно се опита да се задържи за дъската и отново се завъртя. С последни сили успя да се хване с другата ръка за перваза и погледна към навеса. Трябваше да скочи, нямаше друг изход, това бе единственото й спасение. Пое дълбоко дъх и се пусна. Падна точно по средата на навеса и бързо се хвана за краищата му, но бе твърде тежка за изгнилите подпори на навеса. Той се разлюля и Бетина тупна на земята.

Задиша дълбоко, не знаеше дали да се смее, или да плаче. Всъщност не се оказа толкова трудно. Сетне вдигна глава, погледна прозореца от който току-що бе скочила и потрепери. Господи, беше невероятно високо! Но бе успяла и бе жива! Отправи гореща молба към Бога този път да намери годеника си, преди да се забърка в друга история.

Стана, изтупа праха от роклята си, грабна вързопа с дрехите си и хукна по улицата. Когато стигна до края, предпазливо се огледа и сърцето й подскочи в гърлото. Антоан Готие се клатушкаше право срещу нея. Бетина се притаи до една от къщите. Пияният моряк се олюля и се строполи на земята. Тя затаи дъх. Мъжът се изправи, пелтечейки някакви проклятия, и отново се заклатушка по улицата. Мина покрай Бетина и влезе в къщата си, без да я погледне. Тя изчака още няколко минути и побягна по улицата, по която бе дошъл Антоан Готие. Съзря едно младо момче и спря, за да го попита къде се намира плантацията на граф Де Ламбер. Момчето й каза, че е в покрайнините на града, но че от сутринта графът е на пристанището, и Бетина се насочи натам.

Видя един старец и приближи към него.

— Извинете, къде мога да намеря граф Де Ламбер?

— За какво ти е, момче?

— Отнася се за важна работа — отвърна тя и се зарече никога повече да не облича мъжки дрехи.

— Ето го там — посочи старецът към един голям кораб. — Граф Де Ламбер е мъжът, който в момента дава заповеди.

Тя благодари и бързо се отправи натам. Видя един мъж на среден ръст и черна коса, който стоеше с гръб към нея. Бетина го извика, мъжът се обърна и я изгледа с раздразнение. Видя златистокафяви очи и хубаво лице. Бавно тръгна към него.

— Вие ли сте граф Де Ламбер? — попита тя.

— Махай се, момче! Нямам пари за милостиня!

— Вие ли сте…

— Казах ти, махай се! — остро я прекъсна той.

— Аз съм Бетина Верлен! — извика тя.

Той се засмя и й обърна гръб. С рязко движение Бетина смъкна шала от главата си и разпусна косите си.

— Мосю! — нежно повика тя, а когато той отново се обърна, тя хвърли шала в лицето му, обърна се и се отдалечи с гордо вдигната глава.

— Бетина! — извика графът, спусна се след нея, хвана я за ръката и я обърна към себе си. — Простете ми, Бетина. Мислех, че сте мъртва. Мариво се върна и ни разказа какво се е случило. Помислих ви за момче, което проси милостиня. Целият град знае колко ви очаквах, знае и какво е станало.

Гневът й се стопи и тя топло му се усмихна.

— Съжалявам, че хвърлих шала си по вас.

— Не, аз съм виновен. Но да не говорим повече за това. Елате с мен — продължи той и я поведе към каретата, спряла недалеч. — Сега ще ви заведа вкъщи, а по-късно ще поговорим. Имам изненада за вас.

— Изненада.

— Да, смятам, че много ще се зарадвате — усмихна се графът. — Само ми кажете, как успяхте да се доберете до тук?

— С един търговски кораб.

— Но Мариво ми каза, че са ви нападнали пирати.

— Да. Ще ви разкажа всичко, но по-късно. Първо искам да се изкъпя и да се преоблека.

— Разбира се, скъпа моя.

 

 

— Мадам Верлен, радвам се, че днес се чувствате по-добре — каза граф Де Ламбер, когато Жизел Верлен влезе в кабинета му. — Сигурно е било шок за вас да дойдете тук и да откриете, че дъщеря ви я няма.

— Не се чувствам по-добре, мосю. Обаче отказвам да повярвам, че дъщеря ми е мъртва. Вие трябва да я търсите!

— Моля ви, седнете, мадам — Пиер посочи креслото до бюрото. — Открих дъщеря ви, или по-точно тя ме откри. Бетина е в стаята до вашата и в момента се къпе.

— Но защо не ми казахте веднага! — извика Жизел и скочи от креслото.

— Мадам Верлен! — остро извика графът. — Настоявам да почакате, преди да се видите с Бетина.

— Но защо? Не е ли добре?

— Не… струва ми се, че е добре. Но искам да разбера какво се е случило с нея след като е била отвлечена от борда на „Песента на вятъра“. Моля ви да ми разрешите първо аз да разговарям с нея.

— Но аз съм й майка!

— Аз пък съм нейният годеник. Има някои неща, които трябва да узная преди…

— За какво намеквате, мосю? Достатъчно е, че Бетина е жива и здрава!

— Ако Бетина ще става моя съпруга…

— Ако! — Жизел почти крещеше. — Позволете ми да ви кажа, графе, че от самото начало аз бях против този годеж. Винаги съм искала Бетина сама да избере съпруга си. И все още го искам. Сега, след като Андре е мъртъв, моята дъщеря не е длъжна да се омъжи за вас. Дойдох тук, за да й го кажа.

— Моля ви, мадам Верлен, вие не ме разбрахте — смутено избъбри Пиер.

— Смятам, че ви разбрах много ясно, мосю. Ако Бетина не е девствена, това не е по нейна вина. Ако вие не желаете да се ожените за нея, аз ще я взема със себе си и ние незабавно ще напуснем дома ви!

Пиер се ядоса, но потисна гнева си. Не биваше да й казва, че дъщеря й е в къщата. Трябваше да я отпрати и да задържи девойката като своя любовница. Целият град знаеше какво се бе случило с Бетина Верлен и той не можеше да се ожени за нея. Но никак не му се искаше да я изгуби, бе прекалено красива, за да я остави да му се изплъзне.

— Мадам Верлен, съжалявам, ако съм ви заблудил… Аз наистина имам намерение да се оженя за Бетина. Ала след като ще бъда неин съпруг, смятам, че имам право пръв да чуя нейната история. Освен това, тя дойде при мен. След като поговорим, ще имате възможност да се видите с нея.

Жизел пое дълбоко дъх и се замисли над думите му.

— Добре, мосю. Ще почакам в стаята си.

— И няма да се опитвате да се видите с дъщеря си?

— Ще чакам, докато вие говорите с нея, но искам, когато свършите, веднага да ме извикате.

— Благодаря ви, мадам. Лично ще ви повикам.

Пиер я наблюдаваше как излиза от стаята със стиснати зъби и намръщено лице. Искаше му се да застреля капитан Мариво, загдето бе позволил на пиратите да отвлекат Бетина. Дори и все още да беше девствена, никой нямаше да повярва. Трябваше да измисли някакъв начин, за да се отърве от майката. Беше сигурен, че може да се справи с Бетина.